Преди да съществува тя, ненавиждах снимането. За мен снимката представляваше откъс от изкуствена, преправена, моментна емоция, целяща да запамети миг, съществувал стотна от секундата, впоследствие отминал и завинаги забравен. Двуизмерна хартиена скулптура.
Фотографията беше извинението, което ме освобождаваше от отговорността да помня. Щраквах това, което провокираше въображението ми, но бях сигурен, че то няма да остане дълго в мен. Забравях всичко и всеки моментално. Снимах изгрев и залез, уверен, че на следващия ден ще ги има отново. А всъщност какво ми даваше тази сигурност?!
С времето спрях да мисля и мразя и обективът започна да обича. Заобича всякакви образи – случайни, различни, тъжни, весели, въпросително замечтани, учудващо безизразни, дълбоко вглъбени в меланхоличен блян.
Един обикновен ден разпилях всички портрети на пода в стария си апартамент, приличащ на опустяла галерия- пет метров таван, едно легло, две лампи, няколко статива, огромни прозорци и много много празно място. Точно като в сърцето ми.
Подът ме погледна с хиляди очи. Всички така еднакви, въпреки застиналата вечна емоция. Бях забравил всеки един чифт от тях. Внезапно усетих развълнувано чувство. Сякаш някой от някъде те наблюдава, все едно си най-съвършената картина. Две очи се взираха в мен различно – с надежда, с обещание за бъдеще. Погледнах ги и си спомних – мястото, името, вълнението, усмивката, какво ми каза тя:
– Добре, снимай ме, днес косата ми е особено хубава!
Беше тя. Щеше да е тя – жена ми.
