Личен блог за авторски разкази, истории, приказки, есета и мисли.

Category: Стихотворения (page 1 of 1)

Раздел от Личен блог – Constant.in.nothinG, посветен на кратки произведния в стихотворна форма.

Глас на забрава

Искам да ти напиша най-хубавите си думи,
Ще ми отнеме цяла нощ или цяла вечност…
А може и никога да не успея.
Думи – с посока и цел, разгъват платна в мен.
Гласът ти е попътен вятър. Моя последна надежда.

Мечтая поне за миг да акостират на брега на твоите мисли.
Една моя безкрайност е твоя обикновена, тиха вечер.
А може и никога да не прочетеш думите на глас,
Думи – утихват, секват и пресъхват.
Гласът ти е безветрие. От него вече спомен няма в мен.

Вечно бързаш, а все изоставаш и гаснеш.
Тичаш, както сънят бяга от теб, но едвам помръдваш,
Все мислиш и планираш, но никога за мен.
Дишаш с цяло същество, а едва-едва живееш.
В сянката му. На чужд бряг.
Говориш. А дали те слуша? Или не…

Горя бавно, не бързам, за да изчезна.
Стоя кротко, а светът ти прелита край мен,
Вече не мечтая, за да не срещна в някоя мечта отново теб.
Един лек твой повей и ще живея вечно.
Под слънцето ти. На твоя бряг с разбилите се в скалите ти мои думи.
Пиша. А ти четеш ли? Или не…

Безсънен град

Слънцето преваля зад еднаквите покриви,
Стърчащите сгради в далечината придобиват златни багри.
Прозорците им опитват да имитират извънземния цвят на последните лъчи,
Безуспешно…
Времето е застинало за миг, като в картина на живописец.

А ти си сама и вървиш по криволичеща градска пътека,
Излъсканият от хорски стъпки калдъръм също е докоснат от светлината,
Попива я и стопля каменната си сърцевина за последно,
Преди лъчите да заглъхнат, разнесени от хладния вятър на нощта,
Залез…
Сетно премигване на Слънцето и златистият ореол на града изчезва.

Очите ти бързо привикват с липсата на светлина,
Но сърцето ти едва-едва свиква с отсъствието на топлина.
Градът те приема в своите прегръдки като верен любовник,
Единствен!
Засега!
Всички други те напуснаха.

С часове се скиташ безцелно из необятността на града,
Стъпваш леко и бързо по твърдата му каменна кожа,
Него все още не знаеш как да нараниш.
Единствен!
Засега!
Всички други те изстрадаха.

Свиваш зад ъгъла и градът си отдъхва,
Изпуснал те за миг от погледа си.
Появяваш се внезапно и закрачваш по друга улица,
Вливаш се обратно във вените му.
Сърцето му прескача.

Още няколко завоя и си там,
Градът безсилен и уморен спира да те следва…
А ето че ти вече си на моята улица!
Вливаш се обратно във вените ми.
Сърцето ми прескача.

Летен дъжд

В редкия въздух се носи леко, обнадеждаващо усещане за хладен дъжд.
Мека и тиха мъгла се процежда из процепите по кората на дърветата,
Като изтръгнато от гърдите на уморен гигант тежко въздихание.
Листата се поклащат едва под ритмите на вятъра.
Приказна симфония без звук и тон.
Вали.

Дълго.
Клоните натежават и се прекланят.
По-крехките листа капят в спираловиден полет.
Сенките изчезват и всичко се слива в сивотата на мига.
Стъпки забързват уморено в търсене на най-близък подслон.
Други утихнат и спират, за да станат част от монотонността на дъжда.


Аз…
Стоя на открито без яке.
Улична лампа в далечината мъждука.
Като последен фар в открито море спасение обещава.
Бледите й жълти оттенъци опитват да пробият сивата бездна.
Чакам, потънал в нея и необятността й се пропива в съществото ми…
Като капещи сълзи листата и дъждът застилат земята край мен с шарения си шал.
Цветовете изчезват, погълнати от водовъртеж от еднаква, непрогледна тъма.
Капки се стичат и почти болезнено се отскубват от върха на пръстите.
Очите ми привикват с липсата на светлина, посока и цел.
В едно се сливам с разнородността на тоновете сиви.
Дъждът затуптява в мен в същия си ритъм.
Мъждукам. Гасна и валя. Чакам.
Теб…

Слънцестоене

Слънцестоене…
Под Слънце жарко стоиш
Лъчи до теб се докосват.
С огледалната си кожа отразяваш ги ти
И разтапяш всичко що се огледа в теб.
Вълни надигат любопитно глава,
Очите им бляскат от твоята светлина.
Слънце си, а просто стоиш…

Море се пресяга със сетни сили към теб,
Едва достига върха на пръстите ти,
И се оттегля бързо като опарено.
Само, за да опита отново след миг…
Цяло то от вълнение завира,
С шумна пяна кипи и въздиша.
Птици над него летят за утеха,
Разперват криле в твоя небесна свобода.

Стъпалата ти пясъка галят,
Брегът в усмивка се вие около теб.
Вятърът златни прашинки надига,
В косата ти златна гмуркат се те.
Грееш сякаш залез никога няма да има.
Нощта от теб се страхува, ти от нея не,
Защото не си сама на брега.
Слънце си и в мен гориш.

Момент

Моментът когато…
Отвориш мъчно очи след алармата,
Заври кафето, забравено на котлона,
Иззвъни телефон, а ти се обуваш,
Не идва автобусът, който чакаш,
Светне червено преди твоята спирка,
Обядваш нещо на крак,
Бързаш, но не стигаш навреме,
Чакаш на скучна опашка безкрай,
А дясната ти слушалка заглъхва…
Приготвяш се за протяжна работна среща.
Прибираш се вкъщи с мрачна сянка за компания,
Въздишаш дълбоко и уморено накрая на деня…
… тогава ме търсиш…

Моментът преди…
Да завали прохладен летен дъжд,
Да затанцуват светулки в сумрака,
Около пътеката, по която се разхождаш вечер,
Да проблесне светкавица над планината,
Докато огънят грее в горската хижа.
Да се разбие вълна на залез,
Да изгрее слънце над морски хоризонт,
Да изникне първото зелено на пролетта,
Да потегля на път без посока.
Да свърши любимата ми книга,
Да зазвучи музика…
Да вдишам дълбоко с надежда…
… тогава ми трябваш…

Спомени

Познат ли ти е този свят?

Където всичко е така чуждо и плашещо различно.

Където летиш в безтегловност, със замъглени очи. 
И студът крещи с всички сили в лицето ти:

С
ам си!


Поривите на вятъра разнасят вика му навред,

Носен от ледени криле на страх.
Гласът отеква във всичко и го преобразява в

Пустош…

Предаваш се под тежестта на натиска му,
Стъпкващ последната ти искрица топлина.
Нахлува без покана през тънката обвивка на тялото ти,

Оставайки там завинаги…

Разтваря порите й с острите си като игли нокти,
Озъбва се пред очите ти.
И усещаш ледения му дух.

Мъчително.

Влива се под кожата, плъзвайки по костите,
Смееш да мечтаеш само за едно

Единствено спасение

Забрава цари в свят от пустиня, без

Надежда

Свят на мрак

И

СПОМЕНИ

Капан за сънища

Ако би могла да четеш мисли,
чии мисли би прочела?
В чий сън би нахлулал без покана?
Чии мечти би преровила като овехтял албум?
Всъщност… защо ти е да разлистваш мисли чужди,
щом знаеш наизуст, че ще откриеш себе си в тях.
Вечно властваща и господстваща. Тиранична.
Несбъдната мечта. Капан за сънища.

От твоя свят никой просто така не си тръгва.
Там всички се лутат и крият като страхливи сенки.
Разгонени и пронизвани от препускащите край тях твои мисли.
В ъглите на съзнанието ти призрачните сенки будуват,
Черупки от прекършени, опразнени души.
Чакат с надежда сладката избавителна присъда…
Забравата!

 Аз пък бих опитал да прочета твоите мисли.
Да разгадая мистерията на лабиринтите им.
Да потърся в тях ключ или пряка пътека…
И ако срещна себе си в някое тясно, тихо и мрачно кътче,
Окован в мрежата ти от неврони,
Премръзнал и глух,
Ще вдъхна душа и кураж на привидението си,
За да може то със сетни сили да изкрещи:
Пусни ме да си тръгна от теб!

Нощен град

Светлината с бързи крачки си отива,
Нощ настъпва, полупрозрачна, тъмно сива.
В сянката й тиха последен лъч трепти,
Плахо в нея градът потъва, готов да заспи.
Тишина зазвънява в мрачните стъклени фасади,
Светулки танцуват по прозорците на жилищните сгради.
В далечината чувства се самотен монотонен лъх,
Същият в мен нахлува с всеки следващ дъх.
От прозореца си наблюдавам този протяжен нощен ритуал,
Осем вечери подред не съм ял, нито спал…

По улиците скитат забързани, празни палта.
Без значение са техните съдби, души и имена.
Еднакво потопени в мрак, забравени са от света,
Кръстосват без посока и цел, завладени от суета.
В едно от тях уморено сгушена си ти,
Отдавна слязла е усмивката от бадемовите ти очи.
Косата скрила си си в топъл шал,
Не чуваш гласа на моята далечна печал.
Стъпките ти свирят ноти по гладките павета,
Няма те вече нощ девета…

back-to-top