Умът му пропадаше все по-надълбоко и по-надълбоко в яма от мъглявина. Спомените за живот, преди да попадне на фара, избледняваха и заприличваха на чужди истории от отминало време. Не беше виждал отражението си толкова отдавна, че беше забравил дори собствените черни на лицето си. Единствените очи, който постоянно блуждаеха в съзнанието му бяха нейните – на Жената – тюлен.

Гласът й го привикваше всяка вечер на върха на фара. Светлината го обгръщаше, хипнотизираше и отмиваше и малкото останали трезви помисли у него. Обличаше го в багрите на опиянена безпаметност, за да й предаде в плен съзнанието му – чисто и необременено. Тялото му беше изтъняло и оглозгано. Единствената храна, която приемаше беше тази на привидната наслада на вида й.

За поредна вечер беше се възкачил на върха на фара, вслушан в шепнещия й глас, когато нещо в низините прикова вниманието му. Сянка изплува от ледените и бурни води и се изправи пред прага на фара. Всичко притихна, морето се укроти, вятърът изчезна и вечното бучене на дъжда секна. Беше тя!

Мъжът изтича на бегом по витото стълбище и в следващия миг беше пред нея. Видя как тюленската й кожа се смъкна по младото й тяло, за да разкрие заспелителната й красота. Безмълвен се приближи до нея, за да е докосне. Тя го спря и се вгледа дълбоко в очите му. Той се скова. Всички мисли го напуснаха безвъзвратно.     

Тя заотстъпва назад, приканвайки го да се доближи. Щом стигна до ръба на вълнолома се хвърли във водата. След миг изплува и отново му отправи онзи омагьосващ, подчиняващ поглед, който пробиваше черепа му. Нямаше нужда да говори. Той безрезервно се подчиняваше на желанията й. 

Стъпил на ръба на отвесна скала, той се озова между два свята. В мига преди да се хвърли във водата, за да потъне с нея към вечността, той се извърна назад. Погледна към фара, вдигна погледа си към светлината, която се беше втренчила в него, очаквайки представлението да приключи, за да угасне и изчезне в мрака. 

Извърна поглед за последно и видя лодката си, завързана за вълнолома, безпомощно поклащана от течението, точно както волята му, предала се на една по-могъща сила. Нещо в него се пречупи. Лодката… нима беше прекосил море от стихии, само за да се добере до гибелта си? Впрегна последни сили. В главата му се избистри една единствена мисъл. Бягай! И той побегна. Нахлу през вратата на фара, покатери стълбището, което беше научил наизуст в мрака. Промъква се през капандурата, за да се срещне лице в лице със светлината.    

Изправи се и с все сила стовари юмруците си върху фара, разбивайки оковите си. Кристални парченца полетяха около него. От дланите му потече топла кръв, която изгаси последните струйки светлина от фара.

Изправи се на върха и впери поглед в морето. Нея я нямаше. Лодката все така се поклащане от течението. Спесение!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!