Макар да се бях зарекъл, че надеждата ще е моята водеща сила, тази злополучна сряда даде началото на най-изпитателната и тежка седмица в живота ми. Апартаментът ми беше също толкова пуст, разхвърлян и мрачен като мислите и чувствата ми. Стъпвах върху разпилените в миг на несдържана слабост стари снимки и смачкани листове с разхвърляни по тях думи. Счупени грамофонни плочи лежаха наоколо – жертви на неспособността ми да бъда сам. Намерих фотоапарата в коша за пране. Прозрях в него усещане за забрава и чувство, че не е на мястото си. Същото важеше и за брата му по съдба – сърцето в гърдите ми.

Изпивам 2 чаши от виното, което по- късно щеше да стане любимото й. Вратите на терасата са отворени. Пердетата пропускат вятър, вещаеш дъжд. Крушката е изгоряла. Заспивам на дивана. Цигарата още догаря в пепелника, ухае на череша и самота. Не помня преди да съм пушил. Не помня и себе си преди да срещна нея. Сънувам нещо странно. Странното е нормално за мой сън. Вече цяла седмица.

На следващия ден по обяд отивам на площада. Сряда е. Отново я няма. Вместо нея, на мястото на обичайната ни среща, виждам старец да продава цветя. Привиква ме към себе си:
– Тя обожава люляк,- и ми подава цяла кошница.
В нея откривам бележка с адрес. Не казвам нищо. Тръгвам. Знам накъде отивам, защото вече съм бил там. Това щеше да е домът ни.

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!