Този лист го смачках и захвърлих на улицата. Беше празен и чисто бял. Дълго го гледах захвърлен, после го разгърнах и той постепенно започна да се изпълва със смисъл. Грабнах химикалката и започнах да пиша.

Бавно, елегантно и полека, като походката й, редовете се движеха в крак с нея. Тя се обръщаше назад, мислейки, че някой от някъде я преследва с мисъл. Бях аз, скрит между редовете. Бясно препусках, абзац по абзац, яхнал думите, които изписвах под стъпките й.

Слагах запетайка, а тя завиваше наляво, тиренце – за да продължи напред. Изписвах две точки: тя се отглеждаше, преди да пресече улицата. После поставях многоточие – и за момент тя се замисляше… Въпросителна – кой ли мечтае за нея в момента?  Удивителна – като нея! 

Понякога излизах от редчето, а тя тръгваше по непозната улица. Спирах и си представях следващите изречения и какво ще й кажа в тях, докато тя чакаше на светофара. Заедно… Зелено! Започвах с нова Главна буква. 

Драсках си блуждаещи, несвързани, безсмислени небивалици в поленцето отстрани. Тогава тя мечтаеше в същото това пространство, в което и аз.

Листът беше вече изгладен, като чаршафите й преди лягане. Бях сложил и червен апостроф, като малка бенка над устната й. Намерих място и за две скобички, за да се полюбувам на веждите й. Отдолу изрисувах две големи точки, задържайки химикала за по-дълго върху тях, за да погледна дълбоко в очите й. Сгънах листа през средата, за да ги затвори. Погледнах скришом вътре, за да видя очите за последно. Всички буквички бяха на мястото си, като в ясен сън. Скобичките бяха унесени и уморени, а двете точки вече губеха яркостта си, унасяйки се в блян… тя спеше.

А аз оставих листа в чекмедженцето си, там където държа спомените за нея, както есента пази последното си листо!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!