Разхождам се сред странна червенина. Необятна, почти неземна мъгла. Тръпки кръстосват съществото ми, обзето от особено чувство за студ и бездънна тишина. Погълнат от вакума на безвремието – такова, каквото го помнят само старите хора. Време, което не можеш да наречеш ни пролет, ни есен. Такова, за което не ти трябва часовник, пътека или цел. За което ти е нужно само съзнание, поглъщащо всичко наоколо. Време, което продължава вечно.

Фантастичен и измислен или болезнено истински. Градя света си от непознато зрънце, довяно от вятър без посока. Посявам го, прегръщам го топло  с любовта и загрижеността си, обсебен от неизвестността на обещания плод . Посипвам го с почва, с надежда, че един ден ще бягам по нея сред ред от хиляди искрящи слънца, взиращи се в лицето ми, грейнало от весели очи… същата тази почва, по която газих безпощадно, нервно, с разбито сърце, предишният път, когато засаждах зрънце. 

А после го поливам със сълзи от радост или не…  за да расте, да ме обгръща с клони пълни със сладки плодове или да избуява и да ме пленява в бурени, отрупани с тръни, впиващи се директно в сърцето… И чакам. Стоя заседнал в този час, минута, миг, в безвремие. В очакване земята да се отвори, да пропука сенките на тъгата и да разтвори душата ми за онзи момент на проблясване, който настъпва в съзнанието при раждането на нещо ново- мисъл, идея, любов… 

Слънце.  Не съм го виждал сякаш от векове. Червената мъгла тегне все по-тягостно, приковаваща ме в хвата си. Светът ми е все така пуст, но млад и изпълнен с обещания – коварни и непредвидими, но таящи в себе си красотата и трепета на неизвестното. Семенцето е засадено и точно както гладът на надеждата се нуждае от искрица, за да се превърне в пожар от страст и цел, то жадува за лъч светлина, за да прерасне в съвършена любов … или огромна скръб… Светът е в краката ми…  В мен е силата и способността да пропъдя облаците на съмнението, мъглата на страха, която пречи на зрънцето- блян да се превърне в дърво на живот. И тръгвам по безкраен път!

Краката ми се влачат, с развързани обувки, с изтъркани подметки по прашните пътеки. Облечен съм само с разкъсана риза и гола душа. Червенината на пустинята се сгъстява около мен, вдишвам прашния й дъх и издишам пара, смесваща се със студенината на атмосферата – тягостна и празна. Единственото притегляне съм аз – мъчещ се, влачещ зад себе си тежкия камък на надеждата, който едновременно ме държи здраво стъпил на земята и застава между мен и крайната цел – светлината. Очите ми са привикнали с изкуственото сияние на отразени блещукания от далечни светове – мътни и празни. Чужди светове – чужди мечти. 

Вървя с ясна и обострена от студа мисъл, втренчен и целеустремен към следващата пропаст или назъбен връх. Пред мен пейзажът остава еднакво морав и негостоприемен. Редуват се чудати, различни форми, които съзнанието ми превръща в огромни разкривени от тъга лица, от които ме гледат изморени, блуждаещи и погълнати от забрава очи. В тях виждам страх и смиреност, но и искрица очакване. Вдъхват ми кураж, за да продължа да следвам призванието си. Карат ме да се чувствам по-малко самотен, по-силен и устойчив. Придават смисъл на всяка следваща крачка, на значението на пътя ми. Тласкат ме смело към похода ми в търсене на изчезналата вяра във всепрощаващата и спасителна сила на доброто. Зора след тъмата, с помощта на която семенцето ще избуи в ново начало. 

Нима мъглата няма край? Нима съм обречен вечно да се лутам сред сенки? С обезверен дух и вледенена душа… Пътят ми изглежда безкраен. Дали трябва да се примиря, че целта ми е да намеря смисъл в самото търсене, за да се науча да живея със студа… да стана приятел със самотата? С всяка следваща стъпка мразовити капки зависват все по- нагъсто във въздуха, изчиствайки хоризонта от червената постеля. Лицата вече ги няма, няма ги очите, които да отмерват крачките ми. Бродя сам, а тишината е заместена от глух, далечен звук на нещо отдавна забравено, размърдващо се едва-едва. Вятър!  Разгонващ червените оттенъци като духове, криещи се от слънчев лъч. Пейзажът се трансформира пред очите ми с всяка изминала секунда… дали пътят ми не е дошъл към своя край? Нетърпение окрилява тялото ми и придава пъргавост на походката ми. Още само няколко стъпки…сетни вдишвания и издишвания, последни трепети на мускулите и ще бъда там… 

Бездна… вцепенен стоя изправен на ръба на света, втренчен в краката си, пред които е зейнала огромна пропаст. Малки камъчета се сипят свободни, сякаш увисват в пространството, запътени към безкрая на дъното. А там ги чака прибоят на мощни вълни с бели тела като огромни китове, блъскащи се в отвесните скали, разтварящи  устите си, за да погълнат всичко, което се изправи пред пътя им. Век подир век изяждат къс по къс скалистия бряг, безспирно, с еднаква неудържима сила. Застинал пред монотонната мощ на природата се сливам в едно с нея. Стъпките ми – неспирни вълни, отвели ме до този предел… Тялото ми – смръзнало и уморено, рушащо се къс по къс като скалистия бряг под напора на прибоя… Съзнанието ми – чисто и бурно, водовъртеж от чувства, преливащи едно в друго…

Затварям очи и всичко утихва… пътят ми свърши… най-после топлина, спокойствие, смиреност… отварям ги и заедно с тях се разтваря и небето – слънце… зрънце, пораснало и разцъфнало точно там, където го засадих – в душата си. Открило светлината, надвило мъглата, прекършило трънистите клони на тъгата. Зрънце, превърнало се в мой свят… в наш свят… в любов!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!