Той отплава от Хирцхалс, Дания, за един от осемнадесетте Фарьорски острова – Калсьой. Очакваше го седем дневно съревнование с вълните в бурното и мразовито Норвежко море – изпитание за духа и тялото дори за опитни повелители на морето. Щеше да е абсолютно сам в премеждието си… Легендата за Копаконан, жената – тюлен, беше основната движещата сила и мотивация за неговата експедиция.

Според едно местно поверието, тюлените на остров Калсьой са превъплъщения на смели корабокрушенци, които безстрашно търсили смъртта си, впускайки се в безумни морски приключения, вярвайки че ще надхитрят и надвият стихията на морето. Веднъж годишно, на всеки тринадесети ден, морските обитатели излизали на брега на малкото островно селце Микладалур, за да се преобразят отново в хора. Смъквали кожите си и разкривали човешките си тела. Запалвали огън и се веселили и танцували около пламъците. На сутринта отново ги обличали и се завръщали обратно в морето.

Един тринадесети ден от годината, мъж от селото се промъкнал до брега, където се очаквало да се появят тюлените и се скрил в очакване. Не след дълго те заприиждали, излували на брега и свалили кожите си, за да придобият човешки вид. Възхитен от гледната и пленен от красотата на една от девойките, мъжът откраднал кожата й и я скрил. Преди зазоряване, всички тюлени се били завърнали в морето, а тя все още търсила кожата си. В този момент мъжът излязъл от скривалището си и се доближил внимателно до нея, заговорил я и впоследствие я отвел в селото. Не след дълго двамата се оженили, заживели заедно и им се родили деца. През цялото време той скришно държал кожата й заключена в таен шкаф, за да не се добере тя до нея и да се върне обратно в ледените води. 

Един ден мъжът забравил ключа за шкафа на масата вкъщи и връщайки се след риболов открил, че жена му била изчезнала. На същата нощ тя му се явила на сън и го предупредила, че по време на лов в морето, заедно с останалите ловци, ще се натъкнат на тайна пещера, в която ще открият нейния съпруг тюлен и двете им малки. Тя го молила най-настойчиво щом ги открият, да ги пощадат и да не ги убиват. Мъжът обаче не повярвал на поверието от съня си и не се вслушал в молбите. Мъката от загубата на жена му се била превърнала в ярост. На следващия ден ловците избили всички тюлени в пещерата. 

Вечерта, жената-тюлен отново била придобила човешкия си образ и дошла в къщата, в която някога живеели с човешкия й съпруг. При вида на безжизнените тела на тюлените, които били струпани на пода, тя избухнала в неутешим плач и изрекла проклятие – морето да погуби толкова мъже от селото, че ако те се хванат за ръце, да обиколят цялото крейбрежие на острова…

Той отпътува за Калсьой на втори януари, за да има достатъчно време до тринадесетия ден от годината. Беше твърдо решен да изследва легендата за Копаконан и да се добере до същия онзи бряг, където да очаква излизането на тюлените на брега. Морето беше по-януарско от всякога – ледени блокове се носеха по течението му като бели безформени китове. Високи вълни се навдигаха заплашително като мразовити покривала над кила на самотната лодка, която ги разсичаше смело и продължаваше целеустремено да се бори с могъществото на природата. Лицето му беше строго и безизразно, насочено към хоризонта. Душата му – каменна и несломима, го водеше без страх към заветната цел. Съзнаваше, че преследва духа на една легенда за нещо неземно и чуждо, в което малцина вярваха. Той се беше сблъскал неведнъж с чудесата и свръхестествените сили на морето. Беше сигурен в съществуването на Копаконан.  

На четвъртата вечер от отплаването му се разрази жестока буря. Парчето дърво се носеше по течението като прашинка в пустинна буря – без посока, безсилна пред жестокостта на морския необят. Изражението му вече беше различно – онази сила и решителност го бяха напуснали, погълнати от водовъртеж от страх и студ, които сковаваха съзнанието му. Всичките му мускули бяха впрегнати в борба с огромните вълни. Зъбите му скърцаха по-жестоко дори от дъските на лодката. Като пипала на медузи отчаянието и безпомощността бяха започнали да се прокрадват и да парализират мислите. В тази неравна битка сякаш изходът беше предопределен… 

Внезапно нещо проблесна насреща пред замъгления му от умора и студ поглед. Светлината ту се появяшаше, ту изчезваше пред очите му на равни интервали. Той се приближаваше към нея, тласкан от безпределната сила на стихията. Дали това не беше онази светлина, която всеки вижда преди заветния край?

В далечината се чернееше силует – едва забележим, като призрак, стърчащ, забит в сърцето на бурята. Морски фар. В открито море. Но как беше възможно? Кой и как би построил фар тук? Дали съзнанието му не беше започнало да му играе номера? Дали очите му не го подвеждаха, преливащи от отчаяние? 

Приближаваше се все повече и силуетът придобиваше по-ясен и пълен образ. Очите му не го лъжеха. Спасението беше право пред него. Той впрегна всички останали сили, за да спре мощния устрем на лодката към каменните вълноломи, които опасваха фара. На предела на силите си, успя да се добере до малкия остров и завърза лодката за един от вълновомите, докато прибоят на вълните го обливаше и поваляше на земята. Останал без дъх и с пулс, кънтящ в ушите му, той се просна на чакълестия бряг в подножието на фара и се вгледа в светлината над главата си. Чувстваше се спасен и обрачен едновременно, като паднал от връх Олимп бог на земята сред простосмъртни. Ледените пръски продължаваха да се сипят по тялото му безмилостно. 

Със сетни сили той се добра до входа и натисна дръжката на затворената врата. Тя поддаде, изскърца и фарът го прие във вътрешността си, след което портата се затръшна след него, оставяйки го в непрогледен мрак. Пипнешком се добра до метален парапет на вито стълбище и се заизкачва нагоре. В подножието на върха стигна до друга врата, което също не беше заключена. Влезе вътре и пред погледа му се разкри проста и безлюдна стая в която времето беше спряло от цяла вечност. Почувства се така сякаш се беше измъкнал от Ада, за да се изкачи до Чистилището. В единия край на стаята имаше старо легло, а в другия – стол и бюро със свещник върху него… Свещта в него догаряше сякаш от вечност. На тавана на стаята имаше капандура, която отвеждаше до самия фар.

Той придърпа стола под дървения капак, отвори го и се набра през отвора, за да се изкачи до самия връх на фара. Затворен между стъклени стени, светлината го обгърна и направи тялото му почти прозрачно. Съзнанието му беше хипнотизирано от ярката и глуха светлина. Всичко край него утихна. Зловещият прибой на вълните вече не се чуваше. Съществото му сякаш се стопли и влагата, просмукала се в костите му, се изпари. Във въображението му изплува образа на красивата Копаконан, която го викашe по име с ангелския си глас. Той отвори един от прозорците и излезе навън. В миг вълшебния свят се изпари. Черни мисли го връхлетяха веднага щом ледения вятър докосна тялото му. Как щеше да се измъкне от това забравено от бога място?    

Фарът беше негов последен пристан и безпаметен гроб. Водата едновременно го свързваше и разделяше с останалия свят. Участта му приличаше на тази на Прикования Прометей. Подобно на него, той беше обречен вечно да страда. Негов тиранин беше богът на морето, който издигнаше високи непрогледни стени от морски вълни, които се блъскаха в единственото му убежище срещу стихиите, рушейки го парченце по парченце.

Застанал на върха на фара, обстрелван като с куршуми от хилядите пръски на разбиващите се в скалите черни от гняв вълни, той стоеше премръзнал и вкопчен в перилата на оградата без да може да помръдне… Сърцето му беше свито от студ, а подгизналото му до кости тяло се осветяваше от фара, обръщайки го в бяла светлина, описваща ореол около него. Вгледан в мрака на нощта, той чувстваше как черната сянка на вълните се присяга все по-високо и по-високо, готова да го сграбчи в безжалостните си ръце.


Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!