Aвторски разкази, приказки, статии, хайкута и стихотворения.

Категория: Неромантични разкази (page 1 of 1)

Този раздел от Личен блог – Constant.in.nothinG е запазен за разкази и истории, които за разнообразие нямат нищо общо с романтиката и любовта.

Отворено писмо

Отворено ли е съзнанието в теб? Или отровено? Във всеки случай е объркано. Дори обърнато. Наопаки на всички представи. В противоречие на здравия разум е това да мислиш, че нищо външно и чуждо не те засяга. 

А какво ще кажеш за това, което смяташ за предназначено за теб? Като например пари, щастие, успехи и късмет. Тогава нещата са други, а? Това що се се отнася до теб е център на вселена. То засяга ли те пряко?  Разбира се, че да?! А когато е шамар или обидна дума? Тогава внезапно целият свят е срещу теб, нали?

Обяснението в любов, първата целувка. Нима са за теб? Едва ли… Първа за кого? Първа във времето? В чие време? Или първата, която помниш? Първата изобщо някога? Но аз я целунах преди теб, не е ли това първата? Или пък може би някой я е целувал преди мен?! Наистина ли си толкова важен, за да се чувстваш значим? Не е ли задушаващо вниманието или те изпълва с увереност, че не си прост сбор от атоми?

Във всеки случай всеки от нас някога се е чувствал център – на вселена, на внимание, на скандал. Вярвал е, че няма какво да се случи, което да го свали от върха, Или няма какво друго да стане, за да се сгромоляса по-надолу. Но има. Винаги има. Отнася се за всеки. Защото получаваме не това, което заслужаваме, а това, което си взимаме или това, което ни дават. Дали ще си го поискат обратно? Вероятно! Твърде лековерно е да мислим иначе.

Това писмо ли е, или некролог? Кой знае. Мисълта винаги стига до някъде и после умира. Също като притежателя й. Никога нещата не изглеждат завършени, никога не звучат перфектно. Нима само аз съм объркат? И защо само аз да съм такъв? Защо ти не си такъв, защо вие не сте такива? Нали всички сме едни и същи на този свят? Всичко се отнася до мен и в същото време нищо няма значение. Това важи ли за теб? Дали най-важното нещо в живота ти ще има значение след 20 секунди? Едва ли ще разберем, защото сигурно това е смисълът. Да мислим, без да осъзнаваме, да преживяваме, без да помним, да говорим, без да вярваме. Да рушим, без да съграждаме.

Отровно е да не ми пука за теб. Отровно е и обърнатото наопаки. Мислиш, че нещо е важно за теб, а за мен няма никаква стойност. Обърнато, защото същото важи в противоположна посока. Думите „не ме интересува” имат могъща сила. Създават особождаващото усещане за това, че нещо не те засяга. Че не докосва нито сърцето ти, нито ума ти. Но нима е така? Нима това, което казвам е важно само за мен или само аз съм способен да го измисля и изрека. Дали говоря аз, или ти? Дали не говорим всички едновременно чрез мен. Интересува ли те сега?

Дали ако аз спечеля джакпота, а ти спечелиш нов приятел, аз ще бъда по-богат? Или ако аз не спечеля джакпота, а ти загубиш приятел, аз ще съм по-тъжен? Ако съм откровен, а ти лъжеш, кой от двама ни ще страда повече от думите? Ако ти ме удариш, а аз те прегърна, значи ли това че те обичам повече отколкото ти мен?

Какво значение има всичко това за теб! Какво те интересува! Това е просто един миг от всеобщия живот без значение… А ако утре нещо подобно се случи на теб? Ако утре ти катастрофираш, а незнайно точно в този миг аз съм щастлив? Трябва ли да чувствам вина? Ако утре се излекуваш от болест, ще се обидиш ли, ако не празнувам точно в този момент? Този миг, който уж няма стойност за света… а всъщност е част от целокупно самосъзнание, наречено човечност.  

Но защо, когато говоря имам чувството, че никой не ме слуша. Не твърдя, че трябва. Може би не бива. Но може би ще ми помогне, ако ме послушаш за разнообразие. Може пък и на теб да помогне. Може и на цялото човечество да помогне. Но как ще го разбереш? Как, като не те интересува? Как, като мислиш, че това, че катастрофирам, не те засяга? Не е ли там причината да не се разбираме? Защото не се интересуваме… не е ли това катастрофата. 

Никога няма да разбера колко съм важен или колко малко знача, Оттам идва цялото объркване и целият проблем. Затова на моменти мисля, че всичко е в моя полза и ми помага, а в други, че няма нищо и никого на моя страна. Да не си придавам важност. Да не се подценявам.. Кое е по-правилното? Кое е правилното? Има ли изобщо правилно. Какво ти дреме, нали не се отнася до теб!

Нека всеки знае, че това се отнася до него. Дори да не му пука. Защото аз пиша, това, което и ти си мислиш. Дори да е объркано, отровно и наопаки. Моето съзнание е отворено. Ще влезеш ли? Вземи писалката, твой ред е.

Не знам за какво говориш

 

Алехандро слезе съсипан, с разбито сърце и приведена глава от самолета. Той кацна на едно от онези места в света, където да се чувстваш по този начин е още по-жестоко и съсипващо. Манила - столицата на красивите Филипини. Един от най-гъсто населените градове на планетата. Със своите 15 400 души на квадратен километър едва ли някой би могъл да намери уединение, утеха, мигове на спокойствие и душевен мир. А Алехандро имаше наболяла нужда точно от това. Особено след случилото се. Толкова гъсто е заселен този мегаполис, че на него има повече хора, отколкото дървета. Повече народ, от керемиди по покривите. По дяволите! Повече жени по улиците, отколкото оси в небето! Еднакво опасни.

При вида на блъскащата се интернационална тълпа, кръстосваща огромния терминал като ферма за мравки, от Алекс се изтръгна единствено приглушеното и отчаяно: „Уфф”. Не можеше ли този път да го пратят на някое спокойно, затънтено местенце?! Тихо, мрачно, самотно, студено, тъкмо като настроението му в този миг. Защо не Аляска? Където ако търсиш любов, по-вероятно е да намериш бяла мечка. Всъщност в главата му се въртяха много по-вулгарни и експресивни изразни средства от това просто междуметие, но не смятам, че той би се гордял да ги изрече на глас. Не би му отивало. Все пак е талантлив, блестящ и всепризнат адвокат. Освен дар слово, той притежавал и изключително богато въображение, що се отнася до цинизми. За  таланта му - може би по- нататък. Сега да се върнем на причината, поради която се намираше в това незавидно психическо състояние.

Фернанда - един и седемдесет и осем, петдесет и два килограма, перфектни стегнати форми, черна коса, сини очи, мургава кожа, семестриално завършила МИО, но мечтаеща за самостоятелно художествено ателие - дългогодишната му приятелка и годеница, го бе зарязала най-безцеремонно на летището при изпращането му по командировка. Подавайки му билета от Тихуана за Манила, с нежен, нищо не предвещаващ това, което щеше да последва, глас му беше казала: „Ох мили, забравих да ти дам нещо!”. Алекс се привел с очакване към възлюбената си, както винаги, за да получи обичайната целувчица за довиждане, преди едноседмичната командировка, но този път не последвало стандартното. Сякаш съдбата напомнила на Алехандро, че не всичко става по план и че винаги е добре човек да държи гарда си, независимо какво очаква да получи насреща. Докато проклинал участта, звучният шамар, отекнал като крясък на гларус в средновековен музей и последвалите думи: „Ти си простак, не те обичам вече, а и ферарито, което ми подари е с газова уредба, пинтия такъв”, били вече отминали, а от „милата” Нанда нямало и следа.

Единственото, за което бил способен да мисли Алекс, 3 минути преди да се чекира, било: „кога най-после ще спре да звъни тази камбана в главата ми?!” Цялата сценка била абсолютно неочаквана за него. Той не знаел за никакъв дълбок отлив, в който да се намират отношенията им. Единственото оправдание, което намирал за нанесената му лека телесна повреда, не толкова върху физическото му здраве, колкото върху мачисткото му его, било: „Таа си има друг!”. Последвали звучни попръжни, които като автор, който владее съвършен испански (да се разбира всички псувни), не считам за необходимо да превеждам адаптирано.

Лелята, седнала до Алекс в самолета на път за Манила, като реакция на гневните излиянията на Алехандро, сепнато изплюла пушената сьомга с ризото в яката на изпълнителния директор на небезизвестна софтуерна фирма, който бил на седалката пред нея.

- Ама че лют език! - възмутено се троснала тя.

- Лют ли?! - възкликнал софтуерният бос, - извинете, извинете, госпожице, - казал той на стюардесата, - имате ли дефламол? Не искам вратът ми да се зачерви от изгаряния! Омръзна ми да обяснявам на жена си, че нямам любовница, а просто чувствителна кожа! И това слънце в Манила... а и мразя смучки... поне от жена си де! 

Алехандро се замислил: „Горката му съпруга! Явно не само на мен се случва...” Той успял някак си да изтърпи 15 часовия полет, сгушен между лелката със сьомгата и 50 - годишния катаджия с наднормено тегло от Сливен, който му разказал как в неговата родина да си пътен полицай било по-добре, отколкото да си министър - председател: „Е па и той е полицай, даже по-зле - пожарникар. И на него не му пука, че сурвака хората за щяло и нещяло, но за него часовника тиктака... след година може и да не е там, където е в момента(10 години по-късно още е там)... а на мен хранилката нема кой да ми е земе, бате, щото за секи пес си има кокал в тоя занаят!”- хвалил се лолипоп-менът на развален испански, който бил научил в Езиковата в Сливен. През цялото времетраене на полета Алехандро проклинал мига, в който срещнал Фернанда на фирменото парти с ман’кенки и предприетата от производителите на Корона политика да добавят в бирата известно количеството метилов алкохол: „мамицата им, това е маркетингова стратегия за увеличаване на демографския прираст сред женените без любов след пиянска вечер двойки”, съвсем логично разсъждавал той.

Успял да се отърси от мислите си, докато пиел кафе на крак на автобусната спирка на летището в Манила, където чакал маршрутка петица да го заведе до общижака в студентски град, където да пийнат порядъчно с аверчоците и да забрави за тая грозна история... „ По дяволите този шамар! Сериозно ми е объркал ориентацията в пространствено-времевия континуум”. Влязъл в лимузината, която го чакала, за да го откара в хотел Хаят и бавно зарисувал фалически символи на затъмнения прозорец от задната седалка, като послания за делата на доскорошната си любима. Качил се до стаята си, на чиято врата видял да виси номер 666 и отново се сетил за Фернанда. Дяволът не спирал да го преследва. Влязъл в огромния 140 квадрата апартамент с единствено желание да намери 6 квадрата спокойствие, където да остане насаме с мислите и сълзите си. Намерил това място в тоалетната, а щом се стигнало до сълзи, явно било, че спагетите, които Фернанда му била приготвила за обяд, наистина били развалени както още тогава му се сторило. Съзрял подъл конспиративен план: „Усойница!”

На сутринта Алекс се събудил, включил лаптопа, прегледал бележките, които бил нахвърлял, отворил папка „Договор за изключителна дистрибуция” и успял да намери малък покой в работата и в някои други голи снимки на Пенелопе Крус. Работата - нещото, на което бил посветил живота си и в което толкова много го бивало. Лаптопът бил неговата света книга, конферентната зала - неговият храм, а той се чувствам като Бог сред апостоли, когато трябвало да прочете финалната версия на договора и да парафира с изящния си подпис сделката. Още 100 000 в сметката му. Още 1000 усмивки на физиономията на шефа. Още десетина бръчки по лицето му. Още едно ферари за Фернанда. Но стига вече!

Отишъл на уреченото място, в уречения час. Влязъл в огромна конферентна зала, поздравил се с 20-ината колеги - насрещна страна по сделката, поискал си 3 мини кроасанчета дуо - кайсия и бял шоколад и не вряло, но не и хладко зелено кафе с антиоксиданти, което имало вкус на гуано от прилеп, а и всъщност се правило от нещо подобно, с кафява захар и 0% масленост мляко. „Не, не, изчакайте”, развикал се в последния момент по секретарката. „Нека е черно, без мляко, с 2 лъжици обикновена захар!”. „Ех, Алекс, бунтар такъв, сега да можеше да те види оная! Не съм бил изчистил третия ред плочки! Върви по дяволите! Никакви плочки! Оттук нататък - речен камък. А и трябва да е вярна поговорката, че под голям камък, голяма риба се крие!”, ехидно, с пламък в очите се подсмихвал той. 

В огромното помещение влязъл големият шеф, всички се изправили, леко се поклонили и отново се настанили в удобните кресла. Срещата започнала и скоро навлязла в зенита си. Страните били в разгара си, като се мъчили с всевъзможни финтове и шиканирания да изтръгнат по-изгодни условия за клиентите си. Алехандро, макар че бил изправен пред 20 солидно подготвени и наядени с фирмени мохабети адвокати, удържал положението всячески и успявал да брани позициите си. След 10 часови преговори нещата отивали към провал, когато Хандро най-после решил да извади секретното си оръжие. Но не онова под речния камък! Този номер въртял години наред през дългите и изморителни делови срещи. Прийом, който му спечелил прозвището  „the great white” , сред другите акули в бранша. Адвокатите от насрещната страна започвали да губят почва под краката си и да се карат помежду си, а големият шеф - възложител, така и не помръдвал и дума не обелвал.

Вместо това стоял безучастно и хладнокръвно. От него зависела цялата далавера. Алехандро знаел това много добре и бил сигурен, че ако го спечели на своя страна, сделката му е в кърпа вързана, а хонорарът би му се усладил многократно повече, след като вече я нямало пиявицата. В този напрегнат момент, в който Алехандро предвкусвал победата, телефонът на големия бос иззвънял. „Despasito”, разцепило шума в залата и всички се смълчали, но едвам сдържали смеховки. „Аха, стар пезевенк такъв, любовницата, а?!”- помислил си Алехандро.

  • Ало, здравей, дъще - топло и бащински продумал деловият мъжага, - Как си, мила, какво ново около теб?... Какво?... Моля те, говори по- бавно?... Какво той?... А, той бил значи?... А аз защо не знам за него между другото?... А така ли било?... Било с газова уредба ли?!... И ти какво направи? Ахааа, ясно, дъще, ще видим тази работа. Да и аз те обичам, до скоро!
  • Значи Ферари, а, Алекс? - стрелнал внезапно с поглед слисания и зяпнал адвокат от Тихуана.
  • Не знам за какво говориш!- „изключително ловко” се измъкнал той!

Речник на страданието

Аз ще оставя тази страница празна, макар че всеки речник започва със съдържание. Това най-точно описва моята собствена липса на такова – необятна пустош, празна страница, мечтаеща да бъде запълнена със смисъл, с подредни слова, с чувство за завършеност и порядък.

Борбата със себе си – чувството, което ти казва, че няма смисъл да завършиш и това поредно начинание. защото и то ще се превърне в разочарование. Още си в началото, а вече си готов да се предадеш. Точно както и сега. И в теб започва битка – между всеобщоприетото разбиране, че упорството трява да надделее на всяка цена и нуждата поне за малко да не трябва да рушиш пясъчните кули на съзнанието си.

Вълнение. Но не онова от хубава песен, филм, очакване на любим, а онова усещане на обтегнатост, което не отминава след изпита, срещата с шефа или със смъртната опасност. Вечното хаотично движение на незатихващи, блъскащи се вълни на вътрешния океан от емоции.

Грешка, винаги си в грешка. Когато вземеш решение или оставиш решението на другито, когато правиш нещо и внимаваш да не сбъркаш, но най-вече – когато не правиш нищо, за да не сбъркаш.

Да – най-честият отговор на въпрос, който заслужава „не“. Избягваш конфликт, проявяваш „широка скроеност“, угаждаш, помагаш на околните. А всъщност трупаш.. гняв.

Единствено ти си важен, нали? Само ти имаш право над мислите и емоциите си, над самочувствието и самосъзнанието си. Ти си капитан на собствения си кораб, който сам си сковал дъска по дъска. Само че твоят кораб е разпънал платна в плаващи пясъци, изградени от очаквания, прищевки и мечти на околните…

Живот на скорост, бърз влак, въртележка…и накрая водопад. А ти искаш да слезеш и да повършиш, да поемеш дъх, да си дадеш почивка. После те връхлитат въпроси безспирни:

Защо светът е устроен така? Защо аз съм построен така?

И кому е нужно всичко да е толкова сложно?

Йерархия… проста градация – Всяко тяло запазва състоянието си на покой или на равномерно и праволинейно движение дотогава, докато външна сила не го изведе от това състояние. Или вътрешна?

Катастрофата, която променя всичко. Сблъсъкът на две тела с различна енергия и еднавка мечта – заедно да създадат нещо висше…

Любов, която да сложи край на всички…

Мъки!

Най-накрая хоризонт.

Облекчение…

Пронизващото чувство на увереност, че всичко вече ще е…

Различно!

Съмнения… всичко сме изтъкани от тях. Това са невидимите подводни остри зъбери, през които смело плаваш, докато водите не станат черни и мрачни, размътени от собственото ти вечно чувство за недооцененост.

Тревога! Корабът потъва, спасявай се по единично! Сигурно е за добро, ще дойде нещо по-хубаво, нещо по-красиво и безкрайно.

Устроени сме така, за да бедстваме вечно. Това ни харесва, то си ни е кръвта. Тайно си мечтаем за земетресение, което да разтърси стените, в които сме се оградили по собствено желание, за да намерим смисъл в нещо друго извън тях.

Финал. Всичко има край, след който идва друг край и друг край. Това няма ли край?

Хвърляш се в нещо ново и нямаш търпение с него да преуспееш. А защо нямаш търпение и с него да се провалиш? Не е ли по-добре да сбъркаш от рано, за да продължиш напред. Не, не си утроен така, ти провали не приемаш… но те приемат теб.

Цялост не може да съществува от половинки. Между тях винаги ще има пукнатина, която лесно се превръща в

Черна пропаст.

Шанс, нали? Всичко е шанс, късмет, сличайност, ти си във водовъртеж с вързани очи. Не управляваш съдбата си, не правиш изборите си, не си властелин на чувствата си, всичко е временно и един ден и ти ще изчезнеш.

Щастлив? От кога не си бил щастлив?

Ъъъъм, не знам, а ти?

Юни беше… година не помня…

Ясно! Опитай пак, заслужава си!

Нашият свят

Разхождам се сред странна червенина. Необятна, почти неземна мъгла. Тръпки кръстосват съществото ми, обзето от особено чувство за студ и бездънна тишина. Погълнат от вакума на безвремието – такова, каквото го помнят само старите хора. Време, което не можеш да наречеш ни пролет, ни есен. Такова, за което не ти трябва часовник, пътека или цел. За което ти е нужно само съзнание, поглъщащо всичко наоколо. Време, което продължава вечно.

Фантастичен и измислен или болезнено истински. Градя света си от непознато зрънце, довяно от вятър без посока. Посявам го, прегръщам го топло  с любовта и загрижеността си, обсебен от неизвестността на обещания плод . Посипвам го с почва, с надежда, че един ден ще бягам по нея сред ред от хиляди искрящи слънца, взиращи се в лицето ми, грейнало от весели очи… същата тази почва, по която газих безпощадно, нервно, с разбито сърце, предишният път, когато засаждах зрънце. 

А после го поливам със сълзи от радост или не…  за да расте, да ме обгръща с клони пълни със сладки плодове или да избуява и да ме пленява в бурени, отрупани с тръни, впиващи се директно в сърцето… И чакам. Стоя заседнал в този час, минута, миг, в безвремие. В очакване земята да се отвори, да пропука сенките на тъгата и да разтвори душата ми за онзи момент на проблясване, който настъпва в съзнанието при раждането на нещо ново- мисъл, идея, любов… 

Слънце.  Не съм го виждал сякаш от векове. Червената мъгла тегне все по-тягостно, приковаваща ме в хвата си. Светът ми е все така пуст, но млад и изпълнен с обещания – коварни и непредвидими, но таящи в себе си красотата и трепета на неизвестното. Семенцето е засадено и точно както гладът на надеждата се нуждае от искрица, за да се превърне в пожар от страст и цел, то жадува за лъч светлина, за да прерасне в съвършена любов … или огромна скръб… Светът е в краката ми…  В мен е силата и способността да пропъдя облаците на съмнението, мъглата на страха, която пречи на зрънцето- блян да се превърне в дърво на живот. И тръгвам по безкраен път!

Краката ми се влачат, с развързани обувки, с изтъркани подметки по прашните пътеки. Облечен съм само с разкъсана риза и гола душа. Червенината на пустинята се сгъстява около мен, вдишвам прашния й дъх и издишам пара, смесваща се със студенината на атмосферата – тягостна и празна. Единственото притегляне съм аз – мъчещ се, влачещ зад себе си тежкия камък на надеждата, който едновременно ме държи здраво стъпил на земята и застава между мен и крайната цел – светлината. Очите ми са привикнали с изкуственото сияние на отразени блещукания от далечни светове – мътни и празни. Чужди светове – чужди мечти. 

Вървя с ясна и обострена от студа мисъл, втренчен и целеустремен към следващата пропаст или назъбен връх. Пред мен пейзажът остава еднакво морав и негостоприемен. Редуват се чудати, различни форми, които съзнанието ми превръща в огромни разкривени от тъга лица, от които ме гледат изморени, блуждаещи и погълнати от забрава очи. В тях виждам страх и смиреност, но и искрица очакване. Вдъхват ми кураж, за да продължа да следвам призванието си. Карат ме да се чувствам по-малко самотен, по-силен и устойчив. Придават смисъл на всяка следваща крачка, на значението на пътя ми. Тласкат ме смело към похода ми в търсене на изчезналата вяра във всепрощаващата и спасителна сила на доброто. Зора след тъмата, с помощта на която семенцето ще избуи в ново начало. 

Нима мъглата няма край? Нима съм обречен вечно да се лутам сред сенки? С обезверен дух и вледенена душа… Пътят ми изглежда безкраен. Дали трябва да се примиря, че целта ми е да намеря смисъл в самото търсене, за да се науча да живея със студа… да стана приятел със самотата? С всяка следваща стъпка мразовити капки зависват все по- нагъсто във въздуха, изчиствайки хоризонта от червената постеля. Лицата вече ги няма, няма ги очите, които да отмерват крачките ми. Бродя сам, а тишината е заместена от глух, далечен звук на нещо отдавна забравено, размърдващо се едва-едва. Вятър!  Разгонващ червените оттенъци като духове, криещи се от слънчев лъч. Пейзажът се трансформира пред очите ми с всяка изминала секунда… дали пътят ми не е дошъл към своя край? Нетърпение окрилява тялото ми и придава пъргавост на походката ми. Още само няколко стъпки…сетни вдишвания и издишвания, последни трепети на мускулите и ще бъда там… 

Бездна… вцепенен стоя изправен на ръба на света, втренчен в краката си, пред които е зейнала огромна пропаст. Малки камъчета се сипят свободни, сякаш увисват в пространството, запътени към безкрая на дъното. А там ги чака прибоят на мощни вълни с бели тела като огромни китове, блъскащи се в отвесните скали, разтварящи  устите си, за да погълнат всичко, което се изправи пред пътя им. Век подир век изяждат къс по къс скалистия бряг, безспирно, с еднаква неудържима сила. Застинал пред монотонната мощ на природата се сливам в едно с нея. Стъпките ми – неспирни вълни, отвели ме до този предел… Тялото ми – смръзнало и уморено, рушащо се къс по къс като скалистия бряг под напора на прибоя… Съзнанието ми – чисто и бурно, водовъртеж от чувства, преливащи едно в друго…

Затварям очи и всичко утихва… пътят ми свърши… най-после топлина, спокойствие, смиреност… отварям ги и заедно с тях се разтваря и небето – слънце… зрънце, пораснало и разцъфнало точно там, където го засадих – в душата си. Открило светлината, надвило мъглата, прекършило трънистите клони на тъгата. Зрънце, превърнало се в мой свят… в наш свят… в любов!

Космическа одисея

Мъгливият, сивкав, примесен с дим залез се отразяваше във визьора на шлема му, докато той прекосяваше трудно руините на околните останки от сгради. Светът беше притихнал, полуугаснал и затаил дъх, в очакване на нов апокалиптичен взрив. Тук-там догаряха отломки, а пръснатите стъкла сякаш само преди миг бяха спрели да звънят по асфалта. 

Имаше нещо красиво, спокойно и подредено в хаоса на тази разруха. Той също го забеляза и отдъхна. Облегна се на една порутена стена и сложи тежката раница в краката си. Вгледа се в празния хоризонт, за да затвърди усещането си за бездънна пустош. Извади тефтерчето си и написа в него: “Ден 516-ти. Всичко човешко ми е вече чуждо. Мой верен спътник е само тя- Самота…” 

След миг до него дотича кучето му, което беше спасил от пламъците на горяща сграда. Тя беше единственото живо същество, което беше срещнал от Взрива насам. Носеше рядкото име- Самота.

 

Атмосфера

Седях си в кафенето рано сутрин, все още по тъмно, четейки вестник с чаша кафе. Мразовитият вятър навън драскаше по прозорците сякаш и той искаше да влезе и да се стопли на печката. По масите обичайно за този час нямаше никого. Розовата зора постепенно пробиваше хоризонта и с нея усещането за студ отстъпваше.

Черна Импала спря отпред и от нея слезе млада жена в дълго, също черно палто, което извайваше стройната й фигура. Червената й коса беше вързана стегнато и прилежно, което още повече изостряше кристално белите й скули. Натисна дръжката на вратата на кафенето и влезе, придружавана от вятъра.

Разкопча палтото си и без да се оглежда се запъти към моята маса. Издърпа стола и седна срещу мен. Преструвайки се първоначално, че не откъсвам очи от вестника, небрежно погледнах над него. Първо забелязах дългите й пръсти, които спокойно и виртуозно лежаха на масата. Сгънах бавно вестника и оставих очите си да попият образа й, без да продумам. 

Също без да казва нищо, тя свали тъмните си очила и зелените й очи пробиха дупка в моите. Утринната светлина придобиваше по-ярки цветове, които се отразяваха във все още неразтопения сняг. Снопчетата светлина срещаха огледало в зеленото на очите й, които изсветляваха заедно със зората. Ясно изразените й ключици се раздвижиха като леки вълни в кротко езеро с дишането й.

Изведнъж тя стана и тръгна към вратата. Спря се пред нея и изрече с тих глас:

– Идваш ли?


Наблюдавах изгрева в огледалото за задно виждане, докато парното на Импалата раздвижваше вече пусната й огнена коса. Нямах нищо против пътуването да е дълго. 

 

Среща

Вятърът духаше ободряващо откъм заснежената планина. Утрото си проправяше път през разреждащия се мрак сред шубраците. Гората издишаше пара, която се превръщаше в полупрозрачна, хладна мъгла.

С бавни и спокойни стъпки елен прекосяваше пътека, проправена през опадалите изсъхнали листа. Спираше се от време на време, за да се огледа съсредоточено. Разширяваше ноздри и дъхът му изпускаше пара, която само за миг стопляше околната притихнала атмосфера, преди да бъде погълната от студа. В очите му, освен спокойствие, се четеше, че е нащрек и за най-малкото движение.

Провокиран от внезапен силен порив на вятъра, с няколко бързи скока, той премина през дърветата и изскочи на пътя. Копитата му затракаха по равния черен асфалт. Почувства се като странник на чужда планета.

От радиото звучеше тиха кънтри музика. Прозорците бяха леко замъглени, а отблясъците от фаровете в мокрия път, танцуваха сред дърветата като самодиви в бели рокли. Той държеше леко, но съсредоточено волана. В очите му личеше, че съзнанието му сякаш е заето, но от нищо конкретно.

Еленът все така стоеше насред пътя, вцепенен от необичайната обстановка.

Още един завой и двата свята щяха да се изправят очи в очи. Светещите механичните очи на автомобила и влажните слисани такива на елена.

Изведнъж самодивите спряха волния си танц сред дърветата. Фаровете угаснаха. Очи се затвориха. Само за миг пара стопляше околната притихнала атмосфера, преди да бъде погълната от студа. Стъпки в шубрака. Утро.

 

back-to-top