Отново седя на самотна пейка, на непозната гара, далеч от дома, чакащ късния влак. Закъснява. Не бързам. Безцелно и безпътно очаквам. Не знам накъде ще ме отведе, дали ще се върна някога дори.

Лека мъгла е обгърнала перона, хладен вятър пронизва скъсаните на коленете ми дънки. Все пак усещам топлина отвътре. Когато нямаш посока, нито цел, започваш да се вслушваш истински в нещата около себе си. Часовникът над главата ми тиктака с равното темно на сърцето ми. Спокоен съм. Сивото наоколо е подходящ фон за самотата ми… 

Така минават още някакви минути в безчувствено изчакване. Спокойствието все по- бързо и уютно се настанява в съществото ми. За пръв път чувствам, че съм на правилното място, в точния момент, без времето безмилостно да ме притиска. И сякаш нещо е напът да се случи…

От време навреме правя безпосочни крачки по самотния перон и отброявам стъпките си в едната посока, а после в другата, връщайки се в същия център на вселената си. Сякаш балансирам везна в съзнанието си. Среда на непонятно, концентрирано, протяжно безсмислие.

В далечината мъглата се размърдва и от нея изплува малък кафяв образ. От разстояние прилича на последната есенна птичка, която търси зрънца по студената, все още не затрупана от сняг, почва. Вглеждам се и попивам образа с очи като топла капка по мека кожа. Потрепвам… видението преобръща света ми, слага край на летаргичната ми спокойна самота и измества везната ми. Търся облегалката на пейката, за да възвърна баланса си. Неуспешно. Интересна смутеност обзема мислите ми, докато мъгливата кафеникава точица се приближава и придобива форма.

Часовникът вече не върви със същото темпо като това на сърцето ми. Загубих синхрона на мига, Неизбежността и трепета от предстоящата среща ме кара да провеждам въображаеми разговори в главата си. Съвсем близо е… млада е… красива е… сама е… вече различавам очите й. Толкова загадъчна искреност се крие в тях… роклята й отива… пасва прекрасно на самотата ми. 

Зеленото ли е любимият ти цвят?… точно беше седнала до мен.

Не измислих друго, което да я попитам. Само това ми хрумна. Бях готов да са зашлевя след този въпрос.

Да! Kак позна? – срази ме с усмивка и красиви бадемови очи тя.

После бързо отвърна поглед от мен, леко срамежливо и мъглата изчезна. Коленете ми не мръзнеха вече от хладния вятър. Сега трепереха от нетърпение по нея.

Ами… просто така… изглеждаш ми зелен човек. Интересно зелен, пленително, красиво, стоплящо и изпълващо зелен – отдавна не бях говорил толкова дълго с друг човек!

Отново ме “наказа” с кратка усмивка. Исках да продължава вечно. Не знам дали това, което чувах беше часовника над главите ни или сърцето ми, туптящо в ушите ми. Чувствах, че пейката ни е летящо килимче, което се носи над пясъците на Сахара. Плава из облаците и вятър разрошва косата й, докато звездите рисуват сенки по лицето й. Загубих представа за пространството…

Накъде отиваш? – попита ме тя.

Моля…? – наложи се да стъпя на земата. 

А гарата, да, на гарата сме… Ами не знам… тук и там! – отговорих едва.

Аз също! – пак тази усмивка, безкрайно разтапяща и стопляща цялото ми съзнание, като късен следобед в началото на септември.

Нека пътуваме заедно тогава! – с надежда предложих аз.

Нека! – отговори ми с леко потрепване на клапачи тя.

Искрена радост се разля по цялото ми тяло, достигайки до най- забравените му кътчета. Малко след това пристигна и влакът. 

Намерихме си свободно самотно купе и седнахме един срещу друг. Веднага се вгледахме навън. Нарисувах й кученце на прашния прозорец. Тя го кръсти Родни. Говорихме си дълго за всичко – за морето, за сънищата й, за земята, за самотата, за Луната и звездите, за тишината и мечтите, за дъгата, за възглавници и за малки паячета, за пеперуди и за чай, за кецовете й и за страховете й.  Накрая говорих само аз – за красотата й… нейната… за срамежливотта й… и колко я обичам.

Внезапно тя ме помоли да отворя прозорчето. Беше залез. Изправих се, отворих го и се облегнах. Тя застана до мен, облегната по същия начин. Усетихме последните лъчи по лицата си. Почувствах ръката й, допираща се до моята и косата й разрошена, галеща врата ми. Погледнах я и й казах:

Благодаря ти! – тя кимна и ме разбра.

Благодарях й, че е до мен. Тя чувстваше същото. Отдръпнах се от прозореца и се насочих обратно към седалката срещу нея. Хвана ръката ми:

Ела до мен! – каза тя.

Седнах. Отново бяхме на летящото килимче. Разказах й за детството си, за първата си целувка, за белезите по коленете си. Тя се облегна на рамото ми. Стъмни се, а в душата ми грееше. Заспа в мен, а после се събуди до мен. Погледна ме с красивите си бадеми. Взех лицето й в ръце и я целунах. Вече го нямаше навика от самотата.

Аз съм дотук! – влакът намаляваше скоростта, идваше спирката й… разбрах, че не мога да сляза с нея.

Тя имаше още път пред себе си. Везната, която размеси в мен щеше възвърне баланса си и да остане така завинаги… докато не я срещна отново. Изправих се и я прегърнах.

Може ли да ти пиша? – попитах, а тя кимна.

Така и правя… пиша й… обикновено вечер, обикновено, когато съм сам, обикновено, когато ми липсва най- много, необикновено много. Фантазирам, измислям си гари, часовници, мъгли, празни купета, спирки, гори и езера, есен и лято, тераси и мостове на които се чакаме, хралупи в дървета, в които се крием и целуваме. Измислям си, а тя съществува… някъде там… ти съшестуваш някъде там… и тук… в сърцето ми Си!

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!