Слънцето над хоризонта за минута сякаш наднича
и скоро изстинало се скрива.
Само от завивките ми за малко да те изгони…

Приливът към брега се пресяга
и като опарен разко се дърпа.
Само от пръстите ми за кратко
да те отскубне…

Луната сребристи камъчета по небето изсипва,
а зората с розови длани ги прави на пепел.
Само очите ти от мен в тъмата да скрие…

И времето уж като бърз ручей тече си…

Но времето с теб не съществува.
В прозрачна атмосфера от мои мисли ти плаваш…

Без хоризонт съществото ти усещам…

Константна си ти…

 

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!
Become a patron at Patreon!