Спокойствието е преходно и крехко състояние. Ту го има, ту се евакуира панически през кожата ти, пробождайки я с мразовити бодли. Най-страшно е, когато си мислиш, че си го овладял и че си негов господар. Наслаждаваш се на балансираната си същност, на приятното усещане просто да съществуваш без вътрешна борба между непознати сили. И току-виж то се изплъзва и изпарява през кората на черепа ти, оставяйки те с неприятното усещане, че нещо необратимо лошо ще се случи. 

Над теб надвисва буреносен облак от заплаха. Уплах и паника сковават тялото и съзнаниетото ти. Нащрек си, в готовност за бедствие. Изчакваш. И обикновено…наглед нищо не се случва. В това е най-лошото. Всичко си остава по старому, но спокойствието вече го няма, заминало си е, заедно с равновесието ти. Крачиш по тънкото въже на самообладанието. Парченца смелост и сила се отчупват от теб и политат надолу в пропастта. А с тях се храни Сянката, разтворила огромната си паст в дъното на бездната, над която лъкатушещо балансираш.

Как стигна дотук? Как се озова на това място, в тези чужди непознати земи? Една единствена мрачна мисъл те телепортира в този сив, объркващо еднакъв, зъл и мрачен пейзаж. А допреди миг вървеше напът за работа, беше в метрото, обядваше с приятел, разговаряше с любим, разхождаше кучето. Съществуваше. Сега си сам сред нищото, объркан и замаян. Край теб бездушно се влачат духовете на предишните нищо неподозиращи жертви на Сянката. Оглозганите им кости тракат извънземно и скърцат при повея на ледения вятър. Черни вдлъбнати очи се взират в теб безжалостно. Студени тръпки пронизват като милиони игли кожата ти… острите зъби на Сянката. 

Безпокойство е другото й име, а силата й – да се провира през най-малките пукнатини на съмнение, нещастие, тъга и страх. Пукнатини, които тя бързо раздира с нокти и разраства до поглъщащ портал към нов свят на нищета и ужас. Там властелинът е тя, а ти – затворник, хванат в оковите на собствените си мисли. Поемаш по пътя й, предначертан и предопределен. Призраците преминават през все още телесната ти цялост, крясъците им разкъсват дрехите ти, пепел и прах обсипват кожата ти, студ приклещва гърдите ти, ледени сълзи на отчаяние заблестяват в очите ти. Сянката те води по пътеката на самозабравата и шепне в ухото ти: 

Отпусни се, пътуването е кратко. Умът ти е мой. Мирът е спомен.

Влачиш тежко краката си и стъпваш в стъпките на стотици, изминали същия поход на самоунищожение. Но ти все пак мислиш, че си различен? Какво прави твоя мир уникален? Какво прави историята ти специална? – Надеждата. Тя е онази особена сила, която кара хората да вярват в себе си извън черупката на “себе си”. Но ти не знаеш.. Сляпо вярваш и мечтаеш. Надеждата е “десертът” на Сянката, който тя си оставя за последно, докато в теб още гори пламъчето вяра. 

Наоколо бледо сивеят порутени сгради. Над тях заплашително тегнат черни метални паяци, разкрачили отломките с множеството си дълги разкривени крака. Непомръдващите им тела стоят в готовност за атака, впили острите си крайници в мъртвата земя. Леденият им, образуващ пара дъх, е единственият признак на живот в мрачната атмосфера на мъчителна и страховита тишина. 

Пътят става тесен, или погледът ти се стеснява. Ходиш по счупени стъкла от пясъчни часовници. Времето за някого е изтекло. Успоредни черни зъбери стърчат до хоризонта, а по тях накацали каменни орли разперват криле, готвейки се да отлеят в стоманеното небе. Слънцето е обковано в сребърна сфера, от която мимолетно се стрелкат сини лъчове светлина, изпепеляващи всичко, до което се докоснат. Въображението ти ли нарисува този свят? Така ли изглежда космическия безкрай на отчаянието…

В далечината като зловещи гръмотевици присвяткват лазерно червените очи на биещи се помежду си металически гиганти. Ударите на стомана в стомана пронизват ушите ти със злокобен тътен. Борба за надмощие, за място на този свят, борба за още един дъх. Огромните им ръце изскубват с лекота едри парчета метал. Искри бликат като прясна кръв от телата им. Изглежда така, сякаш се бият от векове. Също както борбата между доброто и злото вътре в теб. 

Пътят изтънява все повече и ето, че вече вървиш по въже, спуснато сякаш от едното до другото ти слепоочие. Напът да се скъса. Сянката сито се облизва, готова за десерт. От теб не е останало нищо човешко, Тялото ти е непознаваемо изтъняло и прозрачно. Взираш се в ръцете си, опитваш да докоснеш лицето си. Не усещаш нищо. Съществото ти се е превърнало в безоблачна липса. Ярък лъч от сребърното Слънце прелита край теб и осветява бездната под краката ти само за миг. Точно колкото да се взреш в нищото й. Метални медузи плуват сред черната й същност като лоши спомени в замъглен ум. Мълнии святкат при допир на пипалата им. 

Кристални капчици закапват от стоманеното небе. Замерят премръзналото ти тяло с куршуми от лед, отскачайки болезнено от костите ти. Каменните орли политат изведнъж, порейки въздуха с тежките си криле. Вечно отворените им бели очи проблясват над главата ти. 

Извръщаш поглед назад без да спираш да вървиш. Зад гърба ти – повече от същото, точно както и пред тях. Нямаш спомен откъде си дошъл и накъде отиваш. Дали е имало друг живот преди този? Ти ли се смееше с онова момиче край езерото преди миг, или Сянката вече е оглозгала всички твои спомени и мисли и сега си играе с последните твои нишки човечност, преди да те хвърли във вечността си. Опитваш се да спреш, да си починеш, да се подчиниш и предадеш, но Сянката с невидима ръка те тласка безмилостно напред и напред.

Взрив без звук. Сребърната обвивка на Слънцето се пропуква и пръсва на посоки в страховита експлозия, заслепяваща отслабналите ти очи. Горящи в синьо комети се стрелкат из небето, помитайки по пътя си каменните орли. Пламнало синкаво слънце се взира дълбоко и парещо в теб и изпарява последните ти капки живот и надежда. Медузите под краката ти са наострили металните си жила в готовност. Сянката предчувства сладостта на последния ти пламък. 

Злокобен смях е последното нещо, което чуваш преди краката ти да се отделят от тънково въже и да полетиш с невиждащи вече очи към небитието. Всичко утихва, медузите отплуват към дълбините, орлите кацат с уморени крила и свеждат глави. Призраците, смирени най-после, намират покой. Гигантите са уморени. Въжето се къса, Слънцето залязва погълнато от пропастта.

Сянката е единственият вечен спътник, от който не можеш да се скриеш и избягаш. Тя ще те следва докрай. До края на твоя свят и отвъд него, докато не те прегърне в безпаметната си пелерина. Сянката на съмнението, на натрапчивите мисли, на вечната борба за още и още. За още сила, за още власт, за любов, за вечен живот. Сянката живее зад онзи ъгъл на съзнанието ти, който наричаш “безсъзнание”. Там, където губиш почва под краката си и се чувстваш в безтегловност, без контрол над мислите и емоциите си  В онова чувство, в което губим себе си частица по частица. В алчността и завистта, в болката и тъгата. Защото Сянката е част от теб, твоята тъмна половина, твоят портал към планетата на безпокойство и безсъние. Само една мрачна мисъл отключва врата към милиони други, които се превръщат в храна за Сянката. Врата, зад която стои постоянен спираловиден наклон към отчаянието. Спокойствие – катинар.

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!