Мъгливият, сивкав, примесен с дим залез се отразяваше във визьора на шлема му, докато той прекосяваше трудно руините на околните останки от сгради. Светът беше притихнал, полуугаснал и затаил дъх, в очакване на нов апокалиптичен взрив. Тук-там догаряха отломки, а пръснатите стъкла сякаш само преди миг бяха спрели да звънят по асфалта. 

Имаше нещо красиво, спокойно и подредено в хаоса на тази разруха. Той също го забеляза и отдъхна. Облегна се на една порутена стена и сложи тежката раница в краката си. Вгледа се в празния хоризонт, за да затвърди усещането си за бездънна пустош. Извади тефтерчето си и написа в него: “Ден 516-ти. Всичко човешко ми е вече чуждо. Мой верен спътник е само тя- Самота…” 

След миг до него дотича кучето му, което беше спасил от пламъците на горяща сграда. Тя беше единственото живо същество, което беше срещнал от Взрива насам. Носеше рядкото име- Самота.

 

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!