Седях си в кафенето рано сутрин, все още по тъмно, четейки вестник с чаша кафе. Мразовитият вятър навън драскаше по прозорците сякаш и той искаше да влезе и да се стопли на печката. По масите обичайно за този час нямаше никого. Розовата зора постепенно пробиваше хоризонта и с нея усещането за студ отстъпваше.

Черна Импала спря отпред и от нея слезе млада жена в дълго, също черно палто, което извайваше стройната й фигура. Червената й коса беше вързана стегнато и прилежно, което още повече изостряше кристално белите й скули. Натисна дръжката на вратата на кафенето и влезе, придружавана от вятъра.

Разкопча палтото си и без да се оглежда се запъти към моята маса. Издърпа стола и седна срещу мен. Преструвайки се първоначално, че не откъсвам очи от вестника, небрежно погледнах над него. Първо забелязах дългите й пръсти, които спокойно и виртуозно лежаха на масата. Сгънах бавно вестника и оставих очите си да попият образа й, без да продумам. 

Също без да казва нищо, тя свали тъмните си очила и зелените й очи пробиха дупка в моите. Утринната светлина придобиваше по-ярки цветове, които се отразяваха във все още неразтопения сняг. Снопчетата светлина срещаха огледало в зеленото на очите й, които изсветляваха заедно със зората. Ясно изразените й ключици се раздвижиха като леки вълни в кротко езеро с дишането й.

Изведнъж тя стана и тръгна към вратата. Спря се пред нея и изрече с тих глас:

– Идваш ли?


Наблюдавах изгрева в огледалото за задно виждане, докато парното на Импалата раздвижваше вече пусната й огнена коса. Нямах нищо против пътуването да е дълго. 

 

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!