Алехандро слезе съсипан, с разбито сърце и приведена глава от самолета. Той кацна на едно от онези места в света, където да се чувстваш по този начин е още по-жестоко и съсипващо. Манила - столицата на красивите Филипини. Един от най-гъсто населените градове на планетата. Със своите 15 400 души на квадратен километър едва ли някой би могъл да намери уединение, утеха, мигове на спокойствие и душевен мир. А Алехандро имаше наболяла нужда точно от това. Особено след случилото се. Толкова гъсто е заселен този мегаполис, че на него има повече хора, отколкото дървета. Повече народ, от керемиди по покривите. По дяволите! Повече жени по улиците, отколкото оси в небето! Еднакво опасни.

При вида на блъскащата се интернационална тълпа, кръстосваща огромния терминал като ферма за мравки, от Алекс се изтръгна единствено приглушеното и отчаяно: „Уфф”. Не можеше ли този път да го пратят на някое спокойно, затънтено местенце?! Тихо, мрачно, самотно, студено, тъкмо като настроението му в този миг. Защо не Аляска? Където ако търсиш любов, по-вероятно е да намериш бяла мечка. Всъщност в главата му се въртяха много по-вулгарни и експресивни изразни средства от това просто междуметие, но не смятам, че той би се гордял да ги изрече на глас. Не би му отивало. Все пак е талантлив, блестящ и всепризнат адвокат. Освен дар слово, той притежавал и изключително богато въображение, що се отнася до цинизми. За  таланта му - може би по- нататък. Сега да се върнем на причината, поради която се намираше в това незавидно психическо състояние.

Фернанда - един и седемдесет и осем, петдесет и два килограма, перфектни стегнати форми, черна коса, сини очи, мургава кожа, семестриално завършила МИО, но мечтаеща за самостоятелно художествено ателие - дългогодишната му приятелка и годеница, го бе зарязала най-безцеремонно на летището при изпращането му по командировка. Подавайки му билета от Тихуана за Манила, с нежен, нищо не предвещаващ това, което щеше да последва, глас му беше казала: „Ох мили, забравих да ти дам нещо!”. Алекс се привел с очакване към възлюбената си, както винаги, за да получи обичайната целувчица за довиждане, преди едноседмичната командировка, но този път не последвало стандартното. Сякаш съдбата напомнила на Алехандро, че не всичко става по план и че винаги е добре човек да държи гарда си, независимо какво очаква да получи насреща. Докато проклинал участта, звучният шамар, отекнал като крясък на гларус в средновековен музей и последвалите думи: „Ти си простак, не те обичам вече, а и ферарито, което ми подари е с газова уредба, пинтия такъв”, били вече отминали, а от „милата” Нанда нямало и следа.

Единственото, за което бил способен да мисли Алекс, 3 минути преди да се чекира, било: „кога най-после ще спре да звъни тази камбана в главата ми?!” Цялата сценка била абсолютно неочаквана за него. Той не знаел за никакъв дълбок отлив, в който да се намират отношенията им. Единственото оправдание, което намирал за нанесената му лека телесна повреда, не толкова върху физическото му здраве, колкото върху мачисткото му его, било: „Таа си има друг!”. Последвали звучни попръжни, които като автор, който владее съвършен испански (да се разбира всички псувни), не считам за необходимо да превеждам адаптирано.

Лелята, седнала до Алекс в самолета на път за Манила, като реакция на гневните излиянията на Алехандро, сепнато изплюла пушената сьомга с ризото в яката на изпълнителния директор на небезизвестна софтуерна фирма, който бил на седалката пред нея.

- Ама че лют език! - възмутено се троснала тя.

- Лют ли?! - възкликнал софтуерният бос, - извинете, извинете, госпожице, - казал той на стюардесата, - имате ли дефламол? Не искам вратът ми да се зачерви от изгаряния! Омръзна ми да обяснявам на жена си, че нямам любовница, а просто чувствителна кожа! И това слънце в Манила... а и мразя смучки... поне от жена си де! 

Алехандро се замислил: „Горката му съпруга! Явно не само на мен се случва...” Той успял някак си да изтърпи 15 часовия полет, сгушен между лелката със сьомгата и 50 - годишния катаджия с наднормено тегло от Сливен, който му разказал как в неговата родина да си пътен полицай било по-добре, отколкото да си министър - председател: „Е па и той е полицай, даже по-зле - пожарникар. И на него не му пука, че сурвака хората за щяло и нещяло, но за него часовника тиктака... след година може и да не е там, където е в момента(10 години по-късно още е там)... а на мен хранилката нема кой да ми е земе, бате, щото за секи пес си има кокал в тоя занаят!”- хвалил се лолипоп-менът на развален испански, който бил научил в Езиковата в Сливен. През цялото времетраене на полета Алехандро проклинал мига, в който срещнал Фернанда на фирменото парти с ман’кенки и предприетата от производителите на Корона политика да добавят в бирата известно количеството метилов алкохол: „мамицата им, това е маркетингова стратегия за увеличаване на демографския прираст сред женените без любов след пиянска вечер двойки”, съвсем логично разсъждавал той.

Успял да се отърси от мислите си, докато пиел кафе на крак на автобусната спирка на летището в Манила, където чакал маршрутка петица да го заведе до общижака в студентски град, където да пийнат порядъчно с аверчоците и да забрави за тая грозна история... „ По дяволите този шамар! Сериозно ми е объркал ориентацията в пространствено-времевия континуум”. Влязъл в лимузината, която го чакала, за да го откара в хотел Хаят и бавно зарисувал фалически символи на затъмнения прозорец от задната седалка, като послания за делата на доскорошната си любима. Качил се до стаята си, на чиято врата видял да виси номер 666 и отново се сетил за Фернанда. Дяволът не спирал да го преследва. Влязъл в огромния 140 квадрата апартамент с единствено желание да намери 6 квадрата спокойствие, където да остане насаме с мислите и сълзите си. Намерил това място в тоалетната, а щом се стигнало до сълзи, явно било, че спагетите, които Фернанда му била приготвила за обяд, наистина били развалени както още тогава му се сторило. Съзрял подъл конспиративен план: „Усойница!”

На сутринта Алекс се събудил, включил лаптопа, прегледал бележките, които бил нахвърлял, отворил папка „Договор за изключителна дистрибуция” и успял да намери малък покой в работата и в някои други голи снимки на Пенелопе Крус. Работата - нещото, на което бил посветил живота си и в което толкова много го бивало. Лаптопът бил неговата света книга, конферентната зала - неговият храм, а той се чувствам като Бог сред апостоли, когато трябвало да прочете финалната версия на договора и да парафира с изящния си подпис сделката. Още 100 000 в сметката му. Още 1000 усмивки на физиономията на шефа. Още десетина бръчки по лицето му. Още едно ферари за Фернанда. Но стига вече!

Отишъл на уреченото място, в уречения час. Влязъл в огромна конферентна зала, поздравил се с 20-ината колеги - насрещна страна по сделката, поискал си 3 мини кроасанчета дуо - кайсия и бял шоколад и не вряло, но не и хладко зелено кафе с антиоксиданти, което имало вкус на гуано от прилеп, а и всъщност се правило от нещо подобно, с кафява захар и 0% масленост мляко. „Не, не, изчакайте”, развикал се в последния момент по секретарката. „Нека е черно, без мляко, с 2 лъжици обикновена захар!”. „Ех, Алекс, бунтар такъв, сега да можеше да те види оная! Не съм бил изчистил третия ред плочки! Върви по дяволите! Никакви плочки! Оттук нататък - речен камък. А и трябва да е вярна поговорката, че под голям камък, голяма риба се крие!”, ехидно, с пламък в очите се подсмихвал той. 

В огромното помещение влязъл големият шеф, всички се изправили, леко се поклонили и отново се настанили в удобните кресла. Срещата започнала и скоро навлязла в зенита си. Страните били в разгара си, като се мъчили с всевъзможни финтове и шиканирания да изтръгнат по-изгодни условия за клиентите си. Алехандро, макар че бил изправен пред 20 солидно подготвени и наядени с фирмени мохабети адвокати, удържал положението всячески и успявал да брани позициите си. След 10 часови преговори нещата отивали към провал, когато Хандро най-после решил да извади секретното си оръжие. Но не онова под речния камък! Този номер въртял години наред през дългите и изморителни делови срещи. Прийом, който му спечелил прозвището  „the great white” , сред другите акули в бранша. Адвокатите от насрещната страна започвали да губят почва под краката си и да се карат помежду си, а големият шеф - възложител, така и не помръдвал и дума не обелвал. Вместо това стоял безучастно и хладнокръвно. От него зависела цялата далавера. Алехандро знаел това много добре и бил сигурен, че ако го спечели на своя страна, сделката му е в кърпа вързана, а хонорарът би му се усладил многократно повече, след като вече я нямало пиявицата. В този напрегнат момент, в който Алехандро предвкусвал победата, телефонът на големия бос иззвънял. „Despasito”, разцепило шума в залата и всички се смълчали, но едвам сдържали смеховки. „Аха, стар пезевенк такъв, любовницата, а?!”- помислил си Алехандро.

  • Ало, здравей, дъще - топло и бащински продумал деловият мъжага, - Как си, мила, какво ново около теб?... Какво?... Моля те, говори по- бавно?... Какво той?... А, той бил значи?... А аз защо не знам за него между другото?... А така ли било?... Било с газова уредба ли?!... И ти какво направи? Ахааа, ясно, дъще, ще видим тази работа. Да и аз те обичам, до скоро!
  • Значи Ферари, а, Алекс? - стрелнал внезапно с поглед слисания и зяпнал адвокат от Тихуана.
  • Не знам за какво говориш!- „изключително ловко” се измъкнал той!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!