Листата пак са натежали от дъжд. Капките притискат цветовете и оставят пролетта на пауза. На лицето ти отново е изрисувана усмивката на слънцето, изтриваща белега на дългата зима. Очите ти ми напомнят за пълни езера – далечни и дълбоко замислени. Мъглата на отминалото време обгръща сияйността им и ги прави тайнствени и непознати. С мисъл се боря и летя през нея. Внезапно тя се разсейва и разкрива пред мен синьото на спомена, гмуркам се надълбоко в очите ти и откривам най- тайните им кътчета. Ти си кристал, ти си спокойна, тиха вода, без нито вълничка от напрежение и безпокойство. Спиш под ледник, който пробивам с топлината на сърцето си.

Колко време мина? Не помня… Беше ли се вгледала някога истински в мен? Макар и за миг, без да искаш? Беше ли плувала в моите езера? Разтопи ли моя непробиваем ледник на страх от непознатото? Вслуша ли се в музиката на въображението ми?

Да! Ти успя! Засвири на забравената китара, която бях захвърлил в килера с надпис „забранени чувства и мисли“. Изкара оттам и отдавна изгубената страст по тайнството. Накара ме непрестанно да мисля за теб и лицето ти, което ми липсва сякаш нищо друго не съществува. 

Объркват ли те думите ми? Остави ги да минат през теб. Усмихвай им се и ги забравяй за момент. А когато се почувстваш като празно езеро, се сети за тях, спомни си и дълбоко в теб ще изплува стоплящото чувство.  Като горещ водовъртеж по ледените ти вълни – някой мисли и мечтае за теб, някой разцепва облаците на скучното ежедневно плаване по течението. Прогонва дъжда, показва ти пролетта, отваря очите ти й изтърсва капките от клепачите ти, като от натежали млади листа. И ти отново цъфтиш, енергична и слънчева. 

А аз все така те гоня бясно. Плувам в ледените води, гмуркам се до дъното на съзнанието ти и пиша името си на черна дъска с черен текстмаркер. За да го видиш само, когато си готова да кажеш на черното бяло… черно на бяло…бяло,  прозрачно, като мисълта ми за теб!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!