На първата ни среща си бяхме дали обещание някой ден да се видим отново – “случайно”.
Денят беше сряда. Часът 12:32. Мястото – площадът пред Папския дворец в Авиньон. Това беше единственият миг в живота ми, който запомних завинаги. Имах усещането, че съм го изживял преди дори да бъда роден. Нямах нужда от снимката й, за да съм сигурен. Тя беше там. Стоеше на същото място, с усмивката си и с „особено хубавата си коса“. Виждах я точно там – така ясно и запечатано… във въображението ми.
Всяка сряда, точно в 12:32 бях пред двореца. Заставах пред счупената плочка, на която тя за малко не загуби токчето си, преди да я снимам. На това се дължеше уловената така искрена усмивка. Обземаше ме надежда. Сякаш някъде в съзнанието ми се нареждаше космически пъзел. Оглеждах се във всички посоки. Липсваше само едно парченце от пъзела. Не я виждах. Тръгвах си и настъпваше безветрено спокойствие- ненавиждах го… вече 2 месеца.
Един ден закъснявах. Бързах, ядосвах се на себе си. Защо ми беше да се бръсна днес.?! След като се оженихме го правих все по- рядко. Пет загубени минути. Пет минути които щяха да ми попречат да изживея отново мига на почти пълно щастие, на безкрайна надежда.
Тя беше там – истинска! Стъпила на същата плочка. Този път на равни обувки. Бях сигурен- косата й винаги е „особено хубава“. Изправих се пред нея. Взех ръката и в своята. Погледнах часовника й… преместих малката стрелка 5 минути напред.
– До следващата сряда!
