Годината беше 1952-ра. Дванадесет години след онзи кървав и опустошителен месец май на 1940-та година. Повече от десетилетие беше изминало от Битката за Белгия, белязана със злополучен завършек за белгийците, след който Нацистка Германия окупира страната, а съюзническата армия, без да има други опции пред себе си, се предава безсилно под набиращата мощ немска офанзива.

Месец май е особено приветлив, приятно топъл и ободряващо прохладен във Венецията на Севера. Хубаво е да си жив в такъв град на съвършена архитектура, много история и нотка загадъчна мистичност. Кръстосван от лабиринт от малки китни каналчета, които приклещват сърцето му в мрежата си, градът е имал щастливия късмет да бъде пощаден от разрухата на Втората световна война. Получил свободата си на 12-ти септември 1944, той е запазен в цялото си великолепие. Красота, която силно предизвиква и подхранва творческия дух.

Бернард Муние седеше на любимата си ъглова маса в малкото Кафе Венетие на завоя на един от каналите в родния си Брюж. Той прекарваше тук по-голямата част от ежедневието си, тихо заровил глава в тефтерчето си. Писателската професия му се отблагодаряваше с повече свободно време и спокойствие, от които имаше нужда след края на войната. Тихата и дори романтична обстановка на кафенето притегляше към себе си всевъзможни творци, особняци и други безделници, които безгрижно прекарваха следобедите си в разговори за политика, изкуство и история, но най-вече за Свободата. Онова чувство и благо, за което повечето от тях не бяха се сражавали нито ден, но така ревностно и бурно бранеха чрез правото си на лично мнение.

За своите тридесет и пет години, Муние беше станал свидетел и пряк участник в достатъчно военни действия, които да бележат значително остатъка от живота му с тежкия си и печален герб. Той разбираше и ценеше свободата, но цената й беше платена с множество лични загуби и неблагополучия. Безспорно най-голямата такива беше смъртта на най-добрия му приятел Алфред Хейманс. Бернард все още чувстваше вина за трагичната участ на своя другар, тъй като самият той настояваше двамата да се запишат като доброволци и да бранят родината си.

Именно поради това Бернард предпочиташе вместо да участва в неспирните разгорещени беседи между опиянена от национализъм и ром клиентела на кафенето, да се концентрира върху единствения пристан на бурните си мисли – писането. То се беше превърнало в негов навик още от безбройните часове, прекарани в лагерите на фронтовата линия. Писането беше бягство от бруталната обкръжаваща го жестока реалност. То секваше сякаш непрестанния картечен шум, който беше завладял съзнанието му през останалото време. 

Много от разказите си Бернард беше написал по време на безкрайните дни, прекарани в окопите, в очакване на инструкции и нови команди за следващата стратегическа войскова маневра. Те бяха неговото убежище, плод на постоянно живото му въображение, подхранвано от най-чистата и първична емоция – страха от смъртта. Пишеше разказите си в полумрак, от другата страна на стари разкъсани карти с военни тактики или на гърба на листовете от писмата, които получаваше периодично от родителите си. Прилежно прибираше листата в кутия, която скриваше между подпорните греди на окопа и почвата над главата си. Честно тези истории го отвеждаха в почти нереални, фантастични земи и светове, които създаваше, с една едничка цел – да се пренесе възможно най-далече от този жив гроб, в който преминаваха дните му. 

Алфред първоначално не проумяваше фанатичната отдаденост на своя събрат по съдба към писането. Не веднъж го беше питал защо го прави и не го ли смята за загубено време. Насреща получаваше лаконичен и прост отговор: “Това са просто думи…”.  Думи, които Бернард не можеше да сподели на никого другиго, освен на листа пред себе си. Често историите бяха недовършени, разпокъсани, мистично мрачни и тягостни. Точно отражение на душевното му състояние.

Една от вечерите, докато Бернард спеше, Алфред реши да провери защо другарят му беше така обсебен от непрестанното писане. Промънка се в мрака пипнешком до гредата, до която беше виждал Бернард да прибира кутията си с разкази. Измъкна я, поизтупа я от пръстта, отвори я, извади няколко листа и зачете. Първата емоция, която го завладя беше объркване и лека раздразненост, тъй като много от историите, които прочете свършваха в нищото, без каквато и да е развръзка. Колкото повече четеше обаче, толкова повече потъваше във всяка една творба. Разбираше символиката и емоцията и ставаше съпричастен с чувствата на другаря си. Неусетно Алфред забрави за войната, забрави за тягостния мрак и мръсотия, в която се намираше, забрави за страха от смъртта. 

– Сега те разбирам, приятелю… – каза си Алфред.

В този момент Бернард се събуди и троснато попита Алфред защо се рови из личните му неща. Тази избухлива реакция донякъде стъписа Алфред и между двамата възникна кратка препирня, която завърши с разпиляването на листовете по прашния дъсчен под на окопа. 

– Поне да бяха завършени тези твои разкази! За това ли прекарваш толкова време в тая сляпа тъмница?! – гневно попита Алфред.

– Ще ги завърша някой ден и се надявам да си жив, защото тогава ще те накарам да ги прочетеш на глас през всички на площада в Брюж! Само ако някога се измъкнем от тази проклета дупка! – отвърна Бернард.

Алфред се засмя. По този начин завърши и кавгата. Малко след това двамата вече се бяха успокоили и прекараха вечерта в приятелски разговори. Говореха за абсолютно всичко, което им хрумне, но не и за войната. Проклетата война, в която бяха въвлечени от чисто родолюбие, а единственото, което откриха тук беше болка и печал. Алфред усети въздействието на разказите на Бернард, които поне за миг бяха премахнали обичайните мрачни мисли.

– Обещай ми, че един ден, след като всичко свърши, ще ги завършиш и публикуваш в собствена книга! – примоли се Алфред на приятеля си.

– Обещавам, братко! – каза Бернард. 

Краят на войната за Бернард настъпи със смъртта на Алфред. След злополучното сражение, в което беше загубен животът на другаря му, Бернард изпадна в тежко психическо разстройство и беше обявен за негоден да се сражава. Освободен с орден и почести от военна служба, той започна нова битка – със самия себе си и мрачните демони на спомените. Това направи Бернард твърде изолиран от всичко и всички, затворен в себе си, неспособен на дълготрайни отношения с околните, вглъбен в мисли и смълчан във вътрешен свят на крясъци.

Мрачното съзнание контрастираше на иначе благата и ведра външност на Бернард. Замечтаният му и на моменти блуждаеш в пространството поглед, му придаваше особено очарование и загадъчност. Високата му и стройна фигура беше винаги елегантно подчертана от прилежно изгладени костюм и риза и светещи от чистота обувки. Посетителите на Кафе Венетие често заглеждаха с възхищение изящния силует на самотния странник, макар че го познаваха доста добре, тъй като го срещаха там всеки ден. Седнал на обичайната маса с неотлъчния си събеседник – тефтера за записки.   

Той живееше буквално в отсрещната на кафенето сграда, на същата калдъръмена улица Браамбергщрат. Вечерите и дъждовните следобеди прекарваше в апартамента си, седнал на френския прозорец със свещ до себе си, с бележник и писалка в ръка. Издадените от него две книги придобиваха все по-широка популярност в страната. Фактът, че владееше няколко езика, сред които френски, немски, английски и италиански спомагаше това, неговото име да започне да се чува и в съседни европейски страни. Бернард имаше договор с няколко списания и вестници, които публикуваха разказите му срещу добро възнаграждение. Всяка неделя той отиваше до пощата, за да изпрати поредната порция свои произведения, а в сряда се връщаше, за да вземе хонорарите си от предната седмица. 

Честите му посещения до пощата не оставаха незабелязани от един от пощенските служители – Ема Корнелис. Тя имаше късмета да е на смяна точно в тези дни, в които Бернард отиваше до пощата, за да свърши ангажиментите си. Ема изпитваше спотаена симпатия към него, поради особената връзка, която бяха изградили и очакваше с нетърпение появата му. Винаги го заговаряше и успяваше да изтръгне от него прикрита усмивка. Въпреки епизодичната близост, тя го чувстваше същевременно студено далечен, поради което никога не прекрачваше границата на любезността си към него. Забелязваше особена тъга и чувство за безпътие у Бернард. Той от своя страна оценяваше опитите й да достигне до него и й отговаряше с повече от обичайните за него две думи и дори завързваше кратък разговор – нещо крайно непривично, особено след загубата Алфред. Ема не подозираше каква е причината Бернард да се държи по този начин, но чувстваше вътрешно, че не е редно да се опитва да достигне до сърцевината на проблема. Надяваше се с времето стената, която той беше издигнал, да се пропука. 

Второто по близост създание за Бернард беше екзотичният му домашен любимец – тарантула вид Голиат. Беше си го избрал поради простата причина, че му напомняше изключително много на самия него – самотно, спокойно и тихо създание, което прекарва по-голяма част от съществуването си в очакване. Неагресивно по натура, но изключително наблюдателно и готово за действие при заплаха. Същите  качества Бернард беше възпитал у себе си най-вече по време на войната. Единственото нещо, което го отличаваше от многокракото съзнание, беше способността му да помни. Спомените бяха нещо, което го преследваше неотлъчно. С някои от тях той би бил повече от щастлив да се раздели. Особено този за злощастната вечер на смъртта на Алфред.

Всичко се случи внезапно. Като на война. Там сякаш всичко се случва внезапно, а в същото време е съвсем очаквано и нормално, имайки предвид обстоятелствата. Бернард и Алфред бяха разпределени да патрулират на изток, в местността заключена между подножието на хълма и реката на южния фронт. Областта беше стръмна, на места камениста и хлъзгава, а на други – опасана с висока и трудно проходима растителност. Всичко това представляваше особено голям тормоз при придвижване и възпрепятстваше видимостта им. Преминаването през гъстите и клонести храсти беше болезнено преживяване, което изцеди силите им до краен предел. 

Вървяха в продължение на половин ден от ранни зори, а вече беше започнало леко да се смрачава. Имаха нареждане да се върнат при окопите преди полунощ и да докладват, тъй като на следващия ден рано предстоеше офанзива. Бернард чувстваше силно изтощение и нееднократно предлагаше на Алфред да поспрат и починат за няколко минути, за да възстановят малко от силите си. Той обаче беше пределно решен да види края на тази операция, за да може час по-скоро да поемат по пътя на обратно. Умората и желанието да се приберат, в комбинация със спускащия се сумрак играеха причудливи номера на въображението им. Смълчани и разконцентрирани от изтощение, те пресъздаваха в съзнанието си спомени за отминали събития, разговори с приятели, срещи с любими и мечти за едно по-добро бъдеще. Бяха преминали гъстите храсталаци и пред тях се виеше бързото течение на реката. В далечината между дърветата се виждаше открито пространство, което обичайно се ползваше за лагеруване. Това беше крайната цел на експедицията им. Бернард и Алфред бяха получили инструкции от главнокомандващия си да внимават, тъй като често именно тук вражеските войски акостираха с лодките си, с които се спускаха по реката, за да прекарат нощта. Двамата се запътиха натам с по-целеустремена крачка. Внезапно Алфред се втурна в бяг, сякаш беше забелязал нещо стряскащо. Без да може да реагира, Бернард стъписан извика подир другаря си:

– Какво правиш? 

Алфред успя да отвърне само едно:

– На брега има дете!

Бернард се втурна след Алфред, който вече имаше сериозна преднина.

– Алфред спри! Това може да е клопка! – беше единственото, което успя да извика Бернард.

Дали въображението, вследствие на умората, беше изиграло лоша шега на Алфред, надали Бернард някога щеше да разбере. В мига, в който се озова на песъчливия бряг на реката, Алфред успя да направи само още няколко крачки преди оглушителния звук… Пронизващият шум от експлозия отекна из гората. Пред очите на Бернард проблесна като бяла мълния ослепителна светлина, която погълна Алфред и той се изпари пред очите му. Сякаш внезапно тялото му беше телепортирано в съвсем друго измерение. Ударната вълна дойде впоследствие, изхвърляйки Бернард десетина крачки назад, поваляйки го на земята в несвяст.    

След неизвестно колко време, Бернард започна да възвръща съзнанието си – мъгливо и разбъркано като в сън. Струваше му се, че все още чува гласа на  Алфред и почти отчетливо виждаше тялото му. Той беше някак по-слаб, в чисти дрехи и светло лице.  Чуваше го да говори спокойно и ведро, привидно че нищо не се беше случило:

– Не се страхувай, приятелю, всичко ще бъде наред! Аз ще бъда добре, спасих се! А сега ти си по-важен. Твоята история продължава. Бъди смел и се бори. Завърши я! 

Какво имаше предвид? За каква история говореше Алфред? 

След няколко дни, прекарани във военния лазарет в лагера, Бернард възвърна съзнанието си напълно и отвори очи за пръв път. Медикът, който се грижеше за него му подаде чаша вода и го помоли да не се движи много, тъй като счупените му ребра все още зарастваха. Първите му думи, след като отпи бяха:

– Къде е Алфред? Какво се случи с него?

След няколко минути до леглото му вече седеше главнокомандващият, който му обясни отново какво се беше случило. Разказа му как речният бряг, на който се озовали двамата другари бил осеян с над двеста противопехотни мини, поставени там от вражеските войски. Успокои го, че Алфред не е усетил нищо при контакта, тъй като веднага след като е стъпил на една от мините, тялото му е било буквално изпарено от взрива. Бернард слушаше утихнал, но гласът на главнокомандващия му се струваше някак далечен и чужд като в блян. Той не можеше да повярва, на това, което чуваше. Нима преди само няколко минути самият Алфред не го успокояваше, че всичко е наред, че е жив и здрав и го чака да излезе от просъницата, в която се намираше. Бернард заклати глава със сълзи на очи в явен знак, че не приема историята, която му се поднасяше. Започва да говори тихо и бързо, сякаш произнасяше молитва към самия себе си:

– Не, не, това не е истина. Алфред е добре, той е жив и здрав. Аз видях как тялото му премина през искрящо бял портал точно преди да избухне мината. Той се спаси и е добре, измъкна се най-после от тази проклета, отвратителна война, в която всички вие ни въвлякохте. Алфред е жив и сигурно се смее на абсурдната ви история от някой безлюден остров… Не! Алфред е жив. Той е жив… той е жив…

Малко след това, Бернард отново загуби съзнание. Събуди се на следващия ден. Беше му разрешено да излиза из лагера, за да се разхожда, но без да се натоварва излишно. Той не искаше да разговаря с никого и отбягваше другарите си. Не поглеждаше никого, който го заговаряше, защото усещаше в гласа им снизхождение и знаеше, че те не вярват на неговата версия за случилото се. Обикаляше лагера като призрак, погълнат в себе си и мислите си. Алфред все още беше жив в съзнанието му и той искрено вярваше, че приятелят му някак си е успял да се изплъзне на смъртта и в момента е на едно по-щастливо и спокойно място, далече от жестокостта и безсмислието на войната. Два дни след това Бернард беше освободен от военна длъжност и пътуваше към родния си Брюж.

Известно време след като се завърна, Бернард не излизаше от апартамента си. Прекарваше дните загледан в минувачите по улицата отсреща. Наблюдаваше кипящия живот в града, без да има каквото и да е желание да бъде част от него. Беше загърбил и писането. Кутията с разхвърляните и изцапани листове с разкази, която криеше така усърдно и в чието съдържание беше инвестирал толкова много безсънни нощи по време на войната, сега стоеше захвърлена някъде из неразборията на таванското помещение. Бернард изпитваше остра нужда да се откъсне от всичко, което го свързваше с предишния му живот. Беше решил, че войната за него е именно това – един изгубен живот, който вече е приключил и трябва да бъде безвъзвратно погребан, за да не го преследват и разкъсват духовете на миналото. Планът му да се справи със ситуацията вървеше сравнително гладко. Стига да не бяха сънищата…

Той често сънуваше изключително явно, живо и отчетливо. Всеки път едно и също – Алфред, седнал пред него в полумрака на същия този окоп, в който бяха прекарали по-голямата част от войната. Под светлината на свещ, той четеше на глас недовършените разкази един по един. Произнасяше всяка една дума изразително и ясно, така че тя да се набие като леден пирон в тялото на Бернард. Сънищата бяха толкова реални – като привидения, които протягат ръце от един чужд далечен свят, за да го сграбчат за гушата, не давайки му да помръдне в хвата си. С края на всеки разказ настъпваше дълга и протяжна тишина. Погледът на Алфред се впиваше в лицето на Бернард с мразовито и осъдително изражение, след което отново зачиташе следващия разказ. 

След като се завърна към писането, сънищата секнаха. Бернард така й не реши да довърши разказите от времето на войната. Беше твърдо отдаден на идеята да започне нов живот, на чисто, въпреки всички сенки на спомените, които го преследваха. Не след дълго съществуването му придоби един приемлив и спокоен ритъм, който той някак поддържаше и на който дори почти се наслаждавате. Все по-рядко мислеше за Алфред. Вътрешно в себе си беше сигурен, че в онзи миг се е случило нещо свръхестествено и необяснимо. Усещаше го дълбоко в съзнанието си и искрено вярваше, че Алфред, противно на логиката на здравия разум, е успял някак да се измъкне в онзи миг и да се изплъзне на смъртта. Тази вяра му даваше мир и покой.

Беше сряда. Един от дните, в които Бернард ходеше до пощата, за да свърши редовните си ангажименти. Ема, за нейно щастие, отново беше на смяна. Посрещна го с традиционното си лъчезарно и дружелюбно отношение и го награди с блага и мила усмивка. Последва кратък разговор между двамата, който младата жена очакваше с огромно нетърпение още от мига, в който видя Бернард да влиза през входната врата. Десетина минути, през които повечето от думите бяха изречени от самата нея, но отвореността и смирението, с която Бернард я слушаше и гледаше, я караха да се чувства сякаш е под прожекторите на сцена. След края на разговора, Бернард вече се запътваше към изхода, когато Ема го спря с думите:

– Извинявай, за малко да забравя! Тук има нещо за теб. Прощавай, така се увлякох в разговора, че почти щях да пропусна да ти го дам. Имаш писмо! – с вълнение и любопитство му съобщи тя.

Кой ли можеше да му изпраща писмо? Никога досега не беше приемал различна кореспонденция от обичайната – да получи следващите си теми за разкази от някое от списанията, за които пишеше или плик с хонорара за предишните си творби. Той благодари на Ема, все писмото, сбогува се с нея и се оправи към Кафе Венетие, където щеше да прекара следващите няколко часа във водене на бележки и нахвърляне на идеи и мисли за следващите задания, които беше получил. Пъхна плика с писмото във вътрешния джоб на изрядно изгладеното си и съвършено чисто сако и за известно време забрави за неговото съществуване. 

Денят отиваше към своя край, когато Бернард се прибра в апартамента си от кафенето и както обикновено седна на френския прозорец, за да прегледа и осмисли нахвърляните бележки в тефтера си и да развие идеите си. Внезапно се сети за писмото, което беше получил по-рано днес. Извади го от джоба си и огледа затворения плик с интерес. Позамисли се отново кой ли би могъл да е изпращачът му, след което се зае с разпечатването му. Извади няколко прилежно сгънати листа и зачете.

Първият лист беше надписан в горния си десен ъгъл. Беше от някой си Симон Дюбоа. Бернард не познаваше такъв човек, но предположи, че най-вероятно е някой редактор на списание, който би искал да го ангажира за написването на разказ. Не след дълго разбра, че не е това причината човекът да се свърже с него. След първоначалните уводни думи, Бернард прочете следните няколко реда, които ускориха пулса му и го оставиха почти без дъх. 

– Знам, че всичко това, което предстои да прочетете ще прозвучи изключително налудничаво и странно за вас. Ще ви помоля да изчетете докрай, това което имам да ви кажа, защото имам спешна нужда от вашата помощ. Вие сте единственият човек на този свят, който може да ме спаси!

Бернард се настани по-удобно, защото предчувстваше, че това, което ще прочете ще промени обичайния ритъм на спокойния му и тих начин на живот, който си беше извоювал с толкова много усилия и жертви. Зачете нататък:

– Дълго мислих как да започна това писмо, но единственото, което ми хрумна е да го направя възможно най-директно. Свързвам се с вас посредством Алфред Хейманс, с когото сте служили в армията по време на Битката за Белгия. За мен, също колкото за вас в момента, беше абсолютно шокиращо и необяснимо как е възможно това, след като проучих Алфред и разбрах, че той е загинал по време на същата тази война… Преди цели 75 години! Да, математиката не ви бърка. Това значи, че моето писмо е датирано от 2015-та година. Годината, в която живея аз. 75 години след смъртта на Алфред… 15 години след вашата собствена смърт.  

Бернард внезапно спря да чете и развълнувано и слисано се огледа около себе си, сякаш за да провери дали всичко това не е просто сън. Дали не беше номер, който някой му погаждаше? Но кой? И защо? Зачете нататък:

– Още по-необичайни бяха и обстоятелствата, при които се “запознах” с Алфред Хейманс – на сън! 

– С група приятели се натъкнахме на една много специално находка по време на посещение във вашия дом-музей преди няколко месеца. Става въпрос за същия този апартамент с таванско помещение и гледка към канала на улица Браамбергщрат, от прозорците на който се вижда историческото Кафе Венетие. Там, където сте прекарали по-голямата част от живота си и сте написали великите си разкази, които се четат и до ден днешен. Разкази, които ме превърнаха в заклет почитател на вашето гениално творчество!

Прочитайки тези думи, Бернар не успя да сдържи своята усмивка, въпреки цялата абсурдност на ситуацията, която все още не можеше напълно да проумее.  

– Бяхме получили извънредната привилегия да огледаме и таванското ви помещение, поради простия факт, че закупихме от по-скъпите билети. Надали това ви говори нещо, но си нямате на представа в наше време колко врати могат да отключат десетина евро повече… Докато оглеждахме тавана, вниманието ни беше силно привлечено от една захабена, стара и потъмняла кутия, която небрежно стоеше захвърлена в един от ъглите на стаята, полу-затрупана с други ненужни вещи. Навярно и по ваше време е било разрешено да се прави така в музеите, но въпреки всичко, решихме да надникнем какво ли се крие в нея. Надали щеше да навреди някому, нали?  Да, стига любопитството ни да не беше надделяло над правото на собственост… Отворихме кутията и това, което намерихме в нея ни впечатли и развълнува до краен предел. Открихме ваши непознати досега и неиздадени разкази, които съдейки по датите и по външния вид на хартията, бяха писани по време на войната в някой мрачен окоп. Истинско съкровище! Тази находка силно ни превъзбуди, което взе превес над здравия разум. Да, признавам си, взех кутията, тайно я сложих в раницата си и заедно с останалите бързо си тръгнахме от къщата ви. Тук е мястото да поднеса искрените си извинения за стореното… 

Бернард се втурна към таванското помещение. Изрови кутията, затрупана от прах и я отвори с нетърпение. Вътре намери същите онези разкази, които беше писал в най-мрачните дни на съществуването си. Чувство на тъга и отчаяние го връхлетя внезапно като летен дъжд. Спомни си и за съкровеното обещание, което беше направил пред Алфред, един ден да завърши тези разкази. Беше забравил. Затворил беше тази страница и не искаше да се връща към нея, но ето, че тя отново стоеше пред очите му. Възкръснала от пепелта на забравата. Продължи да чете писмото:

– След като кутията вече бяха у нас, решихме да разделим разказите помежду си. Аз всех няколко и запазих кутията за себе си, Счетох, че е много хубав спомен и своеобразен артефакт на вашето творчество. Напълно съзнавам, че това, което направихме освен противозаконно, беше абсолютно погрешно и много пъти се разкайвах за стореното. Воден от любопитство и жажда за нови емоции, породени от вашето творчество, не можах да издържа на изкушението и прочетох разказите ви. Бях изумен от необятността на въображение ви и абсолютно погълнат от историите. Един от разказите обаче най-трайно и силно се запечата в съзнанието ми. Заглавието му беше “Морският фар”. 

Прочитайки името на разказа, Бернард веднага се сети за въпросната история, сюжетът на която беше инспириран от една опустошителна буря, която беше порутила голяма част от временните постройки във военния лагер. За момент той реши да се откъсне от писмото на Симон, за да се гмурне с главата напред във водовъртежа на миналото. И зачете:

 

Морският фар

 

Той отплава от Хирцхалс, Дания, за един от осемнадесетте Фарьорски острова – Калсьой. Очакваше го седем дневно съревнование с вълните в бурното и мразовито Норвежко море – изпитание за духа и тялото дори за опитни повелители на морето. Щеше да е абсолютно сам в премеждието си… Легендата за Копаконан, жената – тюлен, беше основната движещата сила и мотивация за неговата експедиция. 

Според едно местно поверието, тюлените на остров Калсьой са превъплъщения на смели корабокрушенци, които безстрашно търсили смъртта си, впускайки се в безумни морски приключения, вярвайки че ще надхитрят и надвият стихията на морето. Веднъж годишно, на всеки тринадесети ден, морските обитатели излизали на брега на малкото островно селце Микладалур, за да се преобразят отново в хора. Смъквали кожите си и разкривали човешките си тела. Запалвали огън и се веселили и танцували около пламъците. На сутринта отново ги обличали и се завръщали обратно в морето.

Един тринадесети ден от годината, мъж от селото се промъкнал до брега, където се очаквало да се появят тюлените и се скрил в очакване. Не след дълго те заприиждали, изплували на брега и свалили кожите си, за да придобият човешки вид. Възхитен от гледната и пленен от красотата на една от девойките, мъжът откраднал кожата й и я скрил. Преди зазоряване, всички тюлени се били завърнали в морето, а тя все още търсила кожата си. В този момент мъжът излязъл от скривалището си и се доближил внимателно до нея, заговорил я и впоследствие я отвел в селото. Не след дълго двамата се оженили, заживели заедно и им се родили деца. През цялото време той скришно държал кожата й заключена в таен шкаф, за да не се добере тя до нея и да се върне обратно в ледените води. 

Един ден мъжът забравил ключа за шкафа на масата вкъщи и връщайки се след риболов открил, че жена му била изчезнала. На същата нощ тя му се явила на сън и го предупредила, че по време на лов в морето, заедно с останалите ловци, ще се натъкнат на тайна пещера, в която ще открият нейния съпруг тюлен и двете им малки. Тя го молила най-настойчиво щом ги открият, да ги пощадят и да не ги убиват. Мъжът обаче не повярвал на поверието от съня си и не се вслушал в молбите. Мъката от загубата на жена му се била превърнала в ярост. На следващия ден ловците избили всички тюлени в пещерата. 

Вечерта, жената-тюлен отново била придобила човешкия си образ и дошла в къщата, в която някога живеели с човешкия й съпруг. При вида на безжизнените тела на тюлените, които били струпани на пода, тя избухнала в неутешим плач и изрекла проклятие – морето да погуби толкова мъже от селото, че ако те се хванат за ръце, да обиколят цялото крайбрежие на острова…

Той отпътува за Калсьой на втори януари, за да има достатъчно време до тринадесетия ден от годината. Беше твърдо решен да изследва легендата за Копаконан и да се добере до същия онзи бряг, където да очаква излизането на тюлените на брега. Морето беше по-януарско от всякога – ледени блокове се носеха по течението му като бели безформени китове. Високи вълни се навдигаха заплашително като мразовити покривала над кила на самотната лодка, която ги разсичаше смело и продължаваше целеустремено да се бори с могъществото на природата. Лицето му беше строго и безизразно, насочено към хоризонта. Душата му – каменна и несломима, го водеше без страх към заветната цел. Съзнаваше, че преследва духа на една легенда за нещо неземно и чуждо, в което малцина вярваха. Той се беше сблъскал неведнъж с чудесата и свръхестествените сили на морето. Беше сигурен в съществуването на Копаконан.  

На четвъртата вечер от отплаването му се разрази жестока буря. Парчето дърво се носеше по течението като прашинка в пустинна буря – без посока, безсилна пред жестокостта на морския необят. Изражението му вече беше различно – онази сила и решителност го бяха напуснали, погълнати от водовъртеж от страх и студ, които сковаваха съзнанието му. Всичките му мускули бяха впрегнати в борба с огромните вълни. Зъбите му скърцаха по-жестоко дори от дъските на лодката. Като пипала на медузи отчаянието и безпомощността бяха започнали да се прокрадват и да парализират мислите. В тази неравна битка сякаш изходът беше предопределен… 

Внезапно нещо проблесна насреща пред замъгления му от умора и студ поглед. Светлината ту се появяваше, ту изчезваше пред очите му на равни интервали. Той се приближаваше към нея, тласкан от безпределната сила на стихията. Дали това не беше онази светлина, която всеки вижда преди заветния край?

В далечината се чернееше силует – едва забележим, като призрак, стърчащ, забит в сърцето на бурята. Морски фар. В открито море. Но как беше възможно? Кой и как би построил фар тук? Дали съзнанието му не беше започнало да му играе номера? Дали очите му не го подвеждаха, преливащи от отчаяние? 

Приближаваше се все повече и силуетът придобиваше по-ясен и пълен образ. Очите му не го лъжеха. Спасението беше право пред него. Той впрегна всички останали сили, за да спре мощния устрем на лодката към каменните вълноломи, които опасваха фара. На предела на силите си, успя да се добере до малкия остров и завърза лодката за един от вълноломите, докато прибоят на вълните го обливаше и поваляше на земята. Останал без дъх и с пулс, кънтящ в ушите му, той се просна на чакълестия бряг в подножието на фара и се вгледа в светлината над главата си. Чувстваше се спасен и обречен едновременно, като паднал от връх Олимп бог на земята сред простосмъртни. Ледените пръски продължаваха да се сипят по тялото му безмилостно. 

Със сетни сили той се добра до входа и натисна дръжката на затворената врата. Тя поддаде, изскърца и фарът го прие във вътрешността си, след което портата се затръшна след него, оставяйки го в непрогледен мрак. Пипнешком се добра до метален парапет на вито стълбище и се заизкачва нагоре. В подножието на върха стигна до друга врата, което също не беше заключена. Влезе вътре и пред погледа му се разкри проста и безлюдна стая в която времето беше спряло от цяла вечност. Почувства се така сякаш се беше измъкнал от Ада, за да се изкачи до Чистилището. В единия край на стаята имаше старо легло, а в другия – стол и бюро със свещник върху него… Свещта в него догаряше сякаш от вечност. На тавана на стаята имаше капандура, която отвеждаше до самия фар.

Той придърпа стола под дървения капак, отвори го и се набра през отвора, за да се изкачи до самия връх на фара. Затворен между стъклени стени, светлината го обгърна и направи тялото му почти прозрачно. Съзнанието му беше хипнотизирано от ярката и глуха светлина. Всичко край него утихна. Зловещият прибой на вълните вече не се чуваше. Съществото му сякаш се стопли и влагата, просмукала се в костите му, се изпари. Във въображението му изплува образа на красивата Копаконан, която го викашe по име с ангелския си глас. Той отвори един от прозорците и излезе навън. В миг вълшебния свят се изпари. Черни мисли го връхлетяха веднага щом ледения вятър докосна тялото му. Как щеше да се измъкне от това забравено от бога място?    

Фарът беше негов последен пристан и безпаметен гроб. Водата едновременно го свързваше и разделяше с останалия свят. Участта му приличаше на тази на Прикования Прометей. Подобно на него, той беше обречен вечно да страда. Негов тиранин беше богът на морето, който издигаше високи непрогледни стени от морски вълни, които се блъскаха в единственото му убежище срещу стихиите, рушейки го парченце по парченце.

Застанал на върха на фара, обстрелван като с куршуми от хилядите пръски на разбиващите се в скалите черни от гняв вълни, той стоеше премръзнал и вкопчен в перилата на оградата без да може да помръдне… Сърцето му беше свито от студ, а подгизналото му до кости тяло се осветяваше от фара, обръщайки го в бяла светлина, описваща ореол около него. Вгледан в мрака на нощта, той чувстваше как черната сянка на вълните се присяга все по-високо и по-високо, готова да го сграбчи в безжалостните си ръце.


 

Разказът силно развълнува Бернард и в ума му запрепускаха спомените за окопите, за войната, за Алфред и смъртта му. Самият той се почувства в същата безизходица, като героя от разказа си – на върха на отчаянието, заобиколен от всички страни от мрачните води на болката и безпътицата. Загубата на Алфред се стовари върху него с нови сили. За да се откъсне от нея, зачете отново писмото от Симон. 

– Историята за Морският фар и легендата за Копаконан толкова силно се запечата в мен и често разигравах сюжета й в съня си. Мистериозността и незавършеността й провокираха неимоверно въображението ми. Толкова бях погълнат от разказа, че не след дълго реших да поема по стъпките на главния герой. Отплавах за остров Калсьой. Сам-самичък, точно като него.

Бернард изтръпна. Прилоша му и се почувства замаян. Твърде много му се беше насъбрало за една вечер. Първо разбра, че приятелят му Алфред някак си е жив в съзнанието на човек, който му пише от бъдещето, после откри свой стар разказ, който възвърна страданието от загубата, а сега разбра, че писането му е станало повод един напълно непознат човек да се впусне в безумно преследване на нещо нереално. Но нима всичко това беше действителност? Абсурдността и нелогичността на цялата ситуация се стовариха върху плещите на Бернард, който се отпусна и унесе в блуждаещ сън. 

Сънува Алфред. Той стоеше пред него в чистата си и изгладена военна униформа, усмихваше се и му говореше с благ и спокоен тон. Обясни му, че няма нужда да чувства отговорност за случилото се и го помоли да му обещае, че ще опита да продължи живота си без парализиращото чувство за вина. Разказа му за “смъртта си” и за това как нещо сюрреалистично се е случило с него след експлозията. Успокои го, че не е усетил нищо в мига на взрива, вместо това светлината, която го е обгърнала, го е отвела в необятно пространство на спокойствие и мир, където се чувства щастлив, далеч от ужасите на войната. Сподели му, че там има възможността да пътува и да се носи свободно и безгранично в пространството. Времето, мястото, телесността и чувствата нямали своя обвивка, а свободно витаели в космос от безкрай. Там той имал способността щом пожелае, да се докосва и промъква в спомени, сънища, мисли, бъдеще и минало. Нещо като многопластов свят от усещания, който можел да пренарежда и контролира.

На другата сутрин, Бернард се събуди объркан. Ярка светлина нахлуваше през френския прозорец, на който беше прекарал нощта. Първата мисъл, която мина през главата му беше, дали всичко това, което се случи снощи беше действителност или плод на разбърканите му спомени, мисли, чувство за вина и болка. Тихо се помоли, надявайки се всичко да е било просто един лош сън. Видя падналото на земята писмо от Симон Дюбоа. Тежката реалност се стовари върху него смазващо и парализира умореното му тяло. Помисли си за Алфред. От него се изтръгна само сломеното:

– Алфред, приятелю… прости ми!

Наведе се, взе писмото и продължи да чете:

– Пътуването ми беше дълго и изпълнено с изпитания и трудности. На няколко пъти обмислях възможността да се върна и откажа, но нещо вътре в мен ме караше да продължа. Януарското Норвежко море наистина изцеди всичките ми сили. Денонощно се борех с гигантските ледени вълни, докато в ума ми съществуваше единствено мисълта за Жената – тюлен. И тогава се появи… Фарът. Изникна на хоризонта, макар че го нямаше отбелязан на нито една карта, която бях разглеждал, Проучих маршрута до най-малката подробност, за да съм сигурен, че такова нещо не съществува. Но ето, че изникна пред очите ми от нищото. Теглеше ме силно към себе си като божествен тотем. Изпаднал в безизходица, преуморен и подгизнал, се добрах до него. 

Бернард се вълнуваше от историята на този непознат, който малко по-малко се превръщаше все повече в негова отговорност и бреме. Усещаше, че държи съдбата и живота му в собствените си ръце, без да знае какво да прави с тях. Безсилен, неразбиращ и неспособен да промени хода на времето, той разпознаваше в Симон превъплъщение на Алфред. Именно Бернард беше този, който го въвлече в друга една абсурдна безсмислица, завършила с фатален край – войната. Историята се повтаряше, а Бернард усещаше себе като кукловод, играещ си със съдбите на невинни. Спектакъл, който той не искаше да режисира.  

– Фарът обсеби съзнанието ми и замъгли представите ми за време и пространство. Чувствах се като затворник, примирил се със съдбата си. Не усещах страх, съжаление, отчаяние. Нямах жажда за живот. Небето и водата се сливаха пред очите ми и ме поглъщаха в торнадо, в което не знаех кое е нагоре и кое надолу. Единствената посока за мен беше към светлината. Всяка нощ се взирах в нея омаян и погълнат. Чувах гласа й да ме вика по име – Жената – тюлен. Морето искаше своята мъст…

Бернард държеше в другата си ръка смачкания и мръсен лист с “Морският фар”. Не осъзнаваше как в възможно това парче хартия да преобърне един живот. 

– Не помня, а и нямам представа коя вечер подред беше. Седях на леглото в стаята под фара и се взирах в свещта. Тя все така догаряше. Изгасих я й заспах. В тази нощ се запознах с Алфред. Сънят беше толкова реален и жив, че нито за миг не се усъмних в прямотата на думите му. Той обеща да направи всичко по силите си, за да ме измъкне от това прокълнато място. Разказа ми за вас и за разказите ви, които сте обещали да завършите след войната. Помоли ме да ви напиша това писмо и да го оставя в кутията, която бях задигнал от къщата ви. Той щеше да се погрижи то да стигне до вас и ме увери да не се притеснявам за останалото. Нямах представа как щеше да се случи това. Нямах друга надежда и останала вяра. Доверих му се, написах писмото, оставих го в кутията и зачаках. 

Бернард не издържа. Захвърли писмото на земята, стана, облече сакото си и се втурна навън, затръшвайки вратата след себе си. Имаше остра нужда да остави всичко това зад гърба си и да подреди мислите си, които го преследваха безспирно.

Първото място, където Бернард отиде, след като напусна апартамента си беше пощата. Влетя в нея и се насочи към обичайното гише. Ема и днес беше на смяна и при вида на Бернард на лицето й се изписа необичайна смесица от чувства – радост, че го вижда, но лека загриженост от уморения му и видимо притеснен вид. 

– Здравей, Бернард, много се радвам да те видя! Но, днес е четвъртък… – каза тя, без да успее да довърши.

– Здравей, Ема, да, така е, четвъртък е, но е спешно и ми трябва помощта ти! – задъхано и забързано каза той.

Ема никога не го беше виждала в това състояние и не го беше чувала да изговаря толкова много думи за така кратко време. Осъзна, че нещата са сериозни и впрегна цялото си внимание, за да му помогне с каквото може.

– Разбира се, Бернард, с какво мога да ти бъда полезна? – загрижено попита тя.

– Става въпрос за писмото, което получих. Има ли начин, да го проследим? Искам да знам как точно е попаднало при мен. Можеш ли да ми помогнеш? – попита Бернард.

– Странно че питаш, защото това беше нещо особено, което забелязах, когато обработвах кореспонденцията за деня. Конкретно за твоето писмо нямахме никаква информация – нито кога е подадено, нито кой е служителят, който го е доставил тук. Тези данни винаги придружават всички писма, но този път те липсваха… Сякаш някой го беше телепортирал тук от друг свят! – с усмивка каза тя!

– Нямаш представа колко си права… – измърмори Бернард. 

– Моля? Прощавай, не те чух. – рече тя.

– Благодаря ти много за помощта, Ема. Много си мила. – побърза да се измъкне Бернард 

Наведе се към нея, бързо я целуна по бузата и със същата скорост, с която беше влетял в пощата, си излезе, оставяйки Ема слисана и поруменяла от изненада. 

Следващата му обичайна стъпка беше Кафе Венетие. Но този път не за да се отдаде на редовния си ангажимента – писането. Поводът за посещението му беше нов и различен, нетипичен за него – алкохолът! Бернард беше известен и многократно обсъждан от почерпените посетители на кафенето трезвеник. В действителност той не беше близвал алкохол през живота си. Трите бири, които изпи почти на екс сега, бързо се превърнаха в едно много лошо решение. Първоначалната пиянска забава, в която всички от Кафе Венетие се включиха, смело ръководени от новия член в редиците им – Бернард, преминала през задължителната фаза на революционни песни, прегръдки, радостни викове и сълзи от национализъм, не след дълго прерасна в разпри и бой. След около петнадесет минути всички дейни участници в “забавата” бяха пропъдени от управителя на заведението. Повечето от тях щяха да се завърнат на следващия ден, заредени със същата готовност за подвизи. 

Същото не важеше за Бернард. Той закрачи лъкатушейки по улицата, за да измине петдесетте метра до входа на сградата, в която живееше, обещавайки си никога повече да не пие. Надали някога беше взимал това разстояние за по-дълго време. Премина през неравната битка със стълбите и нахлу в апартамента си, почти разбивайки вратата. След като влезе вътре, погледът му попадна върху писмото на земята. Леден отрезвителен душ поля тялото му.  Просна се на дивана без да сваля обувките си и заспа. Не след дълго чу познатия глас:

– Бернард, приятелю. Какво си направил със себе си? Нима войната не беше достатъчно изпитание за теб, та реши тепърва да се пропиваш? – смеейки се, заговори Алфред в съня му. 

– Виж, знам че всичко това е ново и необяснимо за теб. За съжаление нямаш и много време да свикнеш с него. Трябва да действаш, Бернард. Завърши този твой проклет разказ. Събуди се и пиши!. – увещаваше го Алфред. 

– Винаги съм мислил, че писането ти е дяволски добра работа, но никога не съм мислил, че ще се окажа прав. Това наистина е работа на Дявола. Затова трябва да впрегнеш мисли и сили и да довършиш историята. Само така ще успея да помогна на Симон и да го измъкна от безкрайната спирала, в която се върти в момента. Това е единственият начин да променя хода на времето. 

– След взрива всичко се промени, Бернард. Животът ми в света, който ти и аз познавахме приключи, за да прерасне в нещо по-висше, по- силно и значимо. Светът, който обитавахме – изпълнен с болка и вечна безсмислена битка, се изпари под краката ми с онзи взрив. Сега аз живея в спомените ти, в мислите ти, в разказите ти, в твоето бъдеще и настояще. Аз съм тук, за да намериш и ти своя мир! – тихо и кротко говореше Алфред. 

– Събуди се и се залавяй за работа! Животът ти тепърва започва, приятелю. Довърши разказа и го остави обратно в кутията. А аз ще направя това, в което винаги съм бил добър – ще отърва кожата ти! 

Бернард се събуди с решение. Без повече въпроси и съмнения, знаеше какво трябва да направи. Да пише. Започна оттам, където беше спрял преди повече от десетилетие: 

 

Вгледан в мрака на нощта, той чувстваше как черната сянка на вълните се присяга все по-високо и по-високо, готова да го сграбчи в безжалостните си ръце.


Спасение

 

Умът му пропадаше все по-надълбоко и по-надълбоко в яма от мъглявина. Спомените за живот, преди да попадне на фара, избледняваха и заприличваха на чужди истории от отминало време. Не беше виждал отражението си толкова отдавна, че беше забравил дори собствените черни на лицето си. Единствените очи, който постоянно блуждаеха в съзнанието му бяха нейните – на Жената – тюлен.

Гласът й го привикваше всяка вечер на върха на фара. Светлината го обгръщаше, хипнотизираше и отмиваше и малкото останали трезви помисли у него. Обличаше го в багрите на опиянена безпаметност, за да й предаде в плен съзнанието му – чисто и необременено. Тялото му беше изтъняло и оглозгано. Единствената храна, която приемаше беше тази на привидната наслада на вида й.

За поредна вечер беше се възкачил на върха на фара, вслушан в шепнещия й глас, когато нещо в низините прикова вниманието му. Сянка изплува от ледените и бурни води и се изправи пред прага на фара. Всичко притихна, морето се укроти, вятърът изчезна и вечното бучене на дъжда секна. Беше тя!

Мъжът изтича на бегом по витото стълбище и в следващия миг беше пред нея. Видя как тюленската й кожа се смъкна по младото й тяло, за да разкрие заспелителната й красота. Безмълвен се приближи до нея, за да е докосне. Тя го спря и се вгледа дълбоко в очите му. Той се скова. Всички мисли го напуснаха безвъзвратно.     

Тя заотстъпва назад, приканвайки го да се доближи. Щом стигна до ръба на вълнолома се хвърли във водата. След миг изплува и отново му отправи онзи омагьосващ, подчиняващ поглед, който пробиваше черепа му. Нямаше нужда да говори. Той безрезервно се подчиняваше на желанията й. 

Стъпил на ръба на отвесна скала, той се озова между два свята. В мига преди да се хвърли във водата, за да потъне с нея към вечността, той се извърна назад. Погледна към фара, вдигна погледа си към светлината, която се беше втренчила в него, очаквайки представлението да приключи, за да угасне и изчезне в мрака. 

Извърна поглед за последно и видя лодката си, завързана за вълнолома, безпомощно поклащана от течението, точно както волята му, предала се на една по-могъща сила. Нещо в него се пречупи. Лодката… нима беше прекосил море от стихии, само за да се добере до гибелта си? Впрегна последни сили. В главата му се избистри една единствена мисъл. Бягай! И той побягна. Нахлу през вратата на фара, покатери стълбището, което беше научил наизуст в мрака. Промъква се през капандурата, за да се срещне лице в лице със светлината.    

Изправи се и с все сила стовари юмруците си върху фара, разбивайки оковите си. Кристални парченца полетяха около него. От дланите му потече топла кръв, която изгаси последните струйки светлина от фара.

Изправи се на върха и впери поглед в морето. Нея я нямаше. Лодката все така се поклащане от течението. Спасение!

 

В мига щом завърши разказа, Бернард стана и бързо пъхна листа в кутията. Зачака нещо необяснимо и свръхестествено да се случи. На пръв поглед нищо такова не последва, но той усети мигновена лекота и спокойствие у себе си. Спомни си за дълга и обещанието, което беше направил пред Алфред. Не беше сигурен как точно, но усещаше, че по този начин спасяваше едновременно два живота – този на Симон и своя собствен. Своя собствен, защото от мига, в който онази мина избухна, в тялото и съзнанието му избуя неутешима печал, за която досега не намираше отдушник. Всичко , което се беше случило в последните дни, колкото и странно и непонятно, беше променило Бернард към добро. Вярваше, че Алфред, където и да е в момента, е доволен и горд. Чувстваше, че е направил първата стъпка в едни дълго пътуване обратно към себе си. 

На същата вечер Алфред отново се яви в съня на Бернард и му заговори: 

– Благодаря ти за всичко, приятелю! – започна той. 

– Никога не съм се съмнявал в теб, способностите и отдадеността ти. Благодаря ти, че както винаги, ми се довери и не прояви капка съмнение, въпреки трудната за възприемане ситуация.

Имам добри новини! Симон намери спасението си! Успя да се измъкне от своя плен, благодарение на теб! Предаде да ти благодаря най-сърдечно за помощта и вярата ти. 

– Ходът на времето в моя свят е различен. Тук нещата протичат в ред, над който аз имам контрол. Твоите действия имат бърз и безвъзвратен резултат тук. Те бяха липсващото парченце, сценарият, от който се нуждаех, за да мога да пренаредя събитията и съдбата на Симон. Той е в безопасност и вече пътува с попътен вятър обратно към дома.

– Още от мига, в който прочетох първия ти разказ, бях убеден, че един ден думите ти ще преобърнат нечии живот. 

– Ти помогна не само на него, но и на себе си. Помогна и на мен. Чрез твоите истории аз намерих своето призвание и самоцел. Ти ми даде смисъл и ми помогна да осмисля съществуването си е един объркан и сложен за проумяване свят. Аз намерих своето предназначение – да живея и помагам чрез теб. 

– Затова те моля още веднъж – не се обвинявай за каквото и да е било! Не спирай да правиш това, което е отредила съдбата ти. Ще се видим отново, съвсем, съвсем скоро! Довиждане, приятелю!

На сутринта Бернард се събуди в приповдигнато и жизнерадостно състояние на духа. Не се беше чувствала по този начин от преди войната. Побърза да отвори кутията с разказите, извади оттам “Морският фар”, видя дописаното му продължение “Спасение”, а най-долу на листа прочете няколко думи, които запали истински огън в душата му:

– Благодаря ти!
Подпис: Симон Дюбоа  

Сгъна прилежно листовете, прибра ги в същата тази кутия и я занесе обратно на тавана.

Замисли се за другите недовършени разкази… какви ли премеждия очакваха героите им?! Нямаше търпение да разбере. Нямаше търпение и за следващата среща с Алфред.

Неделя беше. Имаше поща за получаване. Оставаше му и една друга започната, но незавършена работа. Среща, която също очакваше с нетърпение –  Ема. Усмихна се, облече сакото си, увери се, че обувките ми са безупречно чисти и излезе от апартамента. 

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!