Aвторски разкази, приказки, статии, хайкута и стихотворения.

Автор: Константин Курдалиев (page 2 of 12)

Казвам се Константин Курдалиев, роден и израстнал до 193 см в град Пловдив. Няма да споменавам на колко години съм, тъй като би ми се искало този личен блог да бъде актуален и след време, а е много вероятно да забравя да променя възрастта си след 10 години, когато, надявам се, все още четете разказите и мислите ми тук. Дано да имам и какво да ви кажа тогава. Приятно четене!

Отворено писмо

Отворено ли е съзнанието в теб? Или отровено? Във всеки случай е объркано. Дори обърнато. Наопаки на всички представи. В противоречие на здравия разум е това да мислиш, че нищо външно и чуждо не те засяга. 

А какво ще кажеш за това, което смяташ за предназначено за теб? Като например пари, щастие, успехи и късмет. Тогава нещата са други, а? Това що се се отнася до теб е център на вселена. То засяга ли те пряко?  Разбира се, че да?! А когато е шамар или обидна дума? Тогава внезапно целият свят е срещу теб, нали?

Обяснението в любов, първата целувка. Нима са за теб? Едва ли… Първа за кого? Първа във времето? В чие време? Или първата, която помниш? Първата изобщо някога? Но аз я целунах преди теб, не е ли това първата? Или пък може би някой я е целувал преди мен?! Наистина ли си толкова важен, за да се чувстваш значим? Не е ли задушаващо вниманието или те изпълва с увереност, че не си прост сбор от атоми?

Във всеки случай всеки от нас някога се е чувствал център – на вселена, на внимание, на скандал. Вярвал е, че няма какво да се случи, което да го свали от върха, Или няма какво друго да стане, за да се сгромоляса по-надолу. Но има. Винаги има. Отнася се за всеки. Защото получаваме не това, което заслужаваме, а това, което си взимаме или това, което ни дават. Дали ще си го поискат обратно? Вероятно! Твърде лековерно е да мислим иначе.

Това писмо ли е, или некролог? Кой знае. Мисълта винаги стига до някъде и после умира. Също като притежателя й. Никога нещата не изглеждат завършени, никога не звучат перфектно. Нима само аз съм объркат? И защо само аз да съм такъв? Защо ти не си такъв, защо вие не сте такива? Нали всички сме едни и същи на този свят? Всичко се отнася до мен и в същото време нищо няма значение. Това важи ли за теб? Дали най-важното нещо в живота ти ще има значение след 20 секунди? Едва ли ще разберем, защото сигурно това е смисълът. Да мислим, без да осъзнаваме, да преживяваме, без да помним, да говорим, без да вярваме. Да рушим, без да съграждаме.

Отровно е да не ми пука за теб. Отровно е и обърнатото наопаки. Мислиш, че нещо е важно за теб, а за мен няма никаква стойност. Обърнато, защото същото важи в противоположна посока. Думите „не ме интересува” имат могъща сила. Създават особождаващото усещане за това, че нещо не те засяга. Че не докосва нито сърцето ти, нито ума ти. Но нима е така? Нима това, което казвам е важно само за мен или само аз съм способен да го измисля и изрека. Дали говоря аз, или ти? Дали не говорим всички едновременно чрез мен. Интересува ли те сега?

Дали ако аз спечеля джакпота, а ти спечелиш нов приятел, аз ще бъда по-богат? Или ако аз не спечеля джакпота, а ти загубиш приятел, аз ще съм по-тъжен? Ако съм откровен, а ти лъжеш, кой от двама ни ще страда повече от думите? Ако ти ме удариш, а аз те прегърна, значи ли това че те обичам повече отколкото ти мен?

Какво значение има всичко това за теб! Какво те интересува! Това е просто един миг от всеобщия живот без значение… А ако утре нещо подобно се случи на теб? Ако утре ти катастрофираш, а незнайно точно в този миг аз съм щастлив? Трябва ли да чувствам вина? Ако утре се излекуваш от болест, ще се обидиш ли, ако не празнувам точно в този момент? Този миг, който уж няма стойност за света… а всъщност е част от целокупно самосъзнание, наречено човечност.  

Но защо, когато говоря имам чувството, че никой не ме слуша. Не твърдя, че трябва. Може би не бива. Но може би ще ми помогне, ако ме послушаш за разнообразие. Може пък и на теб да помогне. Може и на цялото човечество да помогне. Но как ще го разбереш? Как, като не те интересува? Как, като мислиш, че това, че катастрофирам, не те засяга? Не е ли там причината да не се разбираме? Защото не се интересуваме… не е ли това катастрофата. 

Никога няма да разбера колко съм важен или колко малко знача, Оттам идва цялото объркване и целият проблем. Затова на моменти мисля, че всичко е в моя полза и ми помага, а в други, че няма нищо и никого на моя страна. Да не си придавам важност. Да не се подценявам.. Кое е по-правилното? Кое е правилното? Има ли изобщо правилно. Какво ти дреме, нали не се отнася до теб!

Нека всеки знае, че това се отнася до него. Дори да не му пука. Защото аз пиша, това, което и ти си мислиш. Дори да е объркано, отровно и наопаки. Моето съзнание е отворено. Ще влезеш ли? Вземи писалката, твой ред е.

Не знам за какво говориш

 

Алехандро слезе съсипан, с разбито сърце и приведена глава от самолета. Той кацна на едно от онези места в света, където да се чувстваш по този начин е още по-жестоко и съсипващо. Манила - столицата на красивите Филипини. Един от най-гъсто населените градове на планетата. Със своите 15 400 души на квадратен километър едва ли някой би могъл да намери уединение, утеха, мигове на спокойствие и душевен мир. А Алехандро имаше наболяла нужда точно от това. Особено след случилото се. Толкова гъсто е заселен този мегаполис, че на него има повече хора, отколкото дървета. Повече народ, от керемиди по покривите. По дяволите! Повече жени по улиците, отколкото оси в небето! Еднакво опасни.

При вида на блъскащата се интернационална тълпа, кръстосваща огромния терминал като ферма за мравки, от Алекс се изтръгна единствено приглушеното и отчаяно: „Уфф”. Не можеше ли този път да го пратят на някое спокойно, затънтено местенце?! Тихо, мрачно, самотно, студено, тъкмо като настроението му в този миг. Защо не Аляска? Където ако търсиш любов, по-вероятно е да намериш бяла мечка. Всъщност в главата му се въртяха много по-вулгарни и експресивни изразни средства от това просто междуметие, но не смятам, че той би се гордял да ги изрече на глас. Не би му отивало. Все пак е талантлив, блестящ и всепризнат адвокат. Освен дар слово, той притежавал и изключително богато въображение, що се отнася до цинизми. За  таланта му - може би по- нататък. Сега да се върнем на причината, поради която се намираше в това незавидно психическо състояние.

Фернанда - един и седемдесет и осем, петдесет и два килограма, перфектни стегнати форми, черна коса, сини очи, мургава кожа, семестриално завършила МИО, но мечтаеща за самостоятелно художествено ателие - дългогодишната му приятелка и годеница, го бе зарязала най-безцеремонно на летището при изпращането му по командировка. Подавайки му билета от Тихуана за Манила, с нежен, нищо не предвещаващ това, което щеше да последва, глас му беше казала: „Ох мили, забравих да ти дам нещо!”. Алекс се привел с очакване към възлюбената си, както винаги, за да получи обичайната целувчица за довиждане, преди едноседмичната командировка, но този път не последвало стандартното. Сякаш съдбата напомнила на Алехандро, че не всичко става по план и че винаги е добре човек да държи гарда си, независимо какво очаква да получи насреща. Докато проклинал участта, звучният шамар, отекнал като крясък на гларус в средновековен музей и последвалите думи: „Ти си простак, не те обичам вече, а и ферарито, което ми подари е с газова уредба, пинтия такъв”, били вече отминали, а от „милата” Нанда нямало и следа.

Единственото, за което бил способен да мисли Алекс, 3 минути преди да се чекира, било: „кога най-после ще спре да звъни тази камбана в главата ми?!” Цялата сценка била абсолютно неочаквана за него. Той не знаел за никакъв дълбок отлив, в който да се намират отношенията им. Единственото оправдание, което намирал за нанесената му лека телесна повреда, не толкова върху физическото му здраве, колкото върху мачисткото му его, било: „Таа си има друг!”. Последвали звучни попръжни, които като автор, който владее съвършен испански (да се разбира всички псувни), не считам за необходимо да превеждам адаптирано.

Лелята, седнала до Алекс в самолета на път за Манила, като реакция на гневните излиянията на Алехандро, сепнато изплюла пушената сьомга с ризото в яката на изпълнителния директор на небезизвестна софтуерна фирма, който бил на седалката пред нея.

- Ама че лют език! - възмутено се троснала тя.

- Лют ли?! - възкликнал софтуерният бос, - извинете, извинете, госпожице, - казал той на стюардесата, - имате ли дефламол? Не искам вратът ми да се зачерви от изгаряния! Омръзна ми да обяснявам на жена си, че нямам любовница, а просто чувствителна кожа! И това слънце в Манила... а и мразя смучки... поне от жена си де! 

Алехандро се замислил: „Горката му съпруга! Явно не само на мен се случва...” Той успял някак си да изтърпи 15 часовия полет, сгушен между лелката със сьомгата и 50 - годишния катаджия с наднормено тегло от Сливен, който му разказал как в неговата родина да си пътен полицай било по-добре, отколкото да си министър - председател: „Е па и той е полицай, даже по-зле - пожарникар. И на него не му пука, че сурвака хората за щяло и нещяло, но за него часовника тиктака... след година може и да не е там, където е в момента(10 години по-късно още е там)... а на мен хранилката нема кой да ми е земе, бате, щото за секи пес си има кокал в тоя занаят!”- хвалил се лолипоп-менът на развален испански, който бил научил в Езиковата в Сливен. През цялото времетраене на полета Алехандро проклинал мига, в който срещнал Фернанда на фирменото парти с ман’кенки и предприетата от производителите на Корона политика да добавят в бирата известно количеството метилов алкохол: „мамицата им, това е маркетингова стратегия за увеличаване на демографския прираст сред женените без любов след пиянска вечер двойки”, съвсем логично разсъждавал той.

Успял да се отърси от мислите си, докато пиел кафе на крак на автобусната спирка на летището в Манила, където чакал маршрутка петица да го заведе до общижака в студентски град, където да пийнат порядъчно с аверчоците и да забрави за тая грозна история... „ По дяволите този шамар! Сериозно ми е объркал ориентацията в пространствено-времевия континуум”. Влязъл в лимузината, която го чакала, за да го откара в хотел Хаят и бавно зарисувал фалически символи на затъмнения прозорец от задната седалка, като послания за делата на доскорошната си любима. Качил се до стаята си, на чиято врата видял да виси номер 666 и отново се сетил за Фернанда. Дяволът не спирал да го преследва. Влязъл в огромния 140 квадрата апартамент с единствено желание да намери 6 квадрата спокойствие, където да остане насаме с мислите и сълзите си. Намерил това място в тоалетната, а щом се стигнало до сълзи, явно било, че спагетите, които Фернанда му била приготвила за обяд, наистина били развалени както още тогава му се сторило. Съзрял подъл конспиративен план: „Усойница!”

На сутринта Алекс се събудил, включил лаптопа, прегледал бележките, които бил нахвърлял, отворил папка „Договор за изключителна дистрибуция” и успял да намери малък покой в работата и в някои други голи снимки на Пенелопе Крус. Работата - нещото, на което бил посветил живота си и в което толкова много го бивало. Лаптопът бил неговата света книга, конферентната зала - неговият храм, а той се чувствам като Бог сред апостоли, когато трябвало да прочете финалната версия на договора и да парафира с изящния си подпис сделката. Още 100 000 в сметката му. Още 1000 усмивки на физиономията на шефа. Още десетина бръчки по лицето му. Още едно ферари за Фернанда. Но стига вече!

Отишъл на уреченото място, в уречения час. Влязъл в огромна конферентна зала, поздравил се с 20-ината колеги - насрещна страна по сделката, поискал си 3 мини кроасанчета дуо - кайсия и бял шоколад и не вряло, но не и хладко зелено кафе с антиоксиданти, което имало вкус на гуано от прилеп, а и всъщност се правило от нещо подобно, с кафява захар и 0% масленост мляко. „Не, не, изчакайте”, развикал се в последния момент по секретарката. „Нека е черно, без мляко, с 2 лъжици обикновена захар!”. „Ех, Алекс, бунтар такъв, сега да можеше да те види оная! Не съм бил изчистил третия ред плочки! Върви по дяволите! Никакви плочки! Оттук нататък - речен камък. А и трябва да е вярна поговорката, че под голям камък, голяма риба се крие!”, ехидно, с пламък в очите се подсмихвал той. 

В огромното помещение влязъл големият шеф, всички се изправили, леко се поклонили и отново се настанили в удобните кресла. Срещата започнала и скоро навлязла в зенита си. Страните били в разгара си, като се мъчили с всевъзможни финтове и шиканирания да изтръгнат по-изгодни условия за клиентите си. Алехандро, макар че бил изправен пред 20 солидно подготвени и наядени с фирмени мохабети адвокати, удържал положението всячески и успявал да брани позициите си. След 10 часови преговори нещата отивали към провал, когато Хандро най-после решил да извади секретното си оръжие. Но не онова под речния камък! Този номер въртял години наред през дългите и изморителни делови срещи. Прийом, който му спечелил прозвището  „the great white” , сред другите акули в бранша. Адвокатите от насрещната страна започвали да губят почва под краката си и да се карат помежду си, а големият шеф - възложител, така и не помръдвал и дума не обелвал.

Вместо това стоял безучастно и хладнокръвно. От него зависела цялата далавера. Алехандро знаел това много добре и бил сигурен, че ако го спечели на своя страна, сделката му е в кърпа вързана, а хонорарът би му се усладил многократно повече, след като вече я нямало пиявицата. В този напрегнат момент, в който Алехандро предвкусвал победата, телефонът на големия бос иззвънял. „Despasito”, разцепило шума в залата и всички се смълчали, но едвам сдържали смеховки. „Аха, стар пезевенк такъв, любовницата, а?!”- помислил си Алехандро.

  • Ало, здравей, дъще - топло и бащински продумал деловият мъжага, - Как си, мила, какво ново около теб?... Какво?... Моля те, говори по- бавно?... Какво той?... А, той бил значи?... А аз защо не знам за него между другото?... А така ли било?... Било с газова уредба ли?!... И ти какво направи? Ахааа, ясно, дъще, ще видим тази работа. Да и аз те обичам, до скоро!
  • Значи Ферари, а, Алекс? - стрелнал внезапно с поглед слисания и зяпнал адвокат от Тихуана.
  • Не знам за какво говориш!- „изключително ловко” се измъкнал той!

Речник на страданието

Аз ще оставя тази страница празна, макар че всеки речник започва със съдържание. Това най-точно описва моята собствена липса на такова – необятна пустош, празна страница, мечтаеща да бъде запълнена със смисъл, с подредни слова, с чувство за завършеност и порядък.

Борбата със себе си – чувството, което ти казва, че няма смисъл да завършиш и това поредно начинание. защото и то ще се превърне в разочарование. Още си в началото, а вече си готов да се предадеш. Точно както и сега. И в теб започва битка – между всеобщоприетото разбиране, че упорството трява да надделее на всяка цена и нуждата поне за малко да не трябва да рушиш пясъчните кули на съзнанието си.

Вълнение. Но не онова от хубава песен, филм, очакване на любим, а онова усещане на обтегнатост, което не отминава след изпита, срещата с шефа или със смъртната опасност. Вечното хаотично движение на незатихващи, блъскащи се вълни на вътрешния океан от емоции.

Грешка, винаги си в грешка. Когато вземеш решение или оставиш решението на другито, когато правиш нещо и внимаваш да не сбъркаш, но най-вече – когато не правиш нищо, за да не сбъркаш.

Да – най-честият отговор на въпрос, който заслужава „не“. Избягваш конфликт, проявяваш „широка скроеност“, угаждаш, помагаш на околните. А всъщност трупаш.. гняв.

Единствено ти си важен, нали? Само ти имаш право над мислите и емоциите си, над самочувствието и самосъзнанието си. Ти си капитан на собствения си кораб, който сам си сковал дъска по дъска. Само че твоят кораб е разпънал платна в плаващи пясъци, изградени от очаквания, прищевки и мечти на околните…

Живот на скорост, бърз влак, въртележка…и накрая водопад. А ти искаш да слезеш и да повършиш, да поемеш дъх, да си дадеш почивка. После те връхлитат въпроси безспирни:

Защо светът е устроен така? Защо аз съм построен така?

И кому е нужно всичко да е толкова сложно?

Йерархия… проста градация – Всяко тяло запазва състоянието си на покой или на равномерно и праволинейно движение дотогава, докато външна сила не го изведе от това състояние. Или вътрешна?

Катастрофата, която променя всичко. Сблъсъкът на две тела с различна енергия и еднавка мечта – заедно да създадат нещо висше…

Любов, която да сложи край на всички…

Мъки!

Най-накрая хоризонт.

Облекчение…

Пронизващото чувство на увереност, че всичко вече ще е…

Различно!

Съмнения… всичко сме изтъкани от тях. Това са невидимите подводни остри зъбери, през които смело плаваш, докато водите не станат черни и мрачни, размътени от собственото ти вечно чувство за недооцененост.

Тревога! Корабът потъва, спасявай се по единично! Сигурно е за добро, ще дойде нещо по-хубаво, нещо по-красиво и безкрайно.

Устроени сме така, за да бедстваме вечно. Това ни харесва, то си ни е кръвта. Тайно си мечтаем за земетресение, което да разтърси стените, в които сме се оградили по собствено желание, за да намерим смисъл в нещо друго извън тях.

Финал. Всичко има край, след който идва друг край и друг край. Това няма ли край?

Хвърляш се в нещо ново и нямаш търпение с него да преуспееш. А защо нямаш търпение и с него да се провалиш? Не е ли по-добре да сбъркаш от рано, за да продължиш напред. Не, не си утроен така, ти провали не приемаш… но те приемат теб.

Цялост не може да съществува от половинки. Между тях винаги ще има пукнатина, която лесно се превръща в

Черна пропаст.

Шанс, нали? Всичко е шанс, късмет, сличайност, ти си във водовъртеж с вързани очи. Не управляваш съдбата си, не правиш изборите си, не си властелин на чувствата си, всичко е временно и един ден и ти ще изчезнеш.

Щастлив? От кога не си бил щастлив?

Ъъъъм, не знам, а ти?

Юни беше… година не помня…

Ясно! Опитай пак, заслужава си!

Нашият свят

Разхождам се сред странна червенина. Необятна, почти неземна мъгла. Тръпки кръстосват съществото ми, обзето от особено чувство за студ и бездънна тишина. Погълнат от вакума на безвремието – такова, каквото го помнят само старите хора. Време, което не можеш да наречеш ни пролет, ни есен. Такова, за което не ти трябва часовник, пътека или цел. За което ти е нужно само съзнание, поглъщащо всичко наоколо. Време, което продължава вечно.

Фантастичен и измислен или болезнено истински. Градя света си от непознато зрънце, довяно от вятър без посока. Посявам го, прегръщам го топло  с любовта и загрижеността си, обсебен от неизвестността на обещания плод . Посипвам го с почва, с надежда, че един ден ще бягам по нея сред ред от хиляди искрящи слънца, взиращи се в лицето ми, грейнало от весели очи… същата тази почва, по която газих безпощадно, нервно, с разбито сърце, предишният път, когато засаждах зрънце. 

А после го поливам със сълзи от радост или не…  за да расте, да ме обгръща с клони пълни със сладки плодове или да избуява и да ме пленява в бурени, отрупани с тръни, впиващи се директно в сърцето… И чакам. Стоя заседнал в този час, минута, миг, в безвремие. В очакване земята да се отвори, да пропука сенките на тъгата и да разтвори душата ми за онзи момент на проблясване, който настъпва в съзнанието при раждането на нещо ново- мисъл, идея, любов… 

Слънце.  Не съм го виждал сякаш от векове. Червената мъгла тегне все по-тягостно, приковаваща ме в хвата си. Светът ми е все така пуст, но млад и изпълнен с обещания – коварни и непредвидими, но таящи в себе си красотата и трепета на неизвестното. Семенцето е засадено и точно както гладът на надеждата се нуждае от искрица, за да се превърне в пожар от страст и цел, то жадува за лъч светлина, за да прерасне в съвършена любов … или огромна скръб… Светът е в краката ми…  В мен е силата и способността да пропъдя облаците на съмнението, мъглата на страха, която пречи на зрънцето- блян да се превърне в дърво на живот. И тръгвам по безкраен път!

Краката ми се влачат, с развързани обувки, с изтъркани подметки по прашните пътеки. Облечен съм само с разкъсана риза и гола душа. Червенината на пустинята се сгъстява около мен, вдишвам прашния й дъх и издишам пара, смесваща се със студенината на атмосферата – тягостна и празна. Единственото притегляне съм аз – мъчещ се, влачещ зад себе си тежкия камък на надеждата, който едновременно ме държи здраво стъпил на земята и застава между мен и крайната цел – светлината. Очите ми са привикнали с изкуственото сияние на отразени блещукания от далечни светове – мътни и празни. Чужди светове – чужди мечти. 

Вървя с ясна и обострена от студа мисъл, втренчен и целеустремен към следващата пропаст или назъбен връх. Пред мен пейзажът остава еднакво морав и негостоприемен. Редуват се чудати, различни форми, които съзнанието ми превръща в огромни разкривени от тъга лица, от които ме гледат изморени, блуждаещи и погълнати от забрава очи. В тях виждам страх и смиреност, но и искрица очакване. Вдъхват ми кураж, за да продължа да следвам призванието си. Карат ме да се чувствам по-малко самотен, по-силен и устойчив. Придават смисъл на всяка следваща крачка, на значението на пътя ми. Тласкат ме смело към похода ми в търсене на изчезналата вяра във всепрощаващата и спасителна сила на доброто. Зора след тъмата, с помощта на която семенцето ще избуи в ново начало. 

Нима мъглата няма край? Нима съм обречен вечно да се лутам сред сенки? С обезверен дух и вледенена душа… Пътят ми изглежда безкраен. Дали трябва да се примиря, че целта ми е да намеря смисъл в самото търсене, за да се науча да живея със студа… да стана приятел със самотата? С всяка следваща стъпка мразовити капки зависват все по- нагъсто във въздуха, изчиствайки хоризонта от червената постеля. Лицата вече ги няма, няма ги очите, които да отмерват крачките ми. Бродя сам, а тишината е заместена от глух, далечен звук на нещо отдавна забравено, размърдващо се едва-едва. Вятър!  Разгонващ червените оттенъци като духове, криещи се от слънчев лъч. Пейзажът се трансформира пред очите ми с всяка изминала секунда… дали пътят ми не е дошъл към своя край? Нетърпение окрилява тялото ми и придава пъргавост на походката ми. Още само няколко стъпки…сетни вдишвания и издишвания, последни трепети на мускулите и ще бъда там… 

Бездна… вцепенен стоя изправен на ръба на света, втренчен в краката си, пред които е зейнала огромна пропаст. Малки камъчета се сипят свободни, сякаш увисват в пространството, запътени към безкрая на дъното. А там ги чака прибоят на мощни вълни с бели тела като огромни китове, блъскащи се в отвесните скали, разтварящи  устите си, за да погълнат всичко, което се изправи пред пътя им. Век подир век изяждат къс по къс скалистия бряг, безспирно, с еднаква неудържима сила. Застинал пред монотонната мощ на природата се сливам в едно с нея. Стъпките ми – неспирни вълни, отвели ме до този предел… Тялото ми – смръзнало и уморено, рушащо се къс по къс като скалистия бряг под напора на прибоя… Съзнанието ми – чисто и бурно, водовъртеж от чувства, преливащи едно в друго…

Затварям очи и всичко утихва… пътят ми свърши… най-после топлина, спокойствие, смиреност… отварям ги и заедно с тях се разтваря и небето – слънце… зрънце, пораснало и разцъфнало точно там, където го засадих – в душата си. Открило светлината, надвило мъглата, прекършило трънистите клони на тъгата. Зрънце, превърнало се в мой свят… в наш свят… в любов!

Любовта е театър

Животът е сцена, душата е стих, умът е сценарий. Да живееш е да играеш на сцената, да рецитираш любимия си стих и да импровизираш по най-сложния и кратък сценарий. Всичко това получава смисъл и е обединено от любовта, всичко то се развива между стените й. Ако я няма, сцената ще бъде мрачна, лишена от светлината на ярките прожектори на страстта. Ако тя не съществува, стихът ще се разпръсне из необятността на откритото пространство, без да докосне сърцето, носен без посока и цел към мрака на забравата. Ако няма любов, сценарият ще се превърне в хаотични редове – без смисъл, без разум, без пълнота. Прости думи – без трепет, без свян, без сладост, без плам. Ако го няма този театър, човек ще бъде лишен от най-силната си стихия – да обича.

Да си влюбен те прави главния герой. Ако обичаш, то си значим. Ти си добрият, този, който трябва да спечели, този, който ще бъде обсипан от рози, този, който ще бъде целунат от съдбата накрая на сценария. Не е нужно да си перфектен. Не трябва да имаш талант. Необходимо е единствено да имаш открито сърце. Това е входният билет за незабравимото изживяване.

Да чуеш думите „обичам те” е като да получиш най-мечтаната роля. В мига, в който стъпиш на подиума, сродната ти душа е цялата публика, всичката светлина, безкрайното време, целият ти живот. Целувката на любимия те обсипва с най-прекрасните и благоуханни цветя. Моментът спира, няма място за антракт.

Любовта вдъхновява. Прави от всекиго виртуоз на своята собствена сцена, повелител на магията и пленителността. Тя аплодира смелите, мечтателите. Да обичаш е най-истинското превъплъщение. Да бъдеш обичан те въодушевява, дава криле на въображението да пишеш редовете на най-бленуваните мигове. Любовта, както и театърът, е фантазия. Ако не я виждаш, създай я. Изгради я от основи. Нарисувай я с четката на мечтите, върху платното на сърцето си. И в пустошта има място за театър. Неговата магия идва точно когато настъпи отчаянието.

Но няма място за самота, няма нужда от страх от нея. Любовта е проектирана така, че винаги да озарява на най-правилното място, в най-затънтените кътчета, да издига на пиедестал забравения, да осветява пътя на загубения. Вдъхва надежда и сила, дава глас да надвикаш прибоя на вълните на мълчанието.

Изкуство е да моделираш любовта, да я пречупваш през съзнанието си, да бъдеш главен архитект на сърцето си. Казват, че изкуството е самотно занимание. Може би е така, защото да обичаш любимия е толкова силно, колкото да обичаш себе си. Защото ние сме едно цяло, ние сме аз, а аз съм целият свят, когато обичам.

Идва и момент, в който човек трябва да слезе от сцената. Да секнат аплаузите, да стихне шумът, да замръкне усмивката. Хубавото на неизвестността е, че не знаеш зад коя страна на спуснатата завеса се намираш. Дали току – що си изиграл ролята на живота си, или това е било просто репетиция, за най-бляскавото ти представление. Защото всеки има право на своя миг слава, всеки ще бъде погален от топлината на ярката светлина и ще изпита напрегнатия трепет на сърцето. Длъжен е да опита. Любовта е за всички. За нея няма жури, няма критика, няма вярно и грешно, а има различни начини да обичаш и да бъдеш обичан. Всеки начин е специален и еднакво верен. Безгрешен би бил, този, който не е обичал, който не се е осмелил да поеме предизвикателството на прожекторите.

Любовта няма граници, тя се простира отвъд хоризонта. Някъде там сцената свършва. Някъде там животът угасва. Но завесата никога не пада, защото стихът продължава да отеква, а сценарият винаги ще се помни. Животът е пиеса за двама.  Душата е пълна, когато е в двустишие. Любовта е театър!

Лято

Здравей, как си? Аз съм добре. Днес ти пиша това писмо, за да ти разкажа как започна моята лятна ваканция. Ти си най-добрият ми приятел и искам да знаеш всичко за мен … и най- вече за нея.

Училището свърши! Излязох на двора, усетих жаркото слънце да предсказва лятото. Разкопчах горното копче на ризата си, захвърлих раницата във въздуха и се впуснах да бягам надалеч от училищния двор – право в сърцето на ваканцията.

Видях я на излизане от двора да разговаря с приятелите си. Дали обсъждаха коя до кой далечен град ще пътува? От кой хубав магазин ще си купи нова рокля, с която ще кара всяко едно момиче да завижда на първия учебен ден в началото на есен? Едва ли нея всичко това я интересуваше. Тя не беше такава, не беше като тях. Погледна ме, докато минавах край тях и ми се усмихна. Аз направих същото и затичах още по- бързо.

Стигнах до голямата бреза край реката, покатерих се, приседнах в клоните и започнах да кроя планове. Смятах точно колко шоколадови десертчета ще изям, колко късни филми в киното ще изгледам, колко пъти ще се къпя в реката, колко пъти ще ме шамарят, че се прибирам късно и кален и точно колко цветя ще й откъсна от двора на съседната къща.

На следващата сутрин се събудих много рано и излязох веднага, без да закуся или да взема участие в сутрешната покъщна суета. Слънцето едва беше се вдигнало, а аз вече хвърлях камъчета по прозореца й. Тя се показа след кратко. Слисано и сънено ме попита какво правя навън толкова рано. Казах й да облече нещо удобно и да слиза възможно най- бързо, защото ще я водя на разходка покрай реката. След точно три минути вече ме държеше за ръка по рокля на точици и червените й кецове препускаха по росните пътечки.

Качихме се на старата бреза, за да разгледаме градчето от върха й. Проследявахме пресягащите й се клони, които с листата си достигаха всеки край, всяка къща, всяко магазинче, от което сме си купували сладкиши, всеки двор от който са ни гонили, задето берем ябълки. После се къпахме в реката, направо с дрехите, а след това сядахме на слънчевата поляна, за да се изсушим, докато хапвахме сандвичи. 

Поехме надолу по реката, за да чуем жабешката симфония в бавната част на течението й. Тя ги слушаше и се смееше без спир. А после ядохме боровинки. Аз ги мачках и рисувах с червени пръсти по лицето й.

Внезапно времето започна да се разваля. Погледнахме скупчените облачета над главите ни. След кратко заваля. Впуснахме се направо през гората, бягайки, заобикаляйки капчиците, които набираха сила. След време заобикалянето им стана невъзможно, а листата на дърветата също не бяха достатъчен щит от хладния летен дъжд. Улових я за ръка и я поведох през гъстите клонки, докато не стигнахме до едно огромно дърво с кухина по средата. Успяхме да се промъкнем вътре и сгушени, треперещи, смеещи се и щастливи, изчаквахме да отмине дъжда. Тя си сгряваше ръцете на топлия ми боровинков дъх (все й бяха студени), а аз се опитвах да различа очите й в тъмнината. Извадих кибритче, трудно успях да го запаля, но най-накрая то грейна като светулка в тъмна студена пещера, за да освети лицето й. Видях очите й, мократа й коса, която ухаеше на цъфнало дърво и пролетни цветя. Попитах я дали мога да я целуна. Тя просто стоеше и ме гледаше, докато светулката гаснеше. Различих устните й точно, преди клечката да бъде изгасена от капка дъжд, стекла се от нослето й… и я целунах! Усетих боровинките, топлото лято, вляло се в съществото й, ябълките, който крадяхме, хладната река и горещото слънце, меда от кошера на дядо й, сладкишчетата, които й купувах. После тя стана и избяга, извън дървото дъждът беше спрял. Засмя се и видях как точиците й игриво се отдалечават в зеленината. 

На следващата сутрин баба й се събуди много рано, още преди да е станало време да замеси тестото за мекиците. Беше чула странно потракване. Сякаш някой замеряше прозореца на внучка й с малки камъчета. 

Така започна моето лято, приятелю и се надявам никога да не свърши. Ако ли пък не, то имам още 212 камъчета за хвърляне, 63 сладкишчета за изяждане, 42 ябълки, 2430 боровинки, 38 сандвича и пълна кутийка кибрит!

Oгън и лед

В едно далечно селце имало една малка къщичка, близо до огледално езеро. В нея живеело момиче, толкова красиво, че отражението му се губило в прозрачните води. Всяка сутрин тя се будила рано, разхождала се из пъстрата гора, беряла си боровинки и билки за чай. Сядала на малката си веранда и рисувала каквото виждат очите й. Всичко, което описвала четката й оживявало и ставало още по- красиво от реалността. Мечтаела да надзърне до далечния край на езерото, но така и не стигала с поглед дотам. Рисувала го по въображение, представяла си какъв ли фантастичен свят съществува заключен там.

После влизала в кристалните води на езерото и плувала, докато ръцете й вече не я държали. Плувала толкова дълго, че й се струвало, че водата в езерото така се загрявала, че не можела с пръст да се докосне. После присядала на малкото кейче и се вглеждала, чакайки да се появи образа й. Той така и не се избистрял пред очите й. От далечата страна на езерото едва се различавало пламъчето на огън. Гледала дълго и си мислила:

Сигурно съм направена от кристал. Сигурно не съм видима за никого, щом самото ми отражение се крие от мен. Навярно един ден ще се срещна с огъня, който живее на другия край на езерото. Той ще ме докосне и ще разтопи прозрачната ми обвивка. Тогава той ще остане завинаги при мен.

На другия край на гората, на отсрещния бряг на езерото, също в малка къща, живеело момче, малко по-голямо по възраст от кристалното момиче. То се събуждало и излизало всяка сутрин един час след нея, за да обикаля по същите горски пътечки, по които тя била минала по-рано. Така и никога не се срещнали.  

Уморен, следобед лягал да поспи и сънувал един и същи сън, Влизал в езерото, но водата била толкова гореща, че той се разтапял и ставал част от нея, понасяйки се по течението й. То го отвеждало до далечния край на езерото, където срещал нея, седнала на дъсчения кей, загледана във водите. Била удивително красива. Толкова красива, че безкрайно му се искало да я докосне, за да се увери че е истинска, но нямал ръце, с които да го направи. Вместо това безтегловно се носел по повърхността на водата и се взирал в нея, а тя гледала право него, без да може да го различи истински. Разтопеното му сърце преливало, поглъщайки цялото езеро и превръщайки го в две огромни очи, гледащи нейните.

После се събуждал. Кожата му горяла с ясен жълт пламък, а всичко до което се докоснел – изпепелявал. Приближил се до езерото, пресягал се да отпие от водата, за да потуши огъня в себе си, а тя завирала.

Някой ден ще намеря кристал, ще го докосна, ще ме охлади и ще остане завинаги при мен! – казвал си той.

Един ден над езерото се разразила ужасяваща буря, малко след като момичето било излязло от водата, а момчето се било пресегнало да отпие. Станало вцепеняващо студено и езерото замръзнало. Кристалната й кожа се пропуквала, а неговият огън бавно гаснел…

Успяла да различи в далечината малкото пламъче и затичала по ледената кора на езерото право към него. Приближавала се, а огънят ставал все по- голям в очите й. Вече била толкова близо. Успяла да различи човешкия му облик, той нейния също.  Впуснала се право в прегръдките му. Стоплила се, а той изгаснал. Бурята спряла и. над езерото се разнесла мъгла. След като тя се разсеяла, на брега нямало никого. Само две прегърнати отражения във водата!

Влак

Отново седя на самотна пейка, на непозната гара, далеч от дома, чакащ късния влак. Закъснява. Не бързам. Безцелно и безпътно очаквам. Не знам накъде ще ме отведе, дали ще се върна някога дори.

Лека мъгла е обгърнала перона, хладен вятър пронизва скъсаните на коленете ми дънки. Все пак усещам топлина отвътре. Когато нямаш посока, нито цел, започваш да се вслушваш истински в нещата около себе си. Часовникът над главата ми тиктака с равното темно на сърцето ми. Спокоен съм. Сивото наоколо е подходящ фон за самотата ми… 

Така минават още някакви минути в безчувствено изчакване. Спокойствието все по- бързо и уютно се настанява в съществото ми. За пръв път чувствам, че съм на правилното място, в точния момент, без времето безмилостно да ме притиска. И сякаш нещо е напът да се случи…

От време навреме правя безпосочни крачки по самотния перон и отброявам стъпките си в едната посока, а после в другата, връщайки се в същия център на вселената си. Сякаш балансирам везна в съзнанието си. Среда на непонятно, концентрирано, протяжно безсмислие.

В далечината мъглата се размърдва и от нея изплува малък кафяв образ. От разстояние прилича на последната есенна птичка, която търси зрънца по студената, все още не затрупана от сняг, почва. Вглеждам се и попивам образа с очи като топла капка по мека кожа. Потрепвам… видението преобръща света ми, слага край на летаргичната ми спокойна самота и измества везната ми. Търся облегалката на пейката, за да възвърна баланса си. Неуспешно. Интересна смутеност обзема мислите ми, докато мъгливата кафеникава точица се приближава и придобива форма.

Часовникът вече не върви със същото темпо като това на сърцето ми. Загубих синхрона на мига, Неизбежността и трепета от предстоящата среща ме кара да провеждам въображаеми разговори в главата си. Съвсем близо е… млада е… красива е… сама е… вече различавам очите й. Толкова загадъчна искреност се крие в тях… роклята й отива… пасва прекрасно на самотата ми. 

Зеленото ли е любимият ти цвят?… точно беше седнала до мен.

Не измислих друго, което да я попитам. Само това ми хрумна. Бях готов да са зашлевя след този въпрос.

Да! Kак позна? – срази ме с усмивка и красиви бадемови очи тя.

После бързо отвърна поглед от мен, леко срамежливо и мъглата изчезна. Коленете ми не мръзнеха вече от хладния вятър. Сега трепереха от нетърпение по нея.

Ами… просто така… изглеждаш ми зелен човек. Интересно зелен, пленително, красиво, стоплящо и изпълващо зелен – отдавна не бях говорил толкова дълго с друг човек!

Отново ме “наказа” с кратка усмивка. Исках да продължава вечно. Не знам дали това, което чувах беше часовника над главите ни или сърцето ми, туптящо в ушите ми. Чувствах, че пейката ни е летящо килимче, което се носи над пясъците на Сахара. Плава из облаците и вятър разрошва косата й, докато звездите рисуват сенки по лицето й. Загубих представа за пространството…

Накъде отиваш? – попита ме тя.

Моля…? – наложи се да стъпя на земата. 

А гарата, да, на гарата сме… Ами не знам… тук и там! – отговорих едва.

Аз също! – пак тази усмивка, безкрайно разтапяща и стопляща цялото ми съзнание, като късен следобед в началото на септември.

Нека пътуваме заедно тогава! – с надежда предложих аз.

Нека! – отговори ми с леко потрепване на клапачи тя.

Искрена радост се разля по цялото ми тяло, достигайки до най- забравените му кътчета. Малко след това пристигна и влакът. 

Намерихме си свободно самотно купе и седнахме един срещу друг. Веднага се вгледахме навън. Нарисувах й кученце на прашния прозорец. Тя го кръсти Родни. Говорихме си дълго за всичко – за морето, за сънищата й, за земята, за самотата, за Луната и звездите, за тишината и мечтите, за дъгата, за възглавници и за малки паячета, за пеперуди и за чай, за кецовете й и за страховете й.  Накрая говорих само аз – за красотата й… нейната… за срамежливотта й… и колко я обичам.

Внезапно тя ме помоли да отворя прозорчето. Беше залез. Изправих се, отворих го и се облегнах. Тя застана до мен, облегната по същия начин. Усетихме последните лъчи по лицата си. Почувствах ръката й, допираща се до моята и косата й разрошена, галеща врата ми. Погледнах я и й казах:

Благодаря ти! – тя кимна и ме разбра.

Благодарях й, че е до мен. Тя чувстваше същото. Отдръпнах се от прозореца и се насочих обратно към седалката срещу нея. Хвана ръката ми:

Ела до мен! – каза тя.

Седнах. Отново бяхме на летящото килимче. Разказах й за детството си, за първата си целувка, за белезите по коленете си. Тя се облегна на рамото ми. Стъмни се, а в душата ми грееше. Заспа в мен, а после се събуди до мен. Погледна ме с красивите си бадеми. Взех лицето й в ръце и я целунах. Вече го нямаше навика от самотата.

Аз съм дотук! – влакът намаляваше скоростта, идваше спирката й… разбрах, че не мога да сляза с нея.

Тя имаше още път пред себе си. Везната, която размеси в мен щеше възвърне баланса си и да остане така завинаги… докато не я срещна отново. Изправих се и я прегърнах.

Може ли да ти пиша? – попитах, а тя кимна.

Така и правя… пиша й… обикновено вечер, обикновено, когато съм сам, обикновено, когато ми липсва най- много, необикновено много. Фантазирам, измислям си гари, часовници, мъгли, празни купета, спирки, гори и езера, есен и лято, тераси и мостове на които се чакаме, хралупи в дървета, в които се крием и целуваме. Измислям си, а тя съществува… някъде там… ти съшестуваш някъде там… и тук… в сърцето ми Си!

Сезони

Близо… увличам се по теб и забравям колко си далеч… 

Ако можех да рисувам, бих започнал още сега. По спомен, по емоция. И щях да се потапям в море от въображение, откъсвайки се от реалния свят. Да забравя всичко и всеки, за да се фокусирам само върху лицето ти.

Щях да оставя очите ти за накрая, от притеснение да погледна в тях. Защото когато го направя, моите ще са препълнени с очакване и тръпка, а твоите ще са сякаш току-що отворени след следобедна дрямка – свикнали със светлината, но забравили, че е ден.  Изненадани от това, че виждат моите очи и намират в тях такъв горещ огън от щастие, когато първите думи, които прочитат за деня са твоите. Ще мигна, ти ще се усмихнеш и ще разбера, че този път си истинска.

Как да уловя с четка загадачността им?! Моята Мона Лиза, чиито глас е на две хиляди километра, а го чувам ясно като звука на дъжда, който за поредна нощ се сипе и пише ноти по ламаринените покриви.

Променяш се в съзнанието ми, както се изреждат сезоните. Веднъж си лятно топла – изправяш всички други мисли, освен тази за теб. След това си есенно кафява – оголваш съзнанието ми, както дърветата губят листата си и ставам беззащитен, само за да ме завиеш после с шарената шума на смеха си.  Идва зимната ти, тиха, снежна лудост – вледеняваш ме със стъклено проницателните висулки по белите си пръсти. А после разтапяш буцата лед и на нейно място разцъфва пролетната ти сладост –  на грамофончетата, чиито сок изсмуквах направо от цветчето, като дете.  

Ще откъсна листчето от тефтера си, ще го сгъна на четири, малко колкото теб и ще го сложа в джоба на ризата си. Ще зачакам сезоните да се изредят, за да дойде ден, в който ще видя как се задават истинските очи. Тези, зад които стои цялото ти същество. И нарисуваните, за които пиша, ще замижат заслепени, ще изчезнат и угаснат. И в мен пак ще дойдеш ти, ще те погледна и пак ще оставя очите за накрая… за късно през зимата, когато най- много ми липсват!

На сцената

С теб сме на сцена. Играем по тъжно-скучен сценарий. 

Аз стоя и те гледам как седнала пред огледало сресваш косата си. На светлината на прожекторите лицето ти е още по-бяло и искрящо, едва различимо. Добре, че го познавам до най-дребния детайл и щриха. Не смея да те доближа. Не мога да те погледна директно, за да не изгориш зениците ми. Търся ъгълче на огледалото, в която да намеря образа ти образен.

Скучно, нали?

Чакаш телефона да звънне, а след това да излезеш и да остана сам на сцената, с мълчанието си. Ъгълчето на огледалото ще остане пусто. Благославям всяка секунда, която минава без звън. 

Не ме виждаш – по сценарий и по принцип… Стоиш си кротко и съсредоточено, играеш ролята си.Толкова си перфектна, нямаш нужда от дубъл. Слагаш очилата си и ставаш, за да се огледаш от глава до пети. А аз притеснено си търся място, за да седна. Тръгваш към най-омразния за мен – телефона. 

В следващата сцена, трябва да скоча от стола си и да препреча пътя ти. Прожекторът пробива дупка в тила ми, но някак си се изправям. Заставам пред теб и плахо едвам продумвам: 

-Здравей! Ти… ти… за телефона ли?

Да, за телефона.
отговаряш.

-Но той още не е иззвънял… – опитвам се да ти попреча аз.

Е аз ще се обадя тогава! срязваш ме ти…

Недей!правя последен отчаян опит…

-Защо?!леко слисано ме питаш.

И тук по сценарий (а не по принцип) трябва да има целувка. Хващам те през кръста, гледам те в очи, ъгълчето на огледалото е празно, косата ти е перфектно сресана, надигнала си се на пръсти. Телефонът звъни. Докато успея да се огледам, ти вече си излязла. Завесата пада…

Утре пак сме на репетиции. Изиграхме го идеално. А аз ненавиждам ролята си и този проклет, обречен сценарий… 

Тъжно нали?

Ново начало

Този лист го смачках и захвърлих на улицата. Беше празен и чисто бял. Дълго го гледах захвърлен, после го разгърнах и той постепенно започна да се изпълва със смисъл. Грабнах химикалката и започнах да пиша.

Бавно, елегантно и полека, като походката й, редовете се движеха в крак с нея. Тя се обръщаше назад, мислейки, че някой от някъде я преследва с мисъл. Бях аз, скрит между редовете. Бясно препусках, абзац по абзац, яхнал думите, които изписвах под стъпките й.

Слагах запетайка, а тя завиваше наляво, тиренце – за да продължи напред. Изписвах две точки: тя се отглеждаше, преди да пресече улицата. После поставях многоточие – и за момент тя се замисляше… Въпросителна – кой ли мечтае за нея в момента?  Удивителна – като нея! 

Понякога излизах от редчето, а тя тръгваше по непозната улица. Спирах и си представях следващите изречения и какво ще й кажа в тях, докато тя чакаше на светофара. Заедно… Зелено! Започвах с нова Главна буква. 

Драсках си блуждаещи, несвързани, безсмислени небивалици в поленцето отстрани. Тогава тя мечтаеше в същото това пространство, в което и аз.

Листът беше вече изгладен, като чаршафите й преди лягане. Бях сложил и червен апостроф, като малка бенка над устната й. Намерих място и за две скобички, за да се полюбувам на веждите й. Отдолу изрисувах две големи точки, задържайки химикала за по-дълго върху тях, за да погледна дълбоко в очите й. Сгънах листа през средата, за да ги затвори. Погледнах скришом вътре, за да видя очите за последно. Всички буквички бяха на мястото си, като в ясен сън. Скобичките бяха унесени и уморени, а двете точки вече губеха яркостта си, унасяйки се в блян… тя спеше.

А аз оставих листа в чекмедженцето си, там където държа спомените за нея, както есента пази последното си листо!

Колко време мина?

Листата пак са натежали от дъжд. Капките притискат цветовете и оставят пролетта на пауза. На лицето ти отново е изрисувана усмивката на слънцето, изтриваща белега на дългата зима. Очите ти ми напомнят за пълни езера – далечни и дълбоко замислени. Мъглата на отминалото време обгръща сияйността им и ги прави тайнствени и непознати. С мисъл се боря и летя през нея. Внезапно тя се разсейва и разкрива пред мен синьото на спомена, гмуркам се надълбоко в очите ти и откривам най- тайните им кътчета. Ти си кристал, ти си спокойна, тиха вода, без нито вълничка от напрежение и безпокойство. Спиш под ледник, който пробивам с топлината на сърцето си.

Колко време мина? Не помня… Беше ли се вгледала някога истински в мен? Макар и за миг, без да искаш? Беше ли плувала в моите езера? Разтопи ли моя непробиваем ледник на страх от непознатото? Вслуша ли се в музиката на въображението ми?

Да! Ти успя! Засвири на забравената китара, която бях захвърлил в килера с надпис „забранени чувства и мисли“. Изкара оттам и отдавна изгубената страст по тайнството. Накара ме непрестанно да мисля за теб и лицето ти, което ми липсва сякаш нищо друго не съществува. 

Объркват ли те думите ми? Остави ги да минат през теб. Усмихвай им се и ги забравяй за момент. А когато се почувстваш като празно езеро, се сети за тях, спомни си и дълбоко в теб ще изплува стоплящото чувство.  Като горещ водовъртеж по ледените ти вълни – някой мисли и мечтае за теб, някой разцепва облаците на скучното ежедневно плаване по течението. Прогонва дъжда, показва ти пролетта, отваря очите ти й изтърсва капките от клепачите ти, като от натежали млади листа. И ти отново цъфтиш, енергична и слънчева. 

А аз все така те гоня бясно. Плувам в ледените води, гмуркам се до дъното на съзнанието ти и пиша името си на черна дъска с черен текстмаркер. За да го видиш само, когато си готова да кажеш на черното бяло… черно на бяло…бяло,  прозрачно, като мисълта ми за теб!

Чекмедже със спомени

Днес си отворих чекмеджето,
Онова с нощните пеперуди.
Там, където пазя и спомените за теб.
Вгледах се в пъстрите очи по крилцата им,
Твоите очи, в които потъвам,
Твоите крилца, с които политаш в мислите ми.
Пуснах си любимата ти музика и зачаках…
Ярките цветове на въображението,
Проливния дъжд,
Теб…
Нощния рейс,
Който идва, за да те отведе  у дома,
В сънищата ми.
Закъснява…
Нищо, аз ще почакам с теб.
Ще бъда топлия вятър,
Който люлее листата на дървото, под което чакаш,
Като реснички на топло одеяло те ще те прегърнат,
Ще бъда уличната лампа,
Чиято светлина очертава лицето ти,
Като с молив луничките по него тя ще рисува,
Рейсът идва, качваш се и потегляш…
Яхвам вятъра и ще те пресрещна на твоята спирка,
За да разроша косата ти за последно,
Преди да си легнеш в мекия куп от възглавници.
В моето тайно чекмедже,
Два пръста в ляво от лъжичката…

Лято е!

Лято е! Всяко същество търси сянка и прохлада, а аз – място под жаркото слънце в погледа й. Грейналите й кафяви очи, станали още по-топли и ярки с настъпването на лятото.

Стоя на брега и я чакам. Сладоледът вече се разтапя, както мен, щом я зърна. А стане ли прекалено горещо – сещам се за хладината на нощите, в който валеше и я сънувах.

Ако я почувствам тъжно далеч, се вглеждам в отсрещния морски фар. И знам, че тя е някъде там, светеща с надежда – спасение за бедстващите ми мисли.

Чайка прелита над мен, носена кротко от морския бриз. Бриз с аромат на Нея. Малките посивели облаци дават бегла надежда за тих летен дъжд. Надявам се с него да дойде и тя.

Пристига! Заедно с прилива и залеза. Облечена в моята бяла риза, която й е съвършено широка. Носи бяла шапка и мокри бели кецове. Събрала си е бели мидички и ми се усмихва с белите си перлени зъби. Красива бяла точка на фона на златния залез…

Дочакваме заедно лунната пътека, която ни отвежда до море от блещукащи звезди. Рисувам буквички по гърба й, а тя ги отгатва, пишейки на пясъка.

Изчезва от погледа ми в тъмните, топли води, а после се връща усмихната, пръскайки ме с хладните капки от косата й. Солта по устните й, малко лимон и текила – опияняваща наслада. Лято е!

Облачно

Събудих се рано, но топлината от усещането за теб вече си беше тръгнала, сякаш погълната от студените стени на апартамента ми. Беше събрала одеялото в ъгъла на леглото и ми беше оставила бележка върху него. Сгъната през средата… и празна. Първоначално се натъжих, но мисълта за теб не закъсня и ме изпълни със смисъл. Нахлу в мен, още щом отворих прозореца, за да подишам свежестта на утринния ветрец.

Цветовете на черешата вече ги нямаше. Окапали, вятърът ги беше навял на малки купчинки по терасата. Щом отворих вратата, те леко се надигнаха от порива му и нарисуваха теб пред очите ми… Беше една от онези проветриви сутрини, в които мразовитото чувство на липсата ти се усеща най-силно.

Хареса ми да е хладно и мрачно, тихо и самотно. Тогава споменът пътува по-бързо, сякаш във вакуум. Бялото ти лице е по-ясно на фона на тъмното небе, незаслепено от ярките лъчи, които се мъчат да пробият сивата покривка. Ти ги обръщаш с шала си от облаци и ми се усмихваш, давайки ми още малко време да ти се порадвам. Докато слънцето не изгрее отново… Тогава търся отражението ти в прозорците на колите, в локвичките по улиците, в неизсъхналите капки по листата на дърветата. 

Взираш се тайно в мен през прозорците на високите сгради, като през чифт очила. Чувствам се в центъра на огледална стая, в която виждам отражението си в бадемовите ти очи… и съм щастлив. Сядам на земята в самата й среда и сгрявам премръзнала си душа на искриците в погледа ти.

Разхождам се из града и вече не се чувствам така сам. Мъглата от мечти, в която си ме обгърнала, ми прави компания и ме облича в мекото си палто.

А после отново се стъмва и се прибирам в празния си апартамента. Сядам на възглавница на земята, нямам много друго… само празно листче. Вдигам го пред очите си, а там са се появили две думи – “чаках те!”

Луна

Като бях малък вярвах, че съществуват две луни. Как иначе да си обясня това, че виждах Луна над къщата ни и Луна, когато ходих на гости у леля си на другия край на града? Мислих, че те са различни и се разбират помежду си да ми се явяват, за да мога винаги да намирам пътя си. Знаех, че щом Луната е над мен, мога да съм спокоен, че съм на правилното място. 

Един ден пътувахме за Казанлък с родителите ми. Отивахме на гости на баба ми. Бях много изплашен, защото си мислих, че нито една от двете луни няма да дойде с мен. Как щяха да изминат всичкото това разстояние, без да се изгубят по пътя? През цялото време валеше и звукът от стърженето на чистачките по предния прозорец на колата ме плашеше. Винаги ме беше страх да погледна към тях. Все пак събрах смелост и през пръсти надзърнах. Те чистеха прозореца от едрите капки дъжд, а на мрачното небе зад тях Луна наистина нямаше! Изплаших се още повече. Чувствах се загубен. Исках да се върнем. Не исках да губя луните си…

Най-после пристигнахме у баба ми, а дъждът беше спрял. Изтичах на терасата на шестия етаж и тя беше там… Луната! Три ли са?! Отидох развълнуван в хола при баща ми и му разказах за откритието си. Той се засмя и ми обясни “истината” за Луната. Само за една. 

После пораснах и загубих броя на пътите, в които съм виждал Луната в различни краища на света. Явно бях реших, че са прекалено много, за да пилея време да ги броя и забравих колко специална е тази гледка. Докато един ден не отидох в далечна страна, където всичко ми се струваше ново, различно, особено забележително и романтично. Причината беше ТЯ.  

И ето, че отново Луната ми се яви – бяла, чиста и голяма застана пред мен. Никакви чистачки не можеха да ме уплашат или да ми попречат да я видя. Върнах се на своята Луна, както Малкият принц на планетата си. Завърнаха се въображението и страстта ми… Замислих се дали Луната не ме отведе тук след толкова много време? Тази, която видях за пръв път над къщата ни като дете. 

ТЯ отново ме научи да броя. Започнах от едно.

Благодаря ти, че ми върна Луната…

Морският фар

Той отплава от Хирцхалс, Дания, за един от осемнадесетте Фарьорски острова – Калсьой. Очакваше го седем дневно съревнование с вълните в бурното и мразовито Норвежко море – изпитание за духа и тялото дори за опитни повелители на морето. Щеше да е абсолютно сам в премеждието си… Легендата за Копаконан, жената – тюлен, беше основната движещата сила и мотивация за неговата експедиция.

Според едно местно поверието, тюлените на остров Калсьой са превъплъщения на смели корабокрушенци, които безстрашно търсили смъртта си, впускайки се в безумни морски приключения, вярвайки че ще надхитрят и надвият стихията на морето. Веднъж годишно, на всеки тринадесети ден, морските обитатели излизали на брега на малкото островно селце Микладалур, за да се преобразят отново в хора. Смъквали кожите си и разкривали човешките си тела. Запалвали огън и се веселили и танцували около пламъците. На сутринта отново ги обличали и се завръщали обратно в морето.

Един тринадесети ден от годината, мъж от селото се промъкнал до брега, където се очаквало да се появят тюлените и се скрил в очакване. Не след дълго те заприиждали, излували на брега и свалили кожите си, за да придобият човешки вид. Възхитен от гледната и пленен от красотата на една от девойките, мъжът откраднал кожата й и я скрил. Преди зазоряване, всички тюлени се били завърнали в морето, а тя все още търсила кожата си. В този момент мъжът излязъл от скривалището си и се доближил внимателно до нея, заговорил я и впоследствие я отвел в селото. Не след дълго двамата се оженили, заживели заедно и им се родили деца. През цялото време той скришно държал кожата й заключена в таен шкаф, за да не се добере тя до нея и да се върне обратно в ледените води. 

Един ден мъжът забравил ключа за шкафа на масата вкъщи и връщайки се след риболов открил, че жена му била изчезнала. На същата нощ тя му се явила на сън и го предупредила, че по време на лов в морето, заедно с останалите ловци, ще се натъкнат на тайна пещера, в която ще открият нейния съпруг тюлен и двете им малки. Тя го молила най-настойчиво щом ги открият, да ги пощадат и да не ги убиват. Мъжът обаче не повярвал на поверието от съня си и не се вслушал в молбите. Мъката от загубата на жена му се била превърнала в ярост. На следващия ден ловците избили всички тюлени в пещерата. 

Вечерта, жената-тюлен отново била придобила човешкия си образ и дошла в къщата, в която някога живеели с човешкия й съпруг. При вида на безжизнените тела на тюлените, които били струпани на пода, тя избухнала в неутешим плач и изрекла проклятие – морето да погуби толкова мъже от селото, че ако те се хванат за ръце, да обиколят цялото крейбрежие на острова…

Той отпътува за Калсьой на втори януари, за да има достатъчно време до тринадесетия ден от годината. Беше твърдо решен да изследва легендата за Копаконан и да се добере до същия онзи бряг, където да очаква излизането на тюлените на брега. Морето беше по-януарско от всякога – ледени блокове се носеха по течението му като бели безформени китове. Високи вълни се навдигаха заплашително като мразовити покривала над кила на самотната лодка, която ги разсичаше смело и продължаваше целеустремено да се бори с могъществото на природата. Лицето му беше строго и безизразно, насочено към хоризонта. Душата му – каменна и несломима, го водеше без страх към заветната цел. Съзнаваше, че преследва духа на една легенда за нещо неземно и чуждо, в което малцина вярваха. Той се беше сблъскал неведнъж с чудесата и свръхестествените сили на морето. Беше сигурен в съществуването на Копаконан.  

На четвъртата вечер от отплаването му се разрази жестока буря. Парчето дърво се носеше по течението като прашинка в пустинна буря – без посока, безсилна пред жестокостта на морския необят. Изражението му вече беше различно – онази сила и решителност го бяха напуснали, погълнати от водовъртеж от страх и студ, които сковаваха съзнанието му. Всичките му мускули бяха впрегнати в борба с огромните вълни. Зъбите му скърцаха по-жестоко дори от дъските на лодката. Като пипала на медузи отчаянието и безпомощността бяха започнали да се прокрадват и да парализират мислите. В тази неравна битка сякаш изходът беше предопределен… 

Внезапно нещо проблесна насреща пред замъгления му от умора и студ поглед. Светлината ту се появяшаше, ту изчезваше пред очите му на равни интервали. Той се приближаваше към нея, тласкан от безпределната сила на стихията. Дали това не беше онази светлина, която всеки вижда преди заветния край?

В далечината се чернееше силует – едва забележим, като призрак, стърчащ, забит в сърцето на бурята. Морски фар. В открито море. Но как беше възможно? Кой и как би построил фар тук? Дали съзнанието му не беше започнало да му играе номера? Дали очите му не го подвеждаха, преливащи от отчаяние? 

Приближаваше се все повече и силуетът придобиваше по-ясен и пълен образ. Очите му не го лъжеха. Спасението беше право пред него. Той впрегна всички останали сили, за да спре мощния устрем на лодката към каменните вълноломи, които опасваха фара. На предела на силите си, успя да се добере до малкия остров и завърза лодката за един от вълновомите, докато прибоят на вълните го обливаше и поваляше на земята. Останал без дъх и с пулс, кънтящ в ушите му, той се просна на чакълестия бряг в подножието на фара и се вгледа в светлината над главата си. Чувстваше се спасен и обрачен едновременно, като паднал от връх Олимп бог на земята сред простосмъртни. Ледените пръски продължаваха да се сипят по тялото му безмилостно. 

Със сетни сили той се добра до входа и натисна дръжката на затворената врата. Тя поддаде, изскърца и фарът го прие във вътрешността си, след което портата се затръшна след него, оставяйки го в непрогледен мрак. Пипнешком се добра до метален парапет на вито стълбище и се заизкачва нагоре. В подножието на върха стигна до друга врата, което също не беше заключена. Влезе вътре и пред погледа му се разкри проста и безлюдна стая в която времето беше спряло от цяла вечност. Почувства се така сякаш се беше измъкнал от Ада, за да се изкачи до Чистилището. В единия край на стаята имаше старо легло, а в другия – стол и бюро със свещник върху него… Свещта в него догаряше сякаш от вечност. На тавана на стаята имаше капандура, която отвеждаше до самия фар.

Той придърпа стола под дървения капак, отвори го и се набра през отвора, за да се изкачи до самия връх на фара. Затворен между стъклени стени, светлината го обгърна и направи тялото му почти прозрачно. Съзнанието му беше хипнотизирано от ярката и глуха светлина. Всичко край него утихна. Зловещият прибой на вълните вече не се чуваше. Съществото му сякаш се стопли и влагата, просмукала се в костите му, се изпари. Във въображението му изплува образа на красивата Копаконан, която го викашe по име с ангелския си глас. Той отвори един от прозорците и излезе навън. В миг вълшебния свят се изпари. Черни мисли го връхлетяха веднага щом ледения вятър докосна тялото му. Как щеше да се измъкне от това забравено от бога място?    

Фарът беше негов последен пристан и безпаметен гроб. Водата едновременно го свързваше и разделяше с останалия свят. Участта му приличаше на тази на Прикования Прометей. Подобно на него, той беше обречен вечно да страда. Негов тиранин беше богът на морето, който издигнаше високи непрогледни стени от морски вълни, които се блъскаха в единственото му убежище срещу стихиите, рушейки го парченце по парченце.

Застанал на върха на фара, обстрелван като с куршуми от хилядите пръски на разбиващите се в скалите черни от гняв вълни, той стоеше премръзнал и вкопчен в перилата на оградата без да може да помръдне… Сърцето му беше свито от студ, а подгизналото му до кости тяло се осветяваше от фара, обръщайки го в бяла светлина, описваща ореол около него. Вгледан в мрака на нощта, той чувстваше как черната сянка на вълните се присяга все по-високо и по-високо, готова да го сграбчи в безжалостните си ръце.


Спасение

Умът му пропадаше все по-надълбоко и по-надълбоко в яма от мъглявина. Спомените за живот, преди да попадне на фара, избледняваха и заприличваха на чужди истории от отминало време. Не беше виждал отражението си толкова отдавна, че беше забравил дори собствените черни на лицето си. Единствените очи, който постоянно блуждаеха в съзнанието му бяха нейните – на Жената – тюлен.

Гласът й го привикваше всяка вечер на върха на фара. Светлината го обгръщаше, хипнотизираше и отмиваше и малкото останали трезви помисли у него. Обличаше го в багрите на опиянена безпаметност, за да й предаде в плен съзнанието му – чисто и необременено. Тялото му беше изтъняло и оглозгано. Единствената храна, която приемаше беше тази на привидната наслада на вида й.

За поредна вечер беше се възкачил на върха на фара, вслушан в шепнещия й глас, когато нещо в низините прикова вниманието му. Сянка изплува от ледените и бурни води и се изправи пред прага на фара. Всичко притихна, морето се укроти, вятърът изчезна и вечното бучене на дъжда секна. Беше тя!

Мъжът изтича на бегом по витото стълбище и в следващия миг беше пред нея. Видя как тюленската й кожа се смъкна по младото й тяло, за да разкрие заспелителната й красота. Безмълвен се приближи до нея, за да е докосне. Тя го спря и се вгледа дълбоко в очите му. Той се скова. Всички мисли го напуснаха безвъзвратно.     

Тя заотстъпва назад, приканвайки го да се доближи. Щом стигна до ръба на вълнолома се хвърли във водата. След миг изплува и отново му отправи онзи омагьосващ, подчиняващ поглед, който пробиваше черепа му. Нямаше нужда да говори. Той безрезервно се подчиняваше на желанията й. 

Стъпил на ръба на отвесна скала, той се озова между два свята. В мига преди да се хвърли във водата, за да потъне с нея към вечността, той се извърна назад. Погледна към фара, вдигна погледа си към светлината, която се беше втренчила в него, очаквайки представлението да приключи, за да угасне и изчезне в мрака. 

Извърна поглед за последно и видя лодката си, завързана за вълнолома, безпомощно поклащана от течението, точно както волята му, предала се на една по-могъща сила. Нещо в него се пречупи. Лодката… нима беше прекосил море от стихии, само за да се добере до гибелта си? Впрегна последни сили. В главата му се избистри една единствена мисъл. Бягай! И той побегна. Нахлу през вратата на фара, покатери стълбището, което беше научил наизуст в мрака. Промъкна се през капандурата, за да се срещне лице в лице със светлината.    

Изправи се и с все сила стовари юмруците си върху фара, разбивайки оковите си. Кристални парченца полетяха около него. От дланите му потече топла кръв, която изгаси последните струйки светлина от фара.

Изправи се на върха и впери поглед в морето. Нея я нямаше. Лодката все така се поклащане от течението. Спесение!

Разкази от бъдещето – Част Първа

Годината беше 1952-ра. Дванадесет години след онзи кървав и опустошителен месец май на 1940-та година. Повече от десетилетие беше изминало от Битката за Белгия, белязана със злополучен завършек за белгийците, след който Нацистка Германия окупира страната, а съюзническата армия, без да има други опции пред себе си, се предава безсилно под набиращата мощ немска офанзива.

Месец май е особено приветлив, приятно топъл и ободряващо прохладен във Венецията на Севера. Хубаво е да си жив в такъв град на съвършена архитектура, много история и нотка загадъчна мистичност. Кръстосван от лабиринт от малки китни каналчета, които приклещват сърцето му в мрежата си, градът е имал щастливия късмет да бъде пощаден от разрухата на Втората световна война. Получил свободата си на 12-ти септември 1944, той е запазен в цялото си великолепие. Красота, която силно предизвиква и подхранва творческия дух.

Бернард Муние седеше на любимата си ъглова маса в малкото Кафе Венетие на завоя на един от каналите в родния си Брюж. Той прекарваше тук по-голямата част от ежедневието си, тихо заровил глава в тефтерчето си. Писателската професия му се отблагодаряваше с повече свободно време и спокойствие, от които имаше нужда след края на войната. Тихата и дори романтична обстановка на кафенето притегляше към себе си всевъзможни творци, особняци и други безделници, които безгрижно прекарваха следобедите си в разговори за политика, изкуство и история, но най-вече за Свободата. Онова чувство и благо, за което повечето от тях не бяха се сражавали нито ден, но така ревностно и бурно бранеха чрез правото си на лично мнение.

За своите тридесет и пет години, Муние беше станал свидетел и пряк участник в достатъчно военни действия, които да бележат значително остатъка от живота му с тежкия си и печален герб. Той разбираше и ценеше свободата, но цената й беше платена с множество лични загуби и неблагополучия. Безспорно най-голямата такива беше смъртта на най-добрия му приятел Алфред Хейманс. Бернард все още чувстваше вина за трагичната участ на своя другар, тъй като самият той настояваше двамата да се запишат като доброволци и да бранят родината си.

Именно поради това Бернард предпочиташе вместо да участва в неспирните разгорещени беседи между опиянена от национализъм и ром клиентела на кафенето, да се концентрира върху единствения пристан на бурните си мисли – писането. То се беше превърнало в негов навик още от безбройните часове, прекарани в лагерите на фронтовата линия. Писането беше бягство от бруталната обкръжаваща го жестока реалност. То секваше сякаш непрестанния картечен шум, който беше завладял съзнанието му през останалото време. 

Много от разказите си Бернард беше написал по време на безкрайните дни, прекарани в окопите, в очакване на инструкции и нови команди за следващата стратегическа войскова маневра. Те бяха неговото убежище, плод на постоянно живото му въображение, подхранвано от най-чистата и първична емоция – страха от смъртта. Пишеше разказите си в полумрак, от другата страна на стари разкъсани карти с военни тактики или на гърба на листовете от писмата, които получаваше периодично от родителите си. Прилежно прибираше листата в кутия, която скриваше между подпорните греди на окопа и почвата над главата си. Честно тези истории го отвеждаха в почти нереални, фантастични земи и светове, които създаваше, с една едничка цел – да се пренесе възможно най-далече от този жив гроб, в който преминаваха дните му. 

Алфред първоначално не проумяваше фанатичната отдаденост на своя събрат по съдба към писането. Не веднъж го беше питал защо го прави и не го ли смята за загубено време. Насреща получаваше лаконичен и прост отговор: “Това са просто думи…”.  Думи, които Бернард не можеше да сподели на никого другиго, освен на листа пред себе си. Често историите бяха недовършени, разпокъсани, мистично мрачни и тягостни. Точно отражение на душевното му състояние.

Една от вечерите, докато Бернард спеше, Алфред реши да провери защо другарят му беше така обсебен от непрестанното писане. Промънка се в мрака пипнешком до гредата, до която беше виждал Бернард да прибира кутията си с разкази. Измъкна я, поизтупа я от пръстта, отвори я, извади няколко листа и зачете. Първата емоция, която го завладя беше объркване и лека раздразненост, тъй като много от историите, които прочете свършваха в нищото, без каквато и да е развръзка. Колкото повече четеше обаче, толкова повече потъваше във всяка една творба. Разбираше символиката и емоцията и ставаше съпричастен с чувствата на другаря си. Неусетно Алфред забрави за войната, забрави за тягостния мрак и мръсотия, в която се намираше, забрави за страха от смъртта. 

– Сега те разбирам, приятелю… – каза си Алфред.

В този момент Бернард се събуди и троснато попита Алфред защо се рови из личните му неща. Тази избухлива реакция донякъде стъписа Алфред и между двамата възникна кратка препирня, която завърши с разпиляването на листовете по прашния дъсчен под на окопа. 

– Поне да бяха завършени тези твои разкази! За това ли прекарваш толкова време в тая сляпа тъмница?! – гневно попита Алфред.

– Ще ги завърша някой ден и се надявам да си жив, защото тогава ще те накарам да ги прочетеш на глас през всички на площада в Брюж! Само ако някога се измъкнем от тази проклета дупка! – отвърна Бернард.

Алфред се засмя. По този начин завърши и кавгата. Малко след това двамата вече се бяха успокоили и прекараха вечерта в приятелски разговори. Говореха за абсолютно всичко, което им хрумне, но не и за войната. Проклетата война, в която бяха въвлечени от чисто родолюбие, а единственото, което откриха тук беше болка и печал. Алфред усети въздействието на разказите на Бернард, които поне за миг бяха премахнали обичайните мрачни мисли.

– Обещай ми, че един ден, след като всичко свърши, ще ги завършиш и публикуваш в собствена книга! – примоли се Алфред на приятеля си.

– Обещавам, братко! – каза Бернард. 

Краят на войната за Бернард настъпи със смъртта на Алфред. След злополучното сражение, в което беше загубен животът на другаря му, Бернард изпадна в тежко психическо разстройство и беше обявен за негоден да се сражава. Освободен с орден и почести от военна служба, той започна нова битка – със самия себе си и мрачните демони на спомените. Това направи Бернард твърде изолиран от всичко и всички, затворен в себе си, неспособен на дълготрайни отношения с околните, вглъбен в мисли и смълчан във вътрешен свят на крясъци.

Мрачното съзнание контрастираше на иначе благата и ведра външност на Бернард. Замечтаният му и на моменти блуждаеш в пространството поглед, му придаваше особено очарование и загадъчност. Високата му и стройна фигура беше винаги елегантно подчертана от прилежно изгладени костюм и риза и светещи от чистота обувки. Посетителите на Кафе Венетие често заглеждаха с възхищение изящния силует на самотния странник, макар че го познаваха доста добре, тъй като го срещаха там всеки ден. Седнал на обичайната маса с неотлъчния си събеседник – тефтера за записки.   

Той живееше буквално в отсрещната на кафенето сграда, на същата калдъръмена улица Браамбергщрат. Вечерите и дъждовните следобеди прекарваше в апартамента си, седнал на френския прозорец със свещ до себе си, с бележник и писалка в ръка. Издадените от него две книги придобиваха все по-широка популярност в страната. Фактът, че владееше няколко езика, сред които френски, немски, английски и италиански спомагаше това, неговото име да започне да се чува и в съседни европейски страни. Бернард имаше договор с няколко списания и вестници, които публикуваха разказите му срещу добро възнаграждение. Всяка неделя той отиваше до пощата, за да изпрати поредната порция свои произведения, а в сряда се връщаше, за да вземе хонорарите си от предната седмица. 

Честите му посещения до пощата не оставаха незабелязани от един от пощенските служители – Ема Корнелис. Тя имаше късмета да е на смяна точно в тези дни, в които Бернард отиваше до пощата, за да свърши ангажиментите си. Ема изпитваше спотаена симпатия към него, поради особената връзка, която бяха изградили и очакваше с нетърпение появата му. Винаги го заговаряше и успяваше да изтръгне от него прикрита усмивка. Въпреки епизодичната близост, тя го чувстваше същевременно студено далечен, поради което никога не прекрачваше границата на любезността си към него. Забелязваше особена тъга и чувство за безпътие у Бернард. Той от своя страна оценяваше опитите й да достигне до него и й отговаряше с повече от обичайните за него две думи и дори завързваше кратък разговор – нещо крайно непривично, особено след загубата Алфред. Ема не подозираше каква е причината Бернард да се държи по този начин, но чувстваше вътрешно, че не е редно да се опитва да достигне до сърцевината на проблема. Надяваше се с времето стената, която той беше издигнал, да се пропука. 

Второто по близост създание за Бернард беше екзотичният му домашен любимец – тарантула вид Голиат. Беше си го избрал поради простата причина, че му напомняше изключително много на самия него – самотно, спокойно и тихо създание, което прекарва по-голяма част от съществуването си в очакване. Неагресивно по натура, но изключително наблюдателно и готово за действие при заплаха. Същите  качества Бернард беше възпитал у себе си най-вече по време на войната. Единственото нещо, което го отличаваше от многокракото съзнание, беше способността му да помни. Спомените бяха нещо, което го преследваше неотлъчно. С някои от тях той би бил повече от щастлив да се раздели. Особено този за злощастната вечер на смъртта на Алфред.

Всичко се случи внезапно. Като на война. Там сякаш всичко се случва внезапно, а в същото време е съвсем очаквано и нормално, имайки предвид обстоятелствата. Бернард и Алфред бяха разпределени да патрулират на изток, в местността заключена между подножието на хълма и реката на южния фронт. Областта беше стръмна, на места камениста и хлъзгава, а на други – опасана с висока и трудно проходима растителност. Всичко това представляваше особено голям тормоз при придвижване и възпрепятстваше видимостта им. Преминаването през гъстите и клонести храсти беше болезнено преживяване, което изцеди силите им до краен предел. 

Вървяха в продължение на половин ден от ранни зори, а вече беше започнало леко да се смрачава. Имаха нареждане да се върнат при окопите преди полунощ и да докладват, тъй като на следващия ден рано предстоеше офанзива. Бернард чувстваше силно изтощение и нееднократно предлагаше на Алфред да поспрат и починат за няколко минути, за да възстановят малко от силите си. Той обаче беше пределно решен да види края на тази операция, за да може час по-скоро да поемат по пътя на обратно. Умората и желанието да се приберат, в комбинация със спускащия се сумрак играеха причудливи номера на въображението им. Смълчани и разконцентрирани от изтощение, те пресъздаваха в съзнанието си спомени за отминали събития, разговори с приятели, срещи с любими и мечти за едно по-добро бъдеще. Бяха преминали гъстите храсталаци и пред тях се виеше бързото течение на реката. В далечината между дърветата се виждаше открито пространство, което обичайно се ползваше за лагеруване. Това беше крайната цел на експедицията им. Бернард и Алфред бяха получили инструкции от главнокомандващия си да внимават, тъй като често именно тук вражеските войски акостираха с лодките си, с които се спускаха по реката, за да прекарат нощта. Двамата се запътиха натам с по-целеустремена крачка. Внезапно Алфред се втурна в бяг, сякаш беше забелязал нещо стряскащо. Без да може да реагира, Бернард стъписан извика подир другаря си:

– Какво правиш? 

Алфред успя да отвърне само едно:

– На брега има дете!

Бернард се втурна след Алфред, който вече имаше сериозна преднина.

– Алфред спри! Това може да е клопка! – беше единственото, което успя да извика Бернард.

Дали въображението, вследствие на умората, беше изиграло лоша шега на Алфред, надали Бернард някога щеше да разбере. В мига, в който се озова на песъчливия бряг на реката, Алфред успя да направи само още няколко крачки преди оглушителния звук… Пронизващият шум от експлозия отекна из гората. Пред очите на Бернард проблесна като бяла мълния ослепителна светлина, която погълна Алфред и той се изпари пред очите му. Сякаш внезапно тялото му беше телепортирано в съвсем друго измерение. Ударната вълна дойде впоследствие, изхвърляйки Бернард десетина крачки назад, поваляйки го на земята в несвяст.    

След неизвестно колко време, Бернард започна да възвръща съзнанието си – мъгливо и разбъркано като в сън. Струваше му се, че все още чува гласа на  Алфред и почти отчетливо виждаше тялото му. Той беше някак по-слаб, в чисти дрехи и светло лице.  Чуваше го да говори спокойно и ведро, привидно че нищо не се беше случило:

– Не се страхувай, приятелю, всичко ще бъде наред! Аз ще бъда добре, спасих се! А сега ти си по-важен. Твоята история продължава. Бъди смел и се бори. Завърши я! 

Какво имаше предвид? За каква история говореше Алфред? 

След няколко дни, прекарани във военния лазарет в лагера, Бернард възвърна съзнанието си напълно и отвори очи за пръв път. Медикът, който се грижеше за него му подаде чаша вода и го помоли да не се движи много, тъй като счупените му ребра все още зарастваха. Първите му думи, след като отпи бяха:

– Къде е Алфред? Какво се случи с него?

След няколко минути до леглото му вече седеше главнокомандващият, който му обясни отново какво се беше случило. Разказа му как речният бряг, на който се озовали двамата другари бил осеян с над двеста противопехотни мини, поставени там от вражеските войски. Успокои го, че Алфред не е усетил нищо при контакта, тъй като веднага след като е стъпил на една от мините, тялото му е било буквално изпарено от взрива. Бернард слушаше утихнал, но гласът на главнокомандващия му се струваше някак далечен и чужд като в блян. Той не можеше да повярва, на това, което чуваше. Нима преди само няколко минути самият Алфред не го успокояваше, че всичко е наред, че е жив и здрав и го чака да излезе от просъницата, в която се намираше. Бернард заклати глава със сълзи на очи в явен знак, че не приема историята, която му се поднасяше. Започва да говори тихо и бързо, сякаш произнасяше молитва към самия себе си:

– Не, не, това не е истина. Алфред е добре, той е жив и здрав. Аз видях как тялото му премина през искрящо бял портал точно преди да избухне мината. Той се спаси и е добре, измъкна се най-после от тази проклета, отвратителна война, в която всички вие ни въвлякохте. Алфред е жив и сигурно се смее на абсурдната ви история от някой безлюден остров… Не! Алфред е жив. Той е жив… той е жив…

Малко след това, Бернард отново загуби съзнание. Събуди се на следващия ден. Беше му разрешено да излиза из лагера, за да се разхожда, но без да се натоварва излишно. Той не искаше да разговаря с никого и отбягваше другарите си. Не поглеждаше никого, който го заговаряше, защото усещаше в гласа им снизхождение и знаеше, че те не вярват на неговата версия за случилото се. Обикаляше лагера като призрак, погълнат в себе си и мислите си. Алфред все още беше жив в съзнанието му и той искрено вярваше, че приятелят му някак си е успял да се изплъзне на смъртта и в момента е на едно по-щастливо и спокойно място, далече от жестокостта и безсмислието на войната. Два дни след това Бернард беше освободен от военна длъжност и пътуваше към родния си Брюж.

Известно време след като се завърна, Бернард не излизаше от апартамента си. Прекарваше дните загледан в минувачите по улицата отсреща. Наблюдаваше кипящия живот в града, без да има каквото и да е желание да бъде част от него. Беше загърбил и писането. Кутията с разхвърляните и изцапани листове с разкази, която криеше така усърдно и в чието съдържание беше инвестирал толкова много безсънни нощи по време на войната, сега стоеше захвърлена някъде из неразборията на таванското помещение. Бернард изпитваше остра нужда да се откъсне от всичко, което го свързваше с предишния му живот. Беше решил, че войната за него е именно това – един изгубен живот, който вече е приключил и трябва да бъде безвъзвратно погребан, за да не го преследват и разкъсват духовете на миналото. Планът му да се справи със ситуацията вървеше сравнително гладко. Стига да не бяха сънищата…

Той често сънуваше изключително явно, живо и отчетливо. Всеки път едно и също – Алфред, седнал пред него в полумрака на същия този окоп, в който бяха прекарали по-голямата част от войната. Под светлината на свещ, той четеше на глас недовършените разкази един по един. Произнасяше всяка една дума изразително и ясно, така че тя да се набие като леден пирон в тялото на Бернард. Сънищата бяха толкова реални – като привидения, които протягат ръце от един чужд далечен свят, за да го сграбчат за гушата, не давайки му да помръдне в хвата си. С края на всеки разказ настъпваше дълга и протяжна тишина. Погледът на Алфред се впиваше в лицето на Бернард с мразовито и осъдително изражение, след което отново зачиташе следващия разказ. 

След като се завърна към писането, сънищата секнаха. Бернард така й не реши да довърши разказите от времето на войната. Беше твърдо отдаден на идеята да започне нов живот, на чисто, въпреки всички сенки на спомените, които го преследваха. Не след дълго съществуването му придоби един приемлив и спокоен ритъм, който той някак поддържаше и на който дори почти се наслаждавате. Все по-рядко мислеше за Алфред. Вътрешно в себе си беше сигурен, че в онзи миг се е случило нещо свръхестествено и необяснимо. Усещаше го дълбоко в съзнанието си и искрено вярваше, че Алфред, противно на логиката на здравия разум, е успял някак да се измъкне в онзи миг и да се изплъзне на смъртта. Тази вяра му даваше мир и покой.

Беше сряда. Един от дните, в които Бернард ходеше до пощата, за да свърши редовните си ангажименти. Ема, за нейно щастие, отново беше на смяна. Посрещна го с традиционното си лъчезарно и дружелюбно отношение и го награди с блага и мила усмивка. Последва кратък разговор между двамата, който младата жена очакваше с огромно нетърпение още от мига, в който видя Бернард да влиза през входната врата. Десетина минути, през които повечето от думите бяха изречени от самата нея, но отвореността и смирението, с която Бернард я слушаше и гледаше, я караха да се чувства сякаш е под прожекторите на сцена. След края на разговора, Бернард вече се запътваше към изхода, когато Ема го спря с думите:

– Извинявай, за малко да забравя! Тук има нещо за теб. Прощавай, така се увлякох в разговора, че почти щях да пропусна да ти го дам. Имаш писмо! – с вълнение и любопитство му съобщи тя.

Кой ли можеше да му изпраща писмо? Никога досега не беше приемал различна кореспонденция от обичайната – да получи следващите си теми за разкази от някое от списанията, за които пишеше или плик с хонорара за предишните си творби. Той благодари на Ема, все писмото, сбогува се с нея и се оправи към Кафе Венетие, където щеше да прекара следващите няколко часа във водене на бележки и нахвърляне на идеи и мисли за следващите задания, които беше получил. Пъхна плика с писмото във вътрешния джоб на изрядно изгладеното си и съвършено чисто сако и за известно време забрави за неговото съществуване. 

Денят отиваше към своя край, когато Бернард се прибра в апартамента си от кафенето и както обикновено седна на френския прозорец, за да прегледа и осмисли нахвърляните бележки в тефтера си и да развие идеите си. Внезапно се сети за писмото, което беше получил по-рано днес. Извади го от джоба си и огледа затворения плик с интерес. Позамисли се отново кой ли би могъл да е изпращачът му, след което се зае с разпечатването му. Извади няколко прилежно сгънати листа и зачете.

Първият лист беше надписан в горния си десен ъгъл. Беше от някой си Симон Дюбоа. Бернард не познаваше такъв човек, но предположи, че най-вероятно е някой редактор на списание, който би искал да го ангажира за написването на разказ. Не след дълго разбра, че не е това причината човекът да се свърже с него. След първоначалните уводни думи, Бернард прочете следните няколко реда, които ускориха пулса му и го оставиха почти без дъх. 

– Знам, че всичко това, което предстои да прочетете ще прозвучи изключително налудничаво и странно за вас. Ще ви помоля да изчетете докрай, това което имам да ви кажа, защото имам спешна нужда от вашата помощ. Вие сте единственият човек на този свят, който може да ме спаси!

Бернард се настани по-удобно, защото предчувстваше, че това, което ще прочете ще промени обичайния ритъм на спокойния му и тих начин на живот, който си беше извоювал с толкова много усилия и жертви. Зачете нататък:

– Дълго мислих как да започна това писмо, но единственото, което ми хрумна е да го направя възможно най-директно. Свързвам се с вас посредством Алфред Хейманс, с когото сте служили в армията по време на Битката за Белгия. За мен, също колкото за вас в момента, беше абсолютно шокиращо и необяснимо как е възможно това, след като проучих Алфред и разбрах, че той е загинал по време на същата тази война… Преди цели 75 години! Да, математиката не ви бърка. Това значи, че моето писмо е датирано от 2015-та година. Годината, в която живея аз. 75 години след смъртта на Алфред… 15 години след вашата собствена смърт.  

Бернард внезапно спря да чете и развълнувано и слисано се огледа около себе си, сякаш за да провери дали всичко това не е просто сън. Дали не беше номер, който някой му погаждаше? Но кой? И защо? Зачете нататък:

– Още по-необичайни бяха и обстоятелствата, при които се “запознах” с Алфред Хейманс – на сън! 

– С група приятели се натъкнахме на една много специално находка по време на посещение във вашия дом-музей преди няколко месеца. Става въпрос за същия този апартамент с таванско помещение и гледка към канала на улица Браамбергщрат, от прозорците на който се вижда историческото Кафе Венетие. Там, където сте прекарали по-голямата част от живота си и сте написали великите си разкази, които се четат и до ден днешен. Разкази, които ме превърнаха в заклет почитател на вашето гениално творчество!

Прочитайки тези думи, Бернар не успя да сдържи своята усмивка, въпреки цялата абсурдност на ситуацията, която все още не можеше напълно да проумее.  

– Бяхме получили извънредната привилегия да огледаме и таванското ви помещение, поради простия факт, че закупихме от по-скъпите билети. Надали това ви говори нещо, но си нямате на представа в наше време колко врати могат да отключат десетина евро повече… Докато оглеждахме тавана, вниманието ни беше силно привлечено от една захабена, стара и потъмняла кутия, която небрежно стоеше захвърлена в един от ъглите на стаята, полу-затрупана с други ненужни вещи. Навярно и по ваше време е било разрешено да се прави така в музеите, но въпреки всичко, решихме да надникнем какво ли се крие в нея. Надали щеше да навреди някому, нали?  Да, стига любопитството ни да не беше надделяло над правото на собственост… Отворихме кутията и това, което намерихме в нея ни впечатли и развълнува до краен предел. Открихме ваши непознати досега и неиздадени разкази, които съдейки по датите и по външния вид на хартията, бяха писани по време на войната в някой мрачен окоп. Истинско съкровище! Тази находка силно ни превъзбуди, което взе превес над здравия разум. Да, признавам си, взех кутията, тайно я сложих в раницата си и заедно с останалите бързо си тръгнахме от къщата ви. Тук е мястото да поднеса искрените си извинения за стореното… 

Бернард се втурна към таванското помещение. Изрови кутията, затрупана от прах и я отвори с нетърпение. Вътре намери същите онези разкази, които беше писал в най-мрачните дни на съществуването си. Чувство на тъга и отчаяние го връхлетя внезапно като летен дъжд. Спомни си и за съкровеното обещание, което беше направил пред Алфред, един ден да завърши тези разкази. Беше забравил. Затворил беше тази страница и не искаше да се връща към нея, но ето, че тя отново стоеше пред очите му. Възкръснала от пепелта на забравата. Продължи да чете писмото:

– След като кутията вече бяха у нас, решихме да разделим разказите помежду си. Аз всех няколко и запазих кутията за себе си, Счетох, че е много хубав спомен и своеобразен артефакт на вашето творчество. Напълно съзнавам, че това, което направихме освен противозаконно, беше абсолютно погрешно и много пъти се разкайвах за стореното. Воден от любопитство и жажда за нови емоции, породени от вашето творчество, не можах да издържа на изкушението и прочетох разказите ви. Бях изумен от необятността на въображение ви и абсолютно погълнат от историите. Един от разказите обаче най-трайно и силно се запечата в съзнанието ми. Заглавието му беше “Морският фар”. 

Прочитайки името на разказа, Бернард веднага се сети за въпросната история, сюжетът на която беше инспириран от една опустошителна буря, която беше порутила голяма част от временните постройки във военния лагер. За момент той реши да се откъсне от писмото на Симон, за да се гмурне с главата напред във водовъртежа на миналото. И зачете:

 

Морският фар

 

Той отплава от Хирцхалс, Дания, за един от осемнадесетте Фарьорски острова – Калсьой. Очакваше го седем дневно съревнование с вълните в бурното и мразовито Норвежко море – изпитание за духа и тялото дори за опитни повелители на морето. Щеше да е абсолютно сам в премеждието си… Легендата за Копаконан, жената – тюлен, беше основната движещата сила и мотивация за неговата експедиция. 

Според едно местно поверието, тюлените на остров Калсьой са превъплъщения на смели корабокрушенци, които безстрашно търсили смъртта си, впускайки се в безумни морски приключения, вярвайки че ще надхитрят и надвият стихията на морето. Веднъж годишно, на всеки тринадесети ден, морските обитатели излизали на брега на малкото островно селце Микладалур, за да се преобразят отново в хора. Смъквали кожите си и разкривали човешките си тела. Запалвали огън и се веселили и танцували около пламъците. На сутринта отново ги обличали и се завръщали обратно в морето.

Един тринадесети ден от годината, мъж от селото се промъкнал до брега, където се очаквало да се появят тюлените и се скрил в очакване. Не след дълго те заприиждали, изплували на брега и свалили кожите си, за да придобият човешки вид. Възхитен от гледната и пленен от красотата на една от девойките, мъжът откраднал кожата й и я скрил. Преди зазоряване, всички тюлени се били завърнали в морето, а тя все още търсила кожата си. В този момент мъжът излязъл от скривалището си и се доближил внимателно до нея, заговорил я и впоследствие я отвел в селото. Не след дълго двамата се оженили, заживели заедно и им се родили деца. През цялото време той скришно държал кожата й заключена в таен шкаф, за да не се добере тя до нея и да се върне обратно в ледените води. 

Един ден мъжът забравил ключа за шкафа на масата вкъщи и връщайки се след риболов открил, че жена му била изчезнала. На същата нощ тя му се явила на сън и го предупредила, че по време на лов в морето, заедно с останалите ловци, ще се натъкнат на тайна пещера, в която ще открият нейния съпруг тюлен и двете им малки. Тя го молила най-настойчиво щом ги открият, да ги пощадят и да не ги убиват. Мъжът обаче не повярвал на поверието от съня си и не се вслушал в молбите. Мъката от загубата на жена му се била превърнала в ярост. На следващия ден ловците избили всички тюлени в пещерата. 

Вечерта, жената-тюлен отново била придобила човешкия си образ и дошла в къщата, в която някога живеели с човешкия й съпруг. При вида на безжизнените тела на тюлените, които били струпани на пода, тя избухнала в неутешим плач и изрекла проклятие – морето да погуби толкова мъже от селото, че ако те се хванат за ръце, да обиколят цялото крайбрежие на острова…

Той отпътува за Калсьой на втори януари, за да има достатъчно време до тринадесетия ден от годината. Беше твърдо решен да изследва легендата за Копаконан и да се добере до същия онзи бряг, където да очаква излизането на тюлените на брега. Морето беше по-януарско от всякога – ледени блокове се носеха по течението му като бели безформени китове. Високи вълни се навдигаха заплашително като мразовити покривала над кила на самотната лодка, която ги разсичаше смело и продължаваше целеустремено да се бори с могъществото на природата. Лицето му беше строго и безизразно, насочено към хоризонта. Душата му – каменна и несломима, го водеше без страх към заветната цел. Съзнаваше, че преследва духа на една легенда за нещо неземно и чуждо, в което малцина вярваха. Той се беше сблъскал неведнъж с чудесата и свръхестествените сили на морето. Беше сигурен в съществуването на Копаконан.  

На четвъртата вечер от отплаването му се разрази жестока буря. Парчето дърво се носеше по течението като прашинка в пустинна буря – без посока, безсилна пред жестокостта на морския необят. Изражението му вече беше различно – онази сила и решителност го бяха напуснали, погълнати от водовъртеж от страх и студ, които сковаваха съзнанието му. Всичките му мускули бяха впрегнати в борба с огромните вълни. Зъбите му скърцаха по-жестоко дори от дъските на лодката. Като пипала на медузи отчаянието и безпомощността бяха започнали да се прокрадват и да парализират мислите. В тази неравна битка сякаш изходът беше предопределен… 

Внезапно нещо проблесна насреща пред замъгления му от умора и студ поглед. Светлината ту се появяваше, ту изчезваше пред очите му на равни интервали. Той се приближаваше към нея, тласкан от безпределната сила на стихията. Дали това не беше онази светлина, която всеки вижда преди заветния край?

В далечината се чернееше силует – едва забележим, като призрак, стърчащ, забит в сърцето на бурята. Морски фар. В открито море. Но как беше възможно? Кой и как би построил фар тук? Дали съзнанието му не беше започнало да му играе номера? Дали очите му не го подвеждаха, преливащи от отчаяние? 

Приближаваше се все повече и силуетът придобиваше по-ясен и пълен образ. Очите му не го лъжеха. Спасението беше право пред него. Той впрегна всички останали сили, за да спре мощния устрем на лодката към каменните вълноломи, които опасваха фара. На предела на силите си, успя да се добере до малкия остров и завърза лодката за един от вълноломите, докато прибоят на вълните го обливаше и поваляше на земята. Останал без дъх и с пулс, кънтящ в ушите му, той се просна на чакълестия бряг в подножието на фара и се вгледа в светлината над главата си. Чувстваше се спасен и обречен едновременно, като паднал от връх Олимп бог на земята сред простосмъртни. Ледените пръски продължаваха да се сипят по тялото му безмилостно. 

Със сетни сили той се добра до входа и натисна дръжката на затворената врата. Тя поддаде, изскърца и фарът го прие във вътрешността си, след което портата се затръшна след него, оставяйки го в непрогледен мрак. Пипнешком се добра до метален парапет на вито стълбище и се заизкачва нагоре. В подножието на върха стигна до друга врата, което също не беше заключена. Влезе вътре и пред погледа му се разкри проста и безлюдна стая в която времето беше спряло от цяла вечност. Почувства се така сякаш се беше измъкнал от Ада, за да се изкачи до Чистилището. В единия край на стаята имаше старо легло, а в другия – стол и бюро със свещник върху него… Свещта в него догаряше сякаш от вечност. На тавана на стаята имаше капандура, която отвеждаше до самия фар.

Той придърпа стола под дървения капак, отвори го и се набра през отвора, за да се изкачи до самия връх на фара. Затворен между стъклени стени, светлината го обгърна и направи тялото му почти прозрачно. Съзнанието му беше хипнотизирано от ярката и глуха светлина. Всичко край него утихна. Зловещият прибой на вълните вече не се чуваше. Съществото му сякаш се стопли и влагата, просмукала се в костите му, се изпари. Във въображението му изплува образа на красивата Копаконан, която го викашe по име с ангелския си глас. Той отвори един от прозорците и излезе навън. В миг вълшебния свят се изпари. Черни мисли го връхлетяха веднага щом ледения вятър докосна тялото му. Как щеше да се измъкне от това забравено от бога място?    

Фарът беше негов последен пристан и безпаметен гроб. Водата едновременно го свързваше и разделяше с останалия свят. Участта му приличаше на тази на Прикования Прометей. Подобно на него, той беше обречен вечно да страда. Негов тиранин беше богът на морето, който издигаше високи непрогледни стени от морски вълни, които се блъскаха в единственото му убежище срещу стихиите, рушейки го парченце по парченце.

Застанал на върха на фара, обстрелван като с куршуми от хилядите пръски на разбиващите се в скалите черни от гняв вълни, той стоеше премръзнал и вкопчен в перилата на оградата без да може да помръдне… Сърцето му беше свито от студ, а подгизналото му до кости тяло се осветяваше от фара, обръщайки го в бяла светлина, описваща ореол около него. Вгледан в мрака на нощта, той чувстваше как черната сянка на вълните се присяга все по-високо и по-високо, готова да го сграбчи в безжалостните си ръце.


 

Разказът силно развълнува Бернард и в ума му запрепускаха спомените за окопите, за войната, за Алфред и смъртта му. Самият той се почувства в същата безизходица, като героя от разказа си – на върха на отчаянието, заобиколен от всички страни от мрачните води на болката и безпътицата. Загубата на Алфред се стовари върху него с нови сили. За да се откъсне от нея, зачете отново писмото от Симон. 

– Историята за Морският фар и легендата за Копаконан толкова силно се запечата в мен и често разигравах сюжета й в съня си. Мистериозността и незавършеността й провокираха неимоверно въображението ми. Толкова бях погълнат от разказа, че не след дълго реших да поема по стъпките на главния герой. Отплавах за остров Калсьой. Сам-самичък, точно като него.

Бернард изтръпна. Прилоша му и се почувства замаян. Твърде много му се беше насъбрало за една вечер. Първо разбра, че приятелят му Алфред някак си е жив в съзнанието на човек, който му пише от бъдещето, после откри свой стар разказ, който възвърна страданието от загубата, а сега разбра, че писането му е станало повод един напълно непознат човек да се впусне в безумно преследване на нещо нереално. Но нима всичко това беше действителност? Абсурдността и нелогичността на цялата ситуация се стовариха върху плещите на Бернард, който се отпусна и унесе в блуждаещ сън. 

Сънува Алфред. Той стоеше пред него в чистата си и изгладена военна униформа, усмихваше се и му говореше с благ и спокоен тон. Обясни му, че няма нужда да чувства отговорност за случилото се и го помоли да му обещае, че ще опита да продължи живота си без парализиращото чувство за вина. Разказа му за “смъртта си” и за това как нещо сюрреалистично се е случило с него след експлозията. Успокои го, че не е усетил нищо в мига на взрива, вместо това светлината, която го е обгърнала, го е отвела в необятно пространство на спокойствие и мир, където се чувства щастлив, далеч от ужасите на войната. Сподели му, че там има възможността да пътува и да се носи свободно и безгранично в пространството. Времето, мястото, телесността и чувствата нямали своя обвивка, а свободно витаели в космос от безкрай. Там той имал способността щом пожелае, да се докосва и промъква в спомени, сънища, мисли, бъдеще и минало. Нещо като многопластов свят от усещания, който можел да пренарежда и контролира.

На другата сутрин, Бернард се събуди объркан. Ярка светлина нахлуваше през френския прозорец, на който беше прекарал нощта. Първата мисъл, която мина през главата му беше, дали всичко това, което се случи снощи беше действителност или плод на разбърканите му спомени, мисли, чувство за вина и болка. Тихо се помоли, надявайки се всичко да е било просто един лош сън. Видя падналото на земята писмо от Симон Дюбоа. Тежката реалност се стовари върху него смазващо и парализира умореното му тяло. Помисли си за Алфред. От него се изтръгна само сломеното:

– Алфред, приятелю… прости ми!

Наведе се, взе писмото и продължи да чете:

– Пътуването ми беше дълго и изпълнено с изпитания и трудности. На няколко пъти обмислях възможността да се върна и откажа, но нещо вътре в мен ме караше да продължа. Януарското Норвежко море наистина изцеди всичките ми сили. Денонощно се борех с гигантските ледени вълни, докато в ума ми съществуваше единствено мисълта за Жената – тюлен. И тогава се появи… Фарът. Изникна на хоризонта, макар че го нямаше отбелязан на нито една карта, която бях разглеждал, Проучих маршрута до най-малката подробност, за да съм сигурен, че такова нещо не съществува. Но ето, че изникна пред очите ми от нищото. Теглеше ме силно към себе си като божествен тотем. Изпаднал в безизходица, преуморен и подгизнал, се добрах до него. 

Бернард се вълнуваше от историята на този непознат, който малко по-малко се превръщаше все повече в негова отговорност и бреме. Усещаше, че държи съдбата и живота му в собствените си ръце, без да знае какво да прави с тях. Безсилен, неразбиращ и неспособен да промени хода на времето, той разпознаваше в Симон превъплъщение на Алфред. Именно Бернард беше този, който го въвлече в друга една абсурдна безсмислица, завършила с фатален край – войната. Историята се повтаряше, а Бернард усещаше себе като кукловод, играещ си със съдбите на невинни. Спектакъл, който той не искаше да режисира.  

– Фарът обсеби съзнанието ми и замъгли представите ми за време и пространство. Чувствах се като затворник, примирил се със съдбата си. Не усещах страх, съжаление, отчаяние. Нямах жажда за живот. Небето и водата се сливаха пред очите ми и ме поглъщаха в торнадо, в което не знаех кое е нагоре и кое надолу. Единствената посока за мен беше към светлината. Всяка нощ се взирах в нея омаян и погълнат. Чувах гласа й да ме вика по име – Жената – тюлен. Морето искаше своята мъст…

Бернард държеше в другата си ръка смачкания и мръсен лист с “Морският фар”. Не осъзнаваше как в възможно това парче хартия да преобърне един живот. 

– Не помня, а и нямам представа коя вечер подред беше. Седях на леглото в стаята под фара и се взирах в свещта. Тя все така догаряше. Изгасих я й заспах. В тази нощ се запознах с Алфред. Сънят беше толкова реален и жив, че нито за миг не се усъмних в прямотата на думите му. Той обеща да направи всичко по силите си, за да ме измъкне от това прокълнато място. Разказа ми за вас и за разказите ви, които сте обещали да завършите след войната. Помоли ме да ви напиша това писмо и да го оставя в кутията, която бях задигнал от къщата ви. Той щеше да се погрижи то да стигне до вас и ме увери да не се притеснявам за останалото. Нямах представа как щеше да се случи това. Нямах друга надежда и останала вяра. Доверих му се, написах писмото, оставих го в кутията и зачаках. 

Бернард не издържа. Захвърли писмото на земята, стана, облече сакото си и се втурна навън, затръшвайки вратата след себе си. Имаше остра нужда да остави всичко това зад гърба си и да подреди мислите си, които го преследваха безспирно.

Първото място, където Бернард отиде, след като напусна апартамента си беше пощата. Влетя в нея и се насочи към обичайното гише. Ема и днес беше на смяна и при вида на Бернард на лицето й се изписа необичайна смесица от чувства – радост, че го вижда, но лека загриженост от уморения му и видимо притеснен вид. 

– Здравей, Бернард, много се радвам да те видя! Но, днес е четвъртък… – каза тя, без да успее да довърши.

– Здравей, Ема, да, така е, четвъртък е, но е спешно и ми трябва помощта ти! – задъхано и забързано каза той.

Ема никога не го беше виждала в това състояние и не го беше чувала да изговаря толкова много думи за така кратко време. Осъзна, че нещата са сериозни и впрегна цялото си внимание, за да му помогне с каквото може.

– Разбира се, Бернард, с какво мога да ти бъда полезна? – загрижено попита тя.

– Става въпрос за писмото, което получих. Има ли начин, да го проследим? Искам да знам как точно е попаднало при мен. Можеш ли да ми помогнеш? – попита Бернард.

– Странно че питаш, защото това беше нещо особено, което забелязах, когато обработвах кореспонденцията за деня. Конкретно за твоето писмо нямахме никаква информация – нито кога е подадено, нито кой е служителят, който го е доставил тук. Тези данни винаги придружават всички писма, но този път те липсваха… Сякаш някой го беше телепортирал тук от друг свят! – с усмивка каза тя!

– Нямаш представа колко си права… – измърмори Бернард. 

– Моля? Прощавай, не те чух. – рече тя.

– Благодаря ти много за помощта, Ема. Много си мила. – побърза да се измъкне Бернард 

Наведе се към нея, бързо я целуна по бузата и със същата скорост, с която беше влетял в пощата, си излезе, оставяйки Ема слисана и поруменяла от изненада. 

Следващата му обичайна стъпка беше Кафе Венетие. Но този път не за да се отдаде на редовния си ангажимента – писането. Поводът за посещението му беше нов и различен, нетипичен за него – алкохолът! Бернард беше известен и многократно обсъждан от почерпените посетители на кафенето трезвеник. В действителност той не беше близвал алкохол през живота си. Трите бири, които изпи почти на екс сега, бързо се превърнаха в едно много лошо решение. Първоначалната пиянска забава, в която всички от Кафе Венетие се включиха, смело ръководени от новия член в редиците им – Бернард, преминала през задължителната фаза на революционни песни, прегръдки, радостни викове и сълзи от национализъм, не след дълго прерасна в разпри и бой. След около петнадесет минути всички дейни участници в “забавата” бяха пропъдени от управителя на заведението. Повечето от тях щяха да се завърнат на следващия ден, заредени със същата готовност за подвизи. 

Същото не важеше за Бернард. Той закрачи лъкатушейки по улицата, за да измине петдесетте метра до входа на сградата, в която живееше, обещавайки си никога повече да не пие. Надали някога беше взимал това разстояние за по-дълго време. Премина през неравната битка със стълбите и нахлу в апартамента си, почти разбивайки вратата. След като влезе вътре, погледът му попадна върху писмото на земята. Леден отрезвителен душ поля тялото му.  Просна се на дивана без да сваля обувките си и заспа. Не след дълго чу познатия глас:

– Бернард, приятелю. Какво си направил със себе си? Нима войната не беше достатъчно изпитание за теб, та реши тепърва да се пропиваш? – смеейки се, заговори Алфред в съня му. 

– Виж, знам че всичко това е ново и необяснимо за теб. За съжаление нямаш и много време да свикнеш с него. Трябва да действаш, Бернард. Завърши този твой проклет разказ. Събуди се и пиши!. – увещаваше го Алфред. 

– Винаги съм мислил, че писането ти е дяволски добра работа, но никога не съм мислил, че ще се окажа прав. Това наистина е работа на Дявола. Затова трябва да впрегнеш мисли и сили и да довършиш историята. Само така ще успея да помогна на Симон и да го измъкна от безкрайната спирала, в която се върти в момента. Това е единственият начин да променя хода на времето. 

– След взрива всичко се промени, Бернард. Животът ми в света, който ти и аз познавахме приключи, за да прерасне в нещо по-висше, по- силно и значимо. Светът, който обитавахме – изпълнен с болка и вечна безсмислена битка, се изпари под краката ми с онзи взрив. Сега аз живея в спомените ти, в мислите ти, в разказите ти, в твоето бъдеще и настояще. Аз съм тук, за да намериш и ти своя мир! – тихо и кротко говореше Алфред. 

– Събуди се и се залавяй за работа! Животът ти тепърва започва, приятелю. Довърши разказа и го остави обратно в кутията. А аз ще направя това, в което винаги съм бил добър – ще отърва кожата ти! 

Бернард се събуди с решение. Без повече въпроси и съмнения, знаеше какво трябва да направи. Да пише. Започна оттам, където беше спрял преди повече от десетилетие: 

 

Вгледан в мрака на нощта, той чувстваше как черната сянка на вълните се присяга все по-високо и по-високо, готова да го сграбчи в безжалостните си ръце.


Спасение

 

Умът му пропадаше все по-надълбоко и по-надълбоко в яма от мъглявина. Спомените за живот, преди да попадне на фара, избледняваха и заприличваха на чужди истории от отминало време. Не беше виждал отражението си толкова отдавна, че беше забравил дори собствените черни на лицето си. Единствените очи, който постоянно блуждаеха в съзнанието му бяха нейните – на Жената – тюлен.

Гласът й го привикваше всяка вечер на върха на фара. Светлината го обгръщаше, хипнотизираше и отмиваше и малкото останали трезви помисли у него. Обличаше го в багрите на опиянена безпаметност, за да й предаде в плен съзнанието му – чисто и необременено. Тялото му беше изтъняло и оглозгано. Единствената храна, която приемаше беше тази на привидната наслада на вида й.

За поредна вечер беше се възкачил на върха на фара, вслушан в шепнещия й глас, когато нещо в низините прикова вниманието му. Сянка изплува от ледените и бурни води и се изправи пред прага на фара. Всичко притихна, морето се укроти, вятърът изчезна и вечното бучене на дъжда секна. Беше тя!

Мъжът изтича на бегом по витото стълбище и в следващия миг беше пред нея. Видя как тюленската й кожа се смъкна по младото й тяло, за да разкрие заспелителната й красота. Безмълвен се приближи до нея, за да е докосне. Тя го спря и се вгледа дълбоко в очите му. Той се скова. Всички мисли го напуснаха безвъзвратно.     

Тя заотстъпва назад, приканвайки го да се доближи. Щом стигна до ръба на вълнолома се хвърли във водата. След миг изплува и отново му отправи онзи омагьосващ, подчиняващ поглед, който пробиваше черепа му. Нямаше нужда да говори. Той безрезервно се подчиняваше на желанията й. 

Стъпил на ръба на отвесна скала, той се озова между два свята. В мига преди да се хвърли във водата, за да потъне с нея към вечността, той се извърна назад. Погледна към фара, вдигна погледа си към светлината, която се беше втренчила в него, очаквайки представлението да приключи, за да угасне и изчезне в мрака. 

Извърна поглед за последно и видя лодката си, завързана за вълнолома, безпомощно поклащана от течението, точно както волята му, предала се на една по-могъща сила. Нещо в него се пречупи. Лодката… нима беше прекосил море от стихии, само за да се добере до гибелта си? Впрегна последни сили. В главата му се избистри една единствена мисъл. Бягай! И той побягна. Нахлу през вратата на фара, покатери стълбището, което беше научил наизуст в мрака. Промъква се през капандурата, за да се срещне лице в лице със светлината.    

Изправи се и с все сила стовари юмруците си върху фара, разбивайки оковите си. Кристални парченца полетяха около него. От дланите му потече топла кръв, която изгаси последните струйки светлина от фара.

Изправи се на върха и впери поглед в морето. Нея я нямаше. Лодката все така се поклащане от течението. Спасение!

 

В мига щом завърши разказа, Бернард стана и бързо пъхна листа в кутията. Зачака нещо необяснимо и свръхестествено да се случи. На пръв поглед нищо такова не последва, но той усети мигновена лекота и спокойствие у себе си. Спомни си за дълга и обещанието, което беше направил пред Алфред. Не беше сигурен как точно, но усещаше, че по този начин спасяваше едновременно два живота – този на Симон и своя собствен. Своя собствен, защото от мига, в който онази мина избухна, в тялото и съзнанието му избуя неутешима печал, за която досега не намираше отдушник. Всичко , което се беше случило в последните дни, колкото и странно и непонятно, беше променило Бернард към добро. Вярваше, че Алфред, където и да е в момента, е доволен и горд. Чувстваше, че е направил първата стъпка в едни дълго пътуване обратно към себе си. 

На същата вечер Алфред отново се яви в съня на Бернард и му заговори: 

– Благодаря ти за всичко, приятелю! – започна той. 

– Никога не съм се съмнявал в теб, способностите и отдадеността ти. Благодаря ти, че както винаги, ми се довери и не прояви капка съмнение, въпреки трудната за възприемане ситуация.

Имам добри новини! Симон намери спасението си! Успя да се измъкне от своя плен, благодарение на теб! Предаде да ти благодаря най-сърдечно за помощта и вярата ти. 

– Ходът на времето в моя свят е различен. Тук нещата протичат в ред, над който аз имам контрол. Твоите действия имат бърз и безвъзвратен резултат тук. Те бяха липсващото парченце, сценарият, от който се нуждаех, за да мога да пренаредя събитията и съдбата на Симон. Той е в безопасност и вече пътува с попътен вятър обратно към дома.

– Още от мига, в който прочетох първия ти разказ, бях убеден, че един ден думите ти ще преобърнат нечии живот. 

– Ти помогна не само на него, но и на себе си. Помогна и на мен. Чрез твоите истории аз намерих своето призвание и самоцел. Ти ми даде смисъл и ми помогна да осмисля съществуването си е един объркан и сложен за проумяване свят. Аз намерих своето предназначение – да живея и помагам чрез теб. 

– Затова те моля още веднъж – не се обвинявай за каквото и да е било! Не спирай да правиш това, което е отредила съдбата ти. Ще се видим отново, съвсем, съвсем скоро! Довиждане, приятелю!

На сутринта Бернард се събуди в приповдигнато и жизнерадостно състояние на духа. Не се беше чувствала по този начин от преди войната. Побърза да отвори кутията с разказите, извади оттам “Морският фар”, видя дописаното му продължение “Спасение”, а най-долу на листа прочете няколко думи, които запали истински огън в душата му:

– Благодаря ти!
Подпис: Симон Дюбоа  

Сгъна прилежно листовете, прибра ги в същата тази кутия и я занесе обратно на тавана.

Замисли се за другите недовършени разкази… какви ли премеждия очакваха героите им?! Нямаше търпение да разбере. Нямаше търпение и за следващата среща с Алфред.

Неделя беше. Имаше поща за получаване. Оставаше му и една друга започната, но незавършена работа. Среща, която също очакваше с нетърпение –  Ема. Усмихна се, облече сакото си, увери се, че обувките ми са безупречно чисти и излезе от апартамента. 

Глас на забрава

Искам да ти напиша най-хубавите си думи,
Ще ми отнеме цяла нощ или цяла вечност…
А може и никога да не успея.
Думи – с посока и цел, разгъват платна в мен.
Гласът ти е попътен вятър. Моя последна надежда.

Мечтая поне за миг да акостират на брега на твоите мисли.
Една моя безкрайност е твоя обикновена, тиха вечер.
А може и никога да не прочетеш думите на глас,
Думи – утихват, секват и пресъхват.
Гласът ти е безветрие. От него вече спомен няма в мен.

Вечно бързаш, а все изоставаш и гаснеш.
Тичаш, както сънят бяга от теб, но едвам помръдваш,
Все мислиш и планираш, но никога за мен.
Дишаш с цяло същество, а едва-едва живееш.
В сянката му. На чужд бряг.
Говориш. А дали те слуша? Или не…

Горя бавно, не бързам, за да изчезна.
Стоя кротко, а светът ти прелита край мен,
Вече не мечтая, за да не срещна в някоя мечта отново теб.
Един лек твой повей и ще живея вечно.
Под слънцето ти. На твоя бряг с разбилите се в скалите ти мои думи.
Пиша. А ти четеш ли? Или не…

back-to-top