Категория: Социални статии (page 1 of 1)

Дами, макар и заглавието на тази статия да не е директно свързано с вас, в същината си тя е за самите вас. Така че заемете айляшка поза, облегнете се спокойно назад, качете крачета на дивана, припляскайте гаджето зад врата да ходи до магазина за сладолед (ако откаже, значи не е пич!), сложете широкия анцуг (или си останете с него, тъй като е вероятно да не сте го сваляли през последната година и половина) и си подарете тези 10 минути задълбочен, близо научен анализ.

И за да е наистина такъв, ще започнем с проучване на етимологията на думата “пич”. Що е то? Доверяваме се на някакъв random сайт и намираме там следното инфо:

Значения на думата “пич”:

1. Свестен, готин човек. – на пръв поглед това определение е леко сексистко, защото би следвало да се поясни, че “човекът” е от мъжки пол, иначе се презюмира, че пич = мъж. От друга страна, може съставителят на този речник да е от Благоевград, защото само там наричат жената “човек”. В Пловдив им викаме просто и ясно “брат”…

Но всъщност окачествяването на някого като “пич” далеч не би следвало да се отвързва с някой от 87-те пола. Напротив! “Пич” е по-скоро състояние на духа, начин на мислене, подход към останалите, към себе си, към живота, към света и космоса. Тези неща преодоляват парадигмите на пола и се извисяват до едно почти нечовешко, божествено, състояние на пълна нирвана – пичовщината! Да живей, амин! Малко по-надолу в този научен труд ще анализираме в подробности що е то “да си пич”.

“Пич” не следва да се бърка и с обръщения като софийското “копеле”, казанлъшкото “глъвъ”, варненското “чуйек, бургаското “лице”, хасковското “компир”, монтанското “омраз” или ломското “дзвер”. “Пич” не може да кажеш на някой случаен човек на улицата, освен ако не искаш да му направиш много сериозен комплимент. А в днешно време няма нищо безплатно, камо ли комплименти! Дръжте си ги за тези, които наистина си заслужават.

2. Човек с неангажиран поглед към живота

Това е следващото определение, което срещнах в тълковния речник. То може да бъде пояснено с поговорка – “и да духа и да вей, пичът си свири и си пей”. Това е манталитетът, който те извисява над простолюдието и те прави недосегаем за критики, напрегин, хейт и други мизерии в тоя живот. Ако си пич, няма какво да те бутне. Ще плаваш по вълните на живота на огромно надуваемо розово фламинго, с хавайска риза на тукани и джапанки Интер, с коктейл в ръка. Густо!

3. Лице от мъжки пол с огромни природни преимущества.

Третото и най-ударно определение, което намерих. Абстрахираме се от факта, че лицето е от “мъжки пол”, защото както стана ясно по-горе, това не е задължително условие за определяне на някого като пич.

Под “огромни природни преимущества” следва да се разбират топки! А както знаете топките са символ на сила, енергия, характер, смелост, харизма, чар и чак накрая – на тестостерон. Т.е това да имаш “огромни природни преимущества” съвсем не значи, че трябва задължително да си мъж. Питайте Серина Уилямс.

И за финал, за да придобием по-ясна представа какво е да си пич, ще изредим няколко безспорни факта, които ни правят такъв. Списъкът далеч не е изчерпателен, но всяка една жена следва да търси тези качества у своя мъж:

1) Да си пич значи да си затънал до уши в… нещо, но да си свиркаш с уста и да вярваш, че ще се справиш. Газарите от Марково със септични ями знаят за какво говоря.

2) Пичовско е като не стигат 2 лв за сметката, да изкараш 10 и да кажеш “20 стинки и мек х*й всеки може да извади” и да оправиш нещата. Вярвам случвало ви се е неведнъж след пиянска вечер и изтрезняване с пилешка супичка в “Гадната Даяна”.

3) Да си пич е да ходиш бос до бара на морето по нестинарския пясък. Или да чакаш гаджето пред Пощата в 12:00 по обяд през Август.

4) Пичовете пият бира от бутилката. Особено ако бирата не е някой крафт с цвекло от Капана.

5) Да си пич е да измиеш всички 17 съда, след като си сготвил сам тюрлю гювеч.

6) Да си пич значи да даваш на гаджето ти да те целува, след като е яла дюнер до Халите.

7) Пичовска постъпка е да ходиш до магазина по нощите, защото на приятелката ти са й се прияли безглутенови солети от лимец с хималайска сол, а ти живееш в Кичука, където в денонощните магазини не продават солети, а само амуниции и леки наркотици.

8) Пичът обича еднакво кучета и котки, което значи, че ще обича всички жени по равно, независимо от кой квартал са. Дори и да са от Тракия…

9) Да си пич е никога да не си крещял на високоговорител, вървейки по Центъра

10) Пичовщина е да си дзен, да си над-нещата, да бъдеш наясно с това колко е гадна една ситуация и въпреки това да подхождаш към нея с небрежна лекота и размах. Като например да се качиш на 17-ката от Съдийския за Гребната база, минавайки напряко през Асеновград.

Като цяло да си пич е да се прецакваш с лекота за другите, без да го усещаш като прецаквация! Същевременно да си пич е да си гледаш густото. И най-конкретно – да си пич е да си айляк.

П.П: Изписвайки всичко това стигнах до едно заключение, което леко ме депресира… има вероятно аз да не съм пич. Но вие ще кажете!

Пловдив е може би едно от най-любимите ми неща на този свят. Наистина.

Често обаче съм се замислял дали не съм много предубеден? Дали това, че не съм живял за повече от месец-два на чуждо място, не ме е направило “крепостен селянин”? Дали фактът, че съм ходил в София само по “смислени” изпити, за да се разправям със “стройно организирани” държавни институции или по командировки, по време на които съм спял в хотели, по-близо до сръбската граница, отколкото до центъра, не ме е накарал леко да хейтя столицата?. Неее… Надали е това… сигурно съм прав да смятам Пловдив за най-хубавия град на света.

Това е наглед много сериозна и стойностна (за разнообразие) тема, която не обещавам, че няма да опороча. Все пак ще опитам да направя един тънък анализ от обективна гледна точна на това, какво прави Пловдив това, което е и защо не бива да го напускаме като едва пълнолетно гадже, без да ни мигне окото.

Причина номер 1:  Пловдив е древен и вечен.

Сто процента сте виждали този надпис под герба ни. Най-вече по рейсовете. Най-вече, докато ви подминават с мръсна газ, докато кибичите вече 40 минути на спирката. За 1 лев не можеш да си купиш много неща, най-малкото “устойчив градски транспорт”.

Сигурно ви прави впечатление, че много често намесвам градския транспорт в дебилните си творби. Причината за това е, че съм прекарал голяма част от юношеството си в него или около него (за щастие – не и под него). Докато другите тийн айдъли на 14-15 години се сваляха с гаджета, ходеха по кафета или просто се замеряха с камъни или се плюеха, аз чаках 18-ката пред Руската гимназия. И тя обикновено не идваше. И така за всеки 60 секунди чакане, в Африка минаваше 1 минута.

Причината да чакам точно 18-ката беше, че имаше една какичка от 11-ти клас, която много харесвах и исках да заговоря. Тя пътуваше именно с този рейс и винаги сядаше на задните седалки, а аз заставах така, че да мога да я наблюдавам. “Колко сладко” ще си кажете… Интересно как докато си дете това е “сладко”, а като си дърт, си е чиста форма преследване, наказуемо по Наказателния кодекс.

Но стига за мен, да се върнем на Пловдив. И по-конкретно на мотото “древен и вечен”. Какво по-древно и вечно от градския транспорт? Рейсовете са антики и винаги ги чакаш. Съвсем гордо те имат правото да носят изящния ни герб.

Между другото ако мислите, че такситата са решение на проблема с градския транспорт… помислете отново. Ето вчера, например, един “утчив” чичак таксиджия МИ СЕ СКАРА, че Google maps не показвал адреса правилно и не знаел къде да ме чака. Почувствах се много гузно и виновно и веднага започнах да търся обяви за работа като съпорт в Google, за да коригирам тази жестока несправедливост.

И все пак – ако не бързате за никъде, живеете във вакуум и не искате напрежение, Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 2: Пловдив е чист и подреден

Няма майтап, нивото на чистотата на Пловдив го прави изключително приветлив и приятен за живеене град. За пример, не знам дали знаете, но в Испания един бар колкото е по-мръсен, толкова е по-посещаем, приятен и предпочитан от всички. Е, Пловдив е един голям испански бар, в който всеки иска да си пие питието и да си хвърли фаса. Маняна маняна и айляк – вечна дружба!

По пътищата цари ред и дисциплина като в съветски танк. Особено ако искате да стигнете от Тракия до Кичука в пет следобед през делничен ден. Адронният колайдер не би могъл да се справи с превоза ви толкова бързо, колкото се справят светофарите на Сточна гара. За подредеността спомага и градоустройственият план, наподобяващ рисунка на 3-годишно дете, десничарче. С лявата ръка. Зад гърба. На тъмно.

Въпреки всичко – ако смятате чистотата за прекалена изтънченост и не искате всичко в живота ви да се случва по план, Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 3: Пловдив е спокоен и уютен

Пиратките са едно много лошо предсказание. Предсказание, че е вторник, 12:30 вечерта, Кичука. Преди половин час съседът е спрял да кове ламперия. Котката от 3 етажа по-нагоре вече е изкарала арията си на цигулка. Климатикът на съседа най-сетне е напуснал орбита. Унасяте се… И в този миг навън – Студената война!

Уют е усещането за хармония, мир, баланс и уравновесеност в душата. Същото, което постигате като се спънете на неосветения тротоар пред входа ви в някоя от “подредените по конец” плочки, през които минават международни тирове и върху които съседът си паркира бронетранспортьора.

Имайки и това предвид – ако спокойствието и уютът са нещо, което търсите само, когато ходите на почивка в Сапарева баня, то Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 4: Пловдив е тих и дружелюбен

Тишината и спокойствието в някои от кварталите са особено впечатляващи. Особено в “Тихия” квартал. По-известен като Централни гробища. За жалост Тихият квартал, не е много дружелюбен, но не можеш да имаш всичко.

Не само пловдивчани, но като цяло българите сме известни със своето дружелюбие. Не отказваме да упътим грешно човек, качваме на стоп почти за без пари – даже за целта има специално организирани “безкористни” групи от “професионални” шофьори за споделено пътувана), поздравяваме всеки човек (а и не само него, но и роднините му), редовно услужваме и заменяме вещи с другарче (правим бартери за айфон 3 в OLX).

И така, ако тишината и дружелюбието за вас са капиталистически глезотии, Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 5: Пловдив има море

Но само през пролетно-летния сезон на мусоните. Зимата ходим на Созопол, че по-евтино. И все пак, сериозно, замислете се дали би имало по-голямо удоволствие от това, да слезеш от Античния театър и да си тонеш краката на плажа?! Някой? Ще почакам, ок.

И за финал, ако ви се живее на място, където градският транспорт е бяла лястовица, но на никой не му пука, защото е твърде зает да айлякува, ядейки и пиейки като за последно в испански бар под музиката на пиратки и където нищо не е толкова скъпо, че да не можеш да го заменеиш за айфон 3, то Пловдив е само за вас. Пловдив е за НАС. Аз оставам!

Ето го! Най-наболелия и значим въпрос за съвременното ни обществото… най-после се намери някой, който да го зададе пряко!

– Пич, къде да си паркирам колата?

Сигурен съм, без да е необходимо да правя задълбочен научен анализ, както правя обикновено, преди да се гмурна в някоя тема, че проблемът с паркирането занимава всеки един от нас.

Антиваксъри, закрилници на сурогатното майчинство, майки християнки срещу дрогата, бащи космонавти срещи атмосферата, флатърфъри, вегани, хипстъри, инфлуенсъри, колонкаджии на бензиностанцията и т.н (да не се бърна с ИТН), всичко живо се обединява срещу общия враг – съседа, който е спрял на мястото ви!

Преди да се впуснем в по-задълбочен анализ на това “къде да спра беее… този?!”, нека конкретизираме що е то ”мястото ви”. За целта изготвих един неизчерпателен списък на това как се дефинират (заграждат) паркоместата в любимия ни Пловдив:

1) С туба вода, завързана със сезалка за близкото дърво – тубата задължително е пълна с вода, а не с нещо друго, защото така има най-малък шанс някой да изпие течността в нея;

2) С тебешира на детето – то без тва отдавна вече е пропушило и не му трябват такива салтанати;

3) С бидон кисело зеле – без киселото зеле или армейката… те отдавна са изсипани на улицата пред блока и вече 3 месеца превтасват там на слънце;

4) Със стол – откраднат от близкото училище… не е откраднат от детето, защото то там не е стъпвало тоя срок;

5) С тухли / керемиди / вар / киреч / кирпич / пЕсък или друг строителен маТРИал, който е останал от построяването на къщата / блока от преди 40 години;

6) Със заплюване (може и със сопол) – не мисля, че е нужно да се обяснява повече.. Аз вече съм си го заплюл, бате, оправяй се!;

7) чЕрЕз дърва от тия, които възнамеряваш да гориш Зимата, а сега е ранна Пролет;

8) Разполагайки на мястото спрян от движение дарак, без гуми, на трупчета / тухли, с найлони вместо стъкла и без волан. Той вече се ползва по предназначение на някоя кУрУца. Тук възниква въпросът – как се възнамерява да се ползва това място от истинската ти кола, която по някаква вероятност е в движение? Отговорът – няма значение, важното е да се владее територия!

И за да спра да ви давам идеи как да властвате над изобилието от паркоместа пред входа ви, ще продължа нататък с нищенето на темата. И отново преди да преминем към дефиницията на това “що е то паркомясто и има ли почва у нас?”, следва да отговорим на още един, дори по-важен от предходния, въпрос – как да демонстрираме на съседа, че ни е спрял на мястото?

И тук вече креативността на българина наистина се развихря… Отново съм подготвил дебилен списък:

1) Чрез вдигане на чистачките му… наистина… не мисля, че има по-добър начин да демонстрираш на някого, че ти е спрял на мястото, от това да му вдигнеш чистачките. Това е все едно някой да ти е седнал на мястото в градския транспорт (което ползваш всеки ден, макар рейсът да е различен) и ти такъв да се побъркаш и да протестираш, стоейки прав на средата на хармониката в 44-ката пред кондуктора и да му пречиш да си върши работата, макар да можеш да седнеш на друго място, което обаче е на 8 светлинни години от твоето в няква далечна Галактика. Не е ли същото, а?

2) Чрез надлежно поставяне на паве върху предния му капак. Питате се – откъде да взема паве? Е как, 100% сте краднали някое по време на асфалтирането на паважната улица пред вас, за да си подпирате вратата на гаража. А… момент… вие имате гараж?

– Да! Ама тва далеч не значи, че някой може да спира на трите паркоместа пред нас за другите ми коли, които не задължително имам, но може някога да притежавам!

3) Спадане на гумите. The ultimate гавра. Това да го направиш трябва да си особено жесток, мерзък, надменен и подъл тип. На нашите географски ширини обаче това спокойно може да е и майка ти.

4) Залепяне на гневна бележка на предното стъкло с лепило Рила. Обичайно тя е написана на висок, книжовен език, с любезно начално обръщение и леко размахване на пръст… обикновено среден.

Пример “Колега, другиЯ път кЪто спреш така, Ше ти Обърна хастарЯ, яснулиа? Не виде ли табелата, бе, боклуг – пукЪм гуми, викЪм КАТ! Ай штаеа!”

Ще спра дотук, защото започнах да се отглеждам през прозореца дали някой няма случайно да реши да ми спре на мястото и да приложа наученото от този труд.

Та, настъпи моментът аджеба да се върна най-после на въпроса, с който започнах – “къде да спра?”. Ето го и простия отговор – паркоместата са илюзия, те са плод на вашето въображение, а чистачките са антена към чужди цивилизации! Амин!

Не се оставяйте интелигентно заглавие на тази статия да ви подведе. И нея ще опороча с глупави сравнения, неадекватни съвети и заплетени безсмислени главоблъсканици. Нека започнем… сега.

Въпреки всичко, тази темата определено заслужава светлината на прожекторите, която получава. Да имаш съсед е като да имаш задник – винаги е лепнат за теб, щеш, не щеш. Проблемът идва, когато съседът е не просто като, а направо си е задник.

Разбира се в тази взаимоотношения има много голяма доза реципрочност. Т.е според законите на психоанализата, преди да си зададем въпроса “е ли задник съседът?”, не е лошо да се обърнем към себе си, питайки се “съм ли задник и аз? Неее, в никакъв случай! Аз съм топАт! Заслужавам само супер готино отношение! Всички са простаци и изобщо не заслужават да имат такъв свестен тип, с бърз ум и атрактивна визия като мен, за съсед!

И след като набързо, но безвъзвратно, установиш, че си пичага от класа, стигаш до логичното заключениe. Съседът е онова, което се намира малко по-надолу от гърба – там, където той губи почтеното си име. Общо взето, не е нужно много по-дълбок анализ, за да стигнем до тогава заключение, но за любопитните, ще задълбаем.

Повечето войни са водени, заради жени. Повечето позвънявания в полицията са правени заради шумообразуващ съсед. Ето няколко предпоставки, които да ви извеждат от дзена, в който кротко си съществувате и ви дават право да квалифицирате съседа си като “гъст”:

1. Хвърляне в банята на пиратки, петарди, противотанкови мини и други изделия на пиротехниката, по всяко време на денонощието.

Айде, ако е Нова година, Коледа, рожден ден на четката за тоалетната, имен ден на хамстера, погребение на тъщата, футболният отбор на Спартак се е класирал на престижното 8-мо място във В регионална… разбирам. Но ако просто искаш да отразнуваш факта, че току-що си успял да отвориш бира с око, взривявайки блока с пластичен експлозив… наречете ме придирчив, но някак не го приемам.

2. Провеждане на ежедневни, целодневни турнири по казачок и степ у съседа от горния етаж.

Или е това, или Хвърковатата чета на Бенковски препуска бясно през хола му. Другата възможност е да се кове и разковава ламперия постоянно, просто за спорта. Която и да е причината, резултатът е един и същ, оправданието също – “няма как да е от нас, цял ден не съм станал от дивана”.

3. Човек колкото и добре да живее, съседът все някога ще започне ремонт.

Реших да оставя този провокатор на трето място, не защото е по-маловажен. Напротив. Това е може би най-големият бич на съвременното кооперативно общество. И най-продължителният. Ремонтът обикновено трае повече от построяването на магистрала Хемус. Като се започне едно коване, дупчете, стъргане, рендосване, къртене… и така 8 зими. От време навреме само се показваш на прозореца, за да погледнеш вдигна ли съседът вече тая Бурдж Халифа, която строи над теб или още е рано да се каже.

С течение на времето започваш да анализираш етимологията на думата “ремонт”, Влизаш в Уикипедия и четеш “ремонтите вкъщи включват диагностицирането и решаването на проблеми в дома, или свързани с поддръжка на домакинството, за да се избегне появата на подобни проблеми”. И се чудиш – “диагностицирането и решаването на проблеми ВКЪЩИ” или на целия окръг Югоизточна България?! Защото досега каквито и проблеми да имаше, отдавна да са решени…

4. Тъй като стените в новото строителство са дебели колкото оризова хартия и също толкова прозрачни, възприятието за шум е още по-преувеличено.

Всяко едно кихане, кашляне, секнене, истеричен смях, гозоотделяне, шумно плющяне, миене на зъби, мляскане и преживяне, остър синузит и хроничен дюстабан на съседа, живеещ 5 етажа нагоре, се чува и усеща сякаш той е седнал на дивана до вас.

5. Други общи дразнители (неизчерпателен списък):

• Цепене на дърва в хола или на терасата;
• Пълнене на банята, че да не водим децата на море, което довежда до наводнение на шест апартамента по-надолу по веригата;
• Миене на терасата върху току-що изпраните чаршафи;
• Хвърляне на обелки от краставици и домати, превтасало русенско варено и друг екскремент в сателитната чиния на долния етаж;
• Заемане на вашето паркомясто в лехата в междублоковото пространство, въпреки че надлежно сте си го заплюли;
• Тупане на килими с права лопата между 2 и 4;
• Палене на огън на площадката между етажите, с цел – варене на ракия, лютеница, компоти или друг зарзават;
• Задръстване на алеята в мазето с няколко двутонни бидона с кисело зеле;
• Спортно крадене на крушки от входа с цел употребата им за кърпене на чорапи;
• Приспиване с волюме на мах на екшън сцени от филми на Скорсезе.

… и т.н.

Както стана ясно, имате много основания да квалифицирате съседа си като кофти типче. Това дали той наистина е такъв, оставям на вашата преценка. Аз, от своя страна, държа да завърша с една сентенция – “правете любов, а не кооперации”!

Сякаш току-що бяхме започнали да се надъхваме за новогодишната резолюция да свалим осмянката за морето т’ва лято и ей на, че пак дойде време за най-досадния въпрос в историята на човечеството… Какво ще правиш за Нова година?

Няма шега… От един момент насам времето си минава като “голямата любов” на тийнейджъри – 2 седмици и отгръщаме нова страница. И като се обърнем назад и се запитаме “к’ви ги свършихме тая година?”, в списъка ще се откроят major highlights като – яхнахме 3-4 вълни, тренирахме “маратонско гласоподаване с препятствия”, задръстихме някой и друг кораб и за голямо съжаление па’ не излезе нов албум на Тони Дачева… Много съдържателна, динамична и емоционална година беше. Пожелавам й да е жива и здрава и на оня свят!

И тъй, след като вече придобихме празнично настроение с тези положителни слова, нека направим нещо като преход през времевата линия на празниците и начините да си изкараме “забавно” на тях.

1) Пазаруването!

Всичко започва с хо-хо-ходене до КауфланК (както му казваше баба ми) за пълни ремаркета с мандарини. Това е една свята традиция, която много добре охарактеризира същината на коледно-новогодишните празници в нашите географски ширини. Надали има нещо по-весело и сплотяващо тълпа с непознати хора, от блъскащи колички, пълни с пуйки, банани, орехи, стар чесън и сЕжук. Какъв невероятен карамбол на коледния дух! Целувките под имел са за слабаците. Друго си е да си спретнеш един “Крал на ринга” под висящите табели с промоции.

2) Преяждането!

След като “отстреляме” изтръпнатала Баградска пуйка, замръзнала от 20 години във фризера, сядаме сладко-сладко да я ядем. Богопомазаните пък натискат на домашно прасенце, свежо опърлено пред блока, върху останалата от разтурения гараж ламарина. И те така не ставаме от масата поне четири дни. Деца припадат, майки пищят, бащи сменят осми потник и слагат панталони за бременни, но яденето не секва…

Коледно хайку

Тиквеник, сланина и два банана,
само още една сарма
и ще постигна Нирвана.

3) Препиването!

За всеки е ясно, че при нас това е национален спорт. Колко можеш да изпиеш е правопропорционално на това, колко ти е голям (важи и за жени). Най-голямата сцена за проява на този талант са именно предстоящите празнични дни. Това си е направо своеобразна Олимпиада. Вино с Лимонада. Слабите англичани имат Boxing day, ние имаме Вино-in-a-Box-от-сутрин-day. Всеки знае, че една хубава Коледа задължително свършва в Изтрезвителното. Ако отговорът на “какво получи за Коледа?” не е “3 промила”, значи си се провалил като гражданин на родината ни.

4) Събирането с родата!

Общо взето предишната точка служи за предпоставка и оправдание на настоящата. Единственият начин, да преживееш без много психически увреждания въпроси като “ти няма ли да се жениш вече?”, “какво стана с магистратурата?”, “аз на твоите години можех да сглобя и разглобя Вартбург, а ти сега какво работиш? Компютри…”, е да се напиеш безпаметно. След като е известно, че роднините не си ги избираш, то поне можеш да вземеш едно добро решение и да направиш всичко възможно да блокираш енергията им, изпивайки няколко шота домашнярка още преди да е разрязана пуйката.

5) Новата година!

И така неусетно в игри и закачки идва големият ден! Едни 8 часа до 8 дена, в зависимост от нивото на неадекватност, които минават под руслото на предишните четири точки, повдигнати на квадрат. Честването на Нова година в България и в частност в Пловдив, а в още по-голяма частност – в Кичука, минават под надслов – тестване на The Big Bang Theory. Дали ако хвърлим достатъчно на брой пиратки в един и същ момент, ще успеем да пресъздадем Сътворението? Дали всичко около нас (и най-вече колата на съседа, който отново ни е спрял на мястото, поради което хвърляме пиратките върху капака й), ще се превърне в антиматерия и отново в чисто нова материя? Ще успеем ли така най-после да създадем един нов свят, нов строй и нов ред, над който ще господстваме и в който ще ядем сарми и ще пием вино по пижама в полумрака на апокалиптична мъгла, обгръщаща руините на рухналия покварен обществен мир? Надали… но не пречи да опитаме.

Весели празници и помнете – ако не напълнеете по Коледа, ще имате чисто нова година, за да си наваксате!

Ся, пределно ясно ми е, че всеки един от нас си мечтае като порасне да стане длъжник. Даже съм сигурен, че ако отново върнат “Кой е по по най” с Къци, детенцето, което дълго се чудеше какво предочита да стане – батман или дилър, днес положително би решило да стане именно длъжник. 

Добрата новина е, че в днешно време този блян е съвсем лесно осъществим. Единственото необходимо за постигането му е вземането на едно съдбоносно решение – да си купиш „апартамент“. По възможност гаден, за да усетиш разтърсващата тръпка на това да си истински длъжник.

Толкова е прекрасно да си длъжник! Замислете се. Защо ти е да се тормозиш за преходни неща като работа, здраве, семейство, любов и мечти, когато всички те се изпаряват в мига, щом на вратленцето ти стъпи чичко съдия изпълнител.

Надали точно в такъв момент би те трогнало особено, че гаджето, с което сте решили да си купите двустаен курник на комуникативно място (демек до някоя комуна или комунал), те зарязва, а кредитът, който сте теглили (демек ти), ще пристяга шията ти само още някакви си 48 години.

Всяка болка и тъга изчезва в мига, в който някоя тьотка – секретарка в офис на ЧСИ, ти звънне, за да те извести с равен глас на говорител на БДЖ, че ако не си платиш вноската до миналия ден, ще останеш само по парфюм. Закана, която в други времена би породила съвсем различен тип емоции.

Няма по-хубаво чувство от това, да вечеряш солети и instant noodles, мислейки как апартаментът, в който така или иначе “живееш”, за който плащаш сметки, ремонтираш и т.н, в едно не толкова далечно бъдеще има шанс и да стане твой! Правейки съвсем проста сметка, проумяваш, че това ще се случи само, ако се окаже, че си потомък на Дънкън Маклауд. Въпреки всичко продължаваш напред и обичаш всяка една минута от приключението, наречено “да бъдеш длъжник”.

И за да не ви бява много много, ще спретна един стегнат списък на помощните средства, с които можете лесно да се доберете до съкровената мечта. Ето и типовете имоти, за които можете да се венчаете в град Пловдив:

1) Курникът

Характеристики:

Съоръжение с височина до 1.8 м, без прозорци, с ролетна врата, сифон в центъра на помещението и задна стаичка, която би следвало да се ползва за люпилня от носачките, но всъщност е кухня. За лукс се счита в същото време на пребиваване, в курникът да няма паркирана кола.

Същност:

По същество това стайче наподобява и в действителност представлява курник, но има съвсем различен статут – one room apartment in the center of the city. Най-вече ако за “center of the city” се има предвид центъра на Маноле.

Предназначение:

Обикновено подобен тип имоти са рядка и ценна находка за студенти, които планират да учат в някое от многото MIT-та в град Пловдив.

2) Гаражът

Характеристики:

Едно към едно с тези на “Курникът”, но вместо с ролетна врата, разполага с истинска такава. За лукс се счита наличието на прозорец.

Същност:

На пръв поглед, този имот има вид едновременно на гараж и плод-зеленчук под блока и е твърде вероятно преди време да е изпълнявал именно някоя от тези функции. Или и двете едновременно. В тази връзка, не бъдете сигурни, че докато сте на работа, наемодателят/продавачът ви все още не ползва помещението за подобни цели.

Предназначение:

За хора, които държат да не късат връзката си със земята и искат да са в близост или направо под нея.

3) Едностайният

Характеристики:

Иначе наричан – полустайният.

Същност:

Обширно простраство от 22 кв/м без общите площи, което служи идеално за аквариум за не много едри риби. Усещането за подводие се засилва от непрестанните течове, мухъл и водорасли, с които ще водите едно мирно и хармонично съжителство.

Предназначение:

Прекасно за млада двойка… трихогастери.

4) Двустайният

Характеристики:

Моля не се оставяйте наименованието на този имот да ви заблуди за броя стаи в него. Това е по-скоро препоръчителен максимум, който в 2% от случаите е действителност.

Същност:

Иглу, изградено от едно до две помещения, като в повечето случаи второто служи за кухня или тоалетна. Всъщност… нека не издиряваме все пак. Сдобили сте се с апартамент. Явно храната, съответно кухнята, не ви е приоритет. А щом няма храна, няма голяма нужда и от тоалетна, така че спокойно можете да ползвате второто помещение за гардероб.

Предназначение:

Обикновено се отдава под наем на брокерска агенция, която цели да създава у клиентите си усещане за завист, заради простора, в които едни са привилегировани да работят, а други само могат да си мечтаят да живеят!

5) Тристайният

Характеристики:

Пак ка’ам, нека наименованието не ви бърка…три е много съкрално, духовно и библейско число. Също толкова духовен, демек невидим, е и тристайният апартамент.

Същност:

Наличие на две отделни стаи В легла (да не се бърка с обратното – легла в стаи) и трета “стая”, в която има диван. В кашон… Неразопакован… ако се побираш – влез и го рАзпъни, кат си много отворен!

Предназначение:

Перфектно за съжителство на 4 до 5 отделни домакинства на кооперативни начала.

6) Мезонетът

Характеристики:

Гараж връз гараж.

Същност:

Две помещения с външна стълба или въже за катерене, с което се достига от едното до другото. Обикновено долното представлява гараж, а горното – гълъбарник.

Предназначение:

Идеално за паркиране на пръскачка за лозето и отглеждане на пазарджишки високолет гълъб.

7) Лофтът:

Характеристики:

Чуждица, която ви съветвам да гугълнете и видите на снимки, защото това е единственият начин да разберете що е то.

Същност:

Съдейки по снимките – нещо голямо, в което сякаш може и двама човека да съумеят да водят сравнително нормално съществуване, без да съжителстват с четири поколения.

По нашата действителност – едностаен с мазе.

Предназначение:

Идеално за хора, които обичат и държат да имат зимнина.

И след като бегло нахвърлих видовете имоти, за които можем да си изхарчим парите, които нямаме, бих искал да приключа ведро, какъвто беше и дъхът на този материал досега. За целта, ето една сентенция – човек колкото и зле да живее, рано или късно тегли кредит.

Най-после се реших да отдам дължимото внимание на една тема, която неколкократно съм засягал във времето. Смея да твърдя, че тя ми е много на сърце и дори крайно съм закъснял с това най-сетне да й отдам заслуженото. И както знаете преди да си купиш кон, трябва да му огледаш зъбите, а преди да заживееш в нов град- трябва да тестваш градския му транспорт.

Характеристики на градски транспорт Пловдив

Общото взето каквото са “първите седем” за децата, това са и рейсовете за града – предпоставка да ти стане ясно ще го бъде ли за нещо или ‘ич. Връзката между децата и автобусите и маршрутките в града е особено силна и в следващата фаза от живота им. Повечето невръстенячетата прекарват по-голямата част от детството си именно покрай масовия градски транспорт. Основно в чакане и по-малко в инстинско возене от вкъщи до училище (демек до наргиле бара).

Градският транспорт е не по-маловажен и за още една съществено важна прослойка от обществото – пенсионерите. Те са другите по численост обитатели на публичния превоз, които сякаш са се срастнали с него като сталагмити. От първоизточник знам, че най-големият страх на баба ти Радка е, че ако днес не се качи на автобуса и не отиде да остави някое левче в Лидълчето, има голяма опасност то да фалира. Друга нейна бойна задача е да пътува около осем пъти до “Понеделник пазара”, за да вземе да провери дали случайно не са намалили краставиците от 6.20 на 6.15 за кило. Натъртвам на “да вземе да провери”, а не “да вземе да вземе”.

И третото социално формирование, което има спорадична роля в така наречения “градския транспорт”, сме останалите, които от дъжд на вятър решаваме да го ползваме. Правя едно уточнение – преди ходих на работа с рейс, но от известно време си работя от вкъщи, за да не ми минава работния ден на спирката.

Та, случайните ползватели. Това сме хора- непоправими, мазохистични оптимисти. Не знам колко пъти трябва да ти откажат, че да разбереш, че те не сакат. Ако бях толкова упорит с жените, колкото в чакането на 4-ката, сигурно досега да съм женен за Емили Ратайковски. Уви… продължавам да се надявам. За автобус номер 4, не за Емили. Нямам нерви да я чакам, тя не ме заслужава!

Типични случки в градския транспорт

Със сигурност на всекиго от нас – галактически стопаджии, се е случвала поне една от следните случки:

1) Кибичите си кротко втори час на спирката, в чакане на мечтания рейс или маршрутка, изслушвайки “Война и мир” в Storytel за трети път и зад ъгъла се появява тя! Бялата лястовица! Четворката! Сърцето ви прескача, ръцете ви се изпотяват, в очакване да се залепят за мазния лост в рейса, а той все повече приближава… Вече фантазирате за момента, в който десният мигач се включва и шофьорчето маневрира чевръсто към спирката… толкова е близо… И тогава… ТАБЕЛАТА – “За Гаража”… Мръсна газ, подминаванка и поредните разбити мечти. Кибикът продължава…

2) Идентична ситуация – този път обаче сте на “Дързост и красота” в Storytel, че ви е омръзнало от тоя негативизъм в живота. Този път табела “За Гаража” няма, но и спиране няма! Рейсът профучава покрай вас, като покрай стар любовник и ви оставя сами с мислите ви – ”къде сгреших този път?!”. Един съвет – следващият път си вземете магнитните наколенки на доктор Ливайн, така няма да има шанс да изтървете рейса.

3) Ми, автобусът така и не идва и не идва. Решавате да тръгнете пеша и стигате до тоя Капан, защото така или иначе от където и да тръгнете сте на макс 40 минути пеша от него. Изобщо – “к’во се дразните на тоя градски транспорт, вие просто сте мързеливи и тва ви е проблемът! Що не се раздвижите, вместо да се напрягате за глупости!”. Ииии като цяло това е девизът и основата зад успеха на Градски транспорт Пловдив.

Общо взето тези са най-честите преживявания, за такива като нас, които са се осмелили да повярват, че веднъж в месеца ще отидат на спирката и рейса ще е длъжен да им дойде. Ха… аматьори!

Автобусите на градски транспорт Пловдив

А сега би ми се искало да се спра на най-важната съставна част на градския транспорт – автомобилният парк! Все пак той е арсеналът, на който се крепят здравите устои на тази институция. Арсенал, който датира горе-долу от “хан Аспарух”. Ето го и него:

1) Чавдарчетата – дааа, дааа, още ви има, виждАл съм ви, не се крийте! Възможно е тези автобуси да не се числят към бетер градския транспорт, но под една или друга форма (обикновено насипна) се използват за извършване на превоз на хора. Макар че повечето пъти рейсовете се превозват ОТ хората, а не обратното.

2) Икарусите – тези автобусни акордеони в оркестъра на Градски транспорт Пловдив. Те са просто идеални за разходка, тъй като са втората по дължина пешеходна зона в града. И при тях наистина нямам никакво движение.

П.П: Мечтата ми е да видят как се прави обратен завой в 17:15 на кръстовището на Сточна гара с Икарус….

3) “Онея късите и високите”. Няма как да не се сещате, за кои “превозни средства” става въпрос. Това са същински противоречия на колела! С тяло на фургон и гуми на детска тротинетка. Те са едновременно високи, защото имаш чувството, че се качваш до четвъртия етаж по стълбите им и ниски, защото вътре се налага да си клекнал, за да не опираш в тавана. В същото време “двойните им седалки” са подходящи за половин човек, а останалото пространство за правостоящи в целия рейс – за другата ти половина. А как само се движат… за всяко едно возене вместо билет, ти издават направление за ортопед. През целия “полет” си във вечна турболенция, навсякъде хвърлят в безтегловност бастуни, ченета, раници и банички… “некъв ужас, бате”!

4) Жици за тролеи, без да имаме тролеи. Тук нямам друг коментар.

5) Същестува и едно особено формирование, наречено маршрутка. Честно да си призная, ползвал съм го само 2-3 пъти в живота си и нямам спомен за особено шикозно преживяване.

6) Опция за метро? Ми… не. Тъй като има сериозна опасност при всяка копка да изровим някоя гробницата на римски владетел, заровен барабар с жена му и златната му колесница, метрото не е реалистична опция за Пловдив. За сметка на т’ва, к’ви бири има в Метрото…

Факти за градски транспорт Пловдив

След като изчерпахме разнородната флотилия, с която разполага градския транспорт, ето и няколко важни факта за него:

1) Предната врата на автобуса никога не работи;
2) Табелката “билети при шофьора” стои винаги – независимо дали има или няма кондуктор или има или няма шофьор;
3) Кондукторът ще е с грейка, дори лятото на 48 градуса външна температура и съответно 53 в автобуса;
4) Климатикът винаги ще е развален, което засилва многократно възприятието на конкретните метеорологични условия;
5) Все ще има някоя леля да ти стовари торбите със зарзават на ахилеса;
6) Непрестанно ще звучи класическа чалгичка;
7) Непременно ще има някой, който ще занимава всички в рейса с крещенето си по телефона, сякаш е в театър или кино;
8) Шофьорчето ще скача на спирачката, сякаш се опитва да пречука пъплеща в хола му хлебарка;
9) По таблата на спирките по-скоро ще пуснат новия епизод на “Ергена”, но не и правилното автобусно разписание.
10) Картата за градски транспорт Пловдив е може би най-безсмислената инвестиция, след снегорините.
11) От друга страна пък – цената на картите за градския транспорт в Пловдив е без значение, на фона на удоволствие от ползването му.
11) Не вярвайте на слуха за същестуването на приложение за градски транспорт – това е долна лъжа и инсинуация.

Като цяло казах, каквото имах да казвам и смея да твърдя, че безкрайно ми олекна, че отметнах този анажимент. Наистина много напираше в мен нуждата да разнищя тази тема, но вече мога спокойно да прекарам старините си в блажено чакане на някоя спирка. И както казва поговорката – “за всеки влак си има пътници, за всеки рейс си има чакащи”!

Пловдив е известен с това, че е перфектната дестинация за ядене, пиене и общо взето тия 3 неща, че последното по два пъти. Все пак обаче, не само пришълците се наслаждават на тези му естествени дадености. Местните също гребем с пълни шепи от източниците на разтуха и забава колкото се може по-често. Не знам за вас, но аз лично се чувствам екстремно горд от факта, че именно Пловдив е наричан “столицата на айляка”. Това ми се струва като едно супер достойно и най-вече заслужено прозвище. И както говори поговорката: “по-добре столицата на айляка, отколкото само столица”!

Основните извори на айляк в Пловдив, освен двата парка с обща площ 20 квадратни метра (горе-долу колкото един тристаен с Кучика) и Гребната (където хората разхождат комарите си на каишка), са заведенията му. И тук някъде е моментът да кажа, че ако някой собственик на развлекателен бизнес тип заведение, се припознае в тази статия, нека знае, че това далеч не е случайно. Едно уточнение за вас – пия основно бира, малко съм претенциозен откъм ядене, но ми е най-сладко, когато е почерпка! Та може да измислим нещо. 😉

За начало ще направим едно генерално разграничение между двата основни типа заведения в Пловдив, според предназначението им. След това ще разнищим подвидовете на всеки един от тях.

1) Заведения за ядинйе. Или така наречените – ресторанти:

1.1 Ресторантите в Капана.

Тук има няколко много важни неща, които се открояват веднагически. Първото е, че ресторантите в Капана прилагат Крумовите закони. Ако ви се ядат дробчета по селски, да кажем, ще ви струва горе-долу един черен дроб, черен дроб и малко.

Друга важна зависимост е, че в колкото по-окаян вид е менюто, толкова повече ще ви олекне портфейла. Така че знайте – ако видите едни хвърчащи листове, захванати със сезалче – няма да е тънко!

И като заговорихме за менюта, не се изненадвайте ако установите, че съдържанието им е горе-долу едно и също, независимо от мястото, където сте избрали да си профукате имането. Ето и едно примерно такова, за да се ориентирате по-добре:

– Високи педя и половина бургери, което не ги прави големи, а просто неудобни за ядене;
– Салата с козЬО сиренйе, с която не можеш и пломбите да си запълниш;
– Некви модерни вегански манджи, които звучат добре, изглеждат зле и имат вкус на озонов слой;
– Кюфтета, кръстени на естрадна певица от 70те. Надеждата е и каймата да не е от тогава;
– Ребра. В случая множественото число е по-скоро за благозвучие;
– Нещо, на което не можеш да му разбереш името, защото обикновено е на немски, а накрая се оказва обикновена македонска наденица или спатъхнал леберкез;
– Сандвич с фенси име – демек някви скъпи мокри филии;
– Манджа с чуджо име. Обикновено мяса на тюрлю гювеч или покрекло;
– И разбира се някъв молекулярен десерт, който изглежда все едно идва от 2080-та и действително е с размерите на молекула.

1.2 Ресторантите в Стария град:

Ми… то няма бе… Не знам наистина как реално е възможно това, но като изключим едно място, което разцепва само с локация и се възползва от наклонността на потни катерещи тепета хора да обичат бира, друго нЕма.

1.3 Кварталните кръчми:

Вече, както виждате, преминахме към съвсем различна категоризация- кръчми, а не ресторанти! Да са знай! И това далеч не е случайно. Тук нещата стоят по съвсем друг начин. Разбира се, в парично отношение разликата не е особено голяма, но всичко друго сякаш е от едно отминало време. По-хубаво и леко вмирисано на лук и цаца време!

В категорията “кръчми” попадат всички тези учреждения (неизчерпателно изброени) – квартална закусвалня с обедно меню за строителите; фургон с маси отпред, където правят най-добрата цаца и пържени картофи, които някога сте яли; лафка, която ползва пейките пред блока и предлага “богат” избор от салатбургери и бири.

След като вече въведохме кръчмата като термин, следва да направим и няколко важни за нея уточнения:

– Квартално не значи много евтино;
– Неевтино, не значи хубаво;
– Махленското гарантира гадно отношение от люта сервитьорка, което трябва да приемете;
– Това, че менюто е 60 страници, не гарантира, че в момента има нещо различно от кебапчета и бира;
– Миди не се поръчват! Не съм чувал в Кичука да има водоем със солена вода;
– Сметката надали ще е под формата на касова бележка;
– Гарантирано ще има квартални пияници, кръщене, абитуриентска, сватба и сбирка на випуск 75-та. Независимо кой ден от седмицата е;
– Покривките ще са със СОЦ шарка;
– Бутилката с лимонов сок ще изглежда така, сякаш е израстнала от масата преди 12 лета.

2) Заведения за пиенйе. Или така наречените – барове:

1.1 Барчетата в Капана.

Ето че стигнахме и до истинските символи на пловдивския айляк. Там, където се сблъскват всички възрасти, социални прослойки, култури, националности, сексуални ориентации и мераци, за да се омешат хубаво в един алкохолно-айляко-дискотечен микс, който обикновено завършва в No Sense, Найлона или North Star. Ми те тава е…

Всъщност тук има няколко важни принципа, на които ми се ще да натъртя:

– “тъпи” бири няма! Всички фенове на Пиринско, Бургаско, Шуменско бомбичка и Халва любимка, не са добри дошли в царството на бирите със сложни имена;
– навсякъде има 18 вида джин и 45 вида тоник, но Бургас 63 не се сервира;
– сламките за коктейли обикновено са от макарон, което е идеално за мен лично, защото успявам да си доям, след като съм останал гладен от някой капански ресторант;
– масите в заведенията са за около 12 човека, но пространството е по-скоро като за двама и половина;
– тоалетната обикновено е с размерите на шкаф за чорапи, което прави облекчаването в някоя тъмна уличка по-предпочитано решение от мнозинсвото.

1.2 Барчетата в Стария град:

Начиии, тук положението пак е много офсайд, но пък аз имам едно много любимо място, за което нищо лошо няма да кажа. Особено ако почерпят един контрабас… ааа, една бира имах предвид. 😉

1.3 Кварталните кръчми:

Не, няма грешка, няма и повторение. Всичко е точно. Кръчмите, както е известно на всекиго, далеч не са място само за ядене. Всъщност те са място основно за пиене.

И в тази връзка, ще добавим още няколко учреждения към категорията “кръчми” – кварталното магазинче с пластмасови маси отпред; кварталното магазинче с пейка отпред; кварталното магазинче с бордюр отпред; кварталното магазинче с поляна отпред. Общо взето стана ясно, че има само едно изискване – място, от което да си вземем пиене, па ние кръчма навсякъде можем да си вдигнем.

И за капак един мощен призив за всички квартални пийняци – това, че алкохолът е със съмнителен произход, далеч не е извинение да не се пие!

ЗдравейтИ, майна! ЗдравейтИ, майни! ЗдравейтИ, гастарбайтери от Смолян, Асеновград, Червен и други квартали на Мега(филипо)полис!

За да се дистанцирам от jobs.bg, искам да кажа от сега, че този материал няма да бъде посветен на оферти за работа, стаж, наряд в Кения или бригада в Кипър. Ако все пак от платформата решат да се свържат с мен, за да ми платят с цел промотиране – не се продавам!

И тъй, все още не съм 100% сигурен за какво ще говоря днес, но се надявам с писането да дойде и смисълът. Точно както с яденето идва апетитът, а с трудолюбието – успехът… yeah right! Всъщност истината е, че с яденето идват холестеролът и кръвното, а с трудолюбието – гърчът и напрежонката!

Измислих го! Ще говоря генерално за това що за работа се бачка в Пловдив, от какви хора, с каква цел и до какво води вършенето й. Сигурен съм, че доста народ би се обидил ако прочете това, което ще напиша. И точно това ме успокоява! Просто знам, че няма да го прочете “доста народ”. Е, нека започваме.

Категория труд номер 1- майсторите!

Започвам тъй ударно, защото съм сигурен, че на всички това са ни любимите хора! Именно те формират сигурно 60% от цялостното количество работа, което се върши тук.

Признавам си, че напоследък съм лично афектиран, тъй като вече втори месец в блока срещу нас се прави външна изолация и кипи усилен труд. Сега ще илюстрирам в какво се състои работния ден на “колегите”. Наричам ги така дружески “колегите”, защото от доста време си работя от вкъщи и това са физически най-близките ми същества, с които оперираме на една географска ширина. Ще ви разкажа личната си история, която е събирателна, много описателна и шаблонна за тази конкретна категория труд. Убеден съм, че много от вас са преки или косвени участници или потърпевши.

Та, работният ден на колегите:

7:02 – Мерцедесчето на шефа на фирмата, който бачка на равно с другите трудоваци (демек още един човек, щото няма кой друг да му опъва аврамкаиша по цял ден на тая мръсна жега), бива надлежно паркирано под вишна-черешата пред нас. Паркирано е така, че да ближе номера на Киата ми, но пък да е на сянка цял ден.

7:03 – Започват псувните! Като цяло винаги има “основателна” причина за нареждане, без значение дали е някоя от следните – липсват материали, някой закъснява за работа, понеделник е, жега е, инфлацията е скочила с 2 процента от вчера и т.н.

7:03:10 – Събуждам се! Започват псувните и у нас….

7:05 – Пуска се радиото. Не ме разбирайте погрешно, аз съм голям меломан, обаче ако още един път чуя Рут Колева или Дуа Липа в 7 часа сутринта (дори и в събота), ще си сменя пола.

7:08 – На едно от бачкаторчетата му звъни мобифона с топ досадната мелодия, която можете да чуете само от телефона на някоя леля-зрител по време на театрална постановка. Излишно е да казвам, че пичът веднага вдига и започва да крещи, да се смее и генерално да говори с интонация на задавен карбуратор (от цигарките и алко’ола). И така в продължение на 10 минути. Което се повтаря през половин час.

7:10 – Вече съм буден безвъзвратно. Правя малко yoga for men, за да отмине леко напрегнята, но йок.

7:30 – След като маТРЯлът още не е дошъл, започват да се хакат кафета. Разбира се чашките и шишетата от минерална вода после биват инкрустирани в оградката ми и трябва аз да им ги чистя. Над нещата обаче.

7:30 – Докато ламерите хакат кафета, един едновременно дълъг и изтумбен, с фигурата на пумпала от Inception колега, започва да пори патрончета с водка. Твърди, че го е страх от високото и не може да се качи на скелето ако не е пийнал леко. Проблемът е, че така и не съм го видял да се качи на тва скеле. Другият проблем е неговото определение за “леко”, в което според мен не попадат 3 патрончета. Но това си е мой дерт, предполагам.

8:00 до 12:00 – Работи се! Като цяло няма да ги хейтя пичовете в това отношение, работят си, виждал съм го. Друг въпрос, че чистотата е “много на ниво” и дори аз вече имам стиропор под ноктите, макар да не съм припарил до него. Виждам заглавията в Пловдив 24 – “Шок, сензация! Сняг в Съдийския през Август!”.

Друг лек проблем е, че през някво време слизат от скелето, за да си бъркат маТРИала за измазване с бормашина в едни баки и вдигат извънреден шум. Между другото, технологията за направата на тая хава, притеснително много прилича на приготвянето на сместа за казанлъшките понички на Гребната… но да не далбаем там.

12:00 и 13:00 – ИзлизаМЕ в обедна почивка! Да… за съжаление единственият миг, в който са кротки, е когато и аз разпускам.

13:00 до 16:30 – Бачканакът продължава и така, докато не опаковаме целия блок в нов, 6-ти по ред различен цвят от предишните опити за изолация.

И за финал, един много интересен феномен от цялата работа. Той се наблюдава, когато в близост до скелето (в радиус от половин километър) нещастието да мине има някое хубаво девойче… тогава бачкането секва рязко и скелето започва да се тресе от тестостерон и необуздан нагон, изпълнен със секс агресия. Моментално се започват едни коментарчета от сорта “ахаай, щтаскъсам”, “ща сцепа”, “щи пръсна гьона”, “щи обърна хастара”, “за кой го пазиш тоя гъз, ма”, “ша прайми ли сексат”, “ще се омъжиш ли за мен, прекраснице” и т.н.

Категория труд номер 2- борчаджиите!

Човек колкото и “добри познати” да има, рано или късно някой от тях ще му поиска пари на заем. Или както върви поговорката “живей у борчове, та ‘а та помнат ‘ората”!

Тази категория е характерна не само със своята досада, но и с една необяснима и непонятна за мен особеност. Обикновено тези хора работят нещо – как, кога и какво, не съм сигурен. Има и някаква насрещна престация за труда им – взимат заплата – защо, кога и колко… също нямам удоволствието да знам. Често обаче тези хорица ти влизат с фразичката “братле, ай да ми цъкнеш едни къси пари, че да закърпя дереджето, па ти като имаш, ще ми ги върнеш!”. Дотук всичко точно, нали? Да, но ако сметнеш сумата, които те предполагаемо получават като заплата + “късите пари”, които ти и други „авери“ им давате на заем, се оказват две неща:

1) Тия хора взимат повече пари от теб;
2) Тия хора харчат 3 пъти повече от това, което реално печелят.

И тук идва вече жестокото объркване у мен… Дали тези хора не са някви марсиански масони – единствените, успели да надхитрят световната икономика и да се справят с постоянно растящата инфлация?! Риторичен въпрос…

Категория труд номер 3- айтитата!

Тук няма да се впускам е големи детайли, защото всички знаем, че Тракийската низина и в частност Пловдив е българското Пало Алто, накратко наричано от мен “пáлто”! Най-вече защото със средната заплата тук, човек може да си вземе едно ново “пáлто” и да се приключи финансово за месеца.

Почти всеки в професионалния си път, включително и аз, рано или късно е имал удоволствието да нарече себе си “айти”. Тук обаче това да бъдеш такъв се изразява в нещо съвсем различно от обичайното.

На първо място – назначен си от сингапурски подизпълнител, първоначално нает от щатска компания, които сингапурци са outsource-нали индийска фирма да намери хора от Източна Европа за съпорт, чиято дейност ще се изразява в това да обяснява на пенсионери в Маями как да развиват станиола на бонбон в 10 стъпки.

На второ- работата ти се състои основно в това да вдигаш телефона на някой сопнат човечец, който ти се обажда от другия край на света, за да те псува на развален английски, с какъвто и ти самият му отговаряш. Причината, да се наричаш “айти”, е най-вече поради фразата, която често отправяш към колегата си при входящо обаждане – “ай ти да се разправяш с тоя боклук този път, че на мен ми писна!” ,

Категория труд номер 4- схемаджиите!

Тук пак не мисля, че има файда много да обяснявам (а и не мога), защото всеки от нас има поне един познат, чиято работа се изразява в “мислене и въртене на схеми”. Правя едно пояснение – за да вършиш тази дейност, далеч не е задължително да си изучавал три семестъра схемотехника в Технически университет София – филиал Пловдив.

За да бъда абсолютно честен, много ми се иска да ви дам детайлна длъжностна характеристика на тази професия, както и кода й в Националната класификация на професиите и длъжностите, но истина е, че изобщо не знам в какво се изразява тя. Само знам, че “мисленето и въртенето на схеми” се върши основно, докато си седнал някъде на теферич в 12:30 на обяд на бири и наргилета. Има голяма вероятност това да е и самата същност на операцията.

Ми, кат цяло, туй то, намерих за какво да пиша в крайна сметка… С две думи за обобщение – нищо чудно, че “биченето на айляк” е местна дисциплина. Приятелството си е приятелство, работата си е работа, а сириньето е с все повече пари!

Ето, че и този момент настъпи! Предстои да посегна и на най-чистото и святото – нАуката и знанието. Като за начало ще дам собствена трактовка на това що следва да се разбира под “образование”, а впоследствие ще навляза в дълбочина що всъщност е то.

Образованието е социално образувание, чиято цел е да образува нови гънчести образувания у мозъка на индивида, за да може той гордо да се нарече образован. Това е теорията.

Както се чете в Еклисиаст 1:18 – “който трупа знание, трупа и печал”. Що се отнася до учащите в университетите в Пловдив обаче, единственото, което те натрупват на парцали е напрегин и цироза. Това е практиката.

Ще превъртя лентата през яслата, детската градина, началното и гимназията, защото единствените съществени уроци, които научаваме през този период са: откъде идват децата, английски на ниво А2 (което лично оценяваме поне на C1), право хоро, белот и че “след бира може всичко, но преди – нищо”! Малка група от истински любознателни хора научават квадратни уравнения и как се пише “отвертка” и ползват тези умения в живия живот, за да решават судоку и да поправят правописа на други хора в коментари във фейсбук.

И ето, че вече съм на 18! Пределно ми е ясно (т.е на баща ми…) какво искам да правя до края на дните си и на какво да посветя следващите 80 години до пенсия, през които да държа гъза на някого от 9 до 5, докато некрологът послужи за предизвестие за напускане.

В моя случай “аз” взех “правилното”‘ решението, да уча право! Което и направо взех, че завърших без да искам. Право да ви кажа –  изкривих се от тъпотия… Няма да навлизам в подробности какво, как, защо и с каква цел. Ще споделя само един личен опит от професионалния си път, който смятам, че е достатъчно показателен.

Преди доста време започвах работа в една фирма като некъв маркЕтинг специалист (защото хората не знаеха как иначе да кръстят “професионалния цъкач на Ексел”). Тъй като дейността на работодателя ми беше в металообработващия сектор, той имаше “блестящата” идея да премина едномесечно обучение ДОЛУ в производството, пред да се кача ГОРЕ при архангелите на марКетинга. Или евангелистите… не съм сигурен как се наричаха тия. За кратко ще им викам “бахури”.

“Обучението” ми се състоеше основно в това да въртя ъглошлайфа, да дишам йодни пари от газорежещи машини и да си прекарвам обедната почивка с колега на име бат Петьо Секиджията (както го наричаха другите малцинствени колеги) и “Ония Тъмнозелените” (както бат Петьо Секиджията наричаше малцинствените колеги). Направо си беше екзотика като за курорт!

И тъй, един ден по време на “едномесечното ми обучение” (интензивен курс по ромски език) трябваше да пробия 86 дупки в 20 сантиметров стоманен лист с магнитна бормашина, седейки на детско столче върху листа стомана, така, че да си гълтам колената. За сведение пробиването на една дупка отнема около две минути. Междувременно на всеки 20-25 дъпки се налага да ходиш при бат Петьо Секиджията, за да го замолиш да ти наточи бургията. На тази молба със закачлива беззъба усмивка той отговаряше “аз чужди бургии не точа”. Всеки път… Мисля, че бях някъде на 56-тата дупка, когато си казах “ех, добре, че съм завършил право…”!

И така, за да не разводнявам темата, за която сме се събрали, направо (по обясними причини накриво не мога) минавам към същината. Университетите в Пловдив.

Следва неизчерпателно изброяване плюс характеристика.

1) Пловдивски Университет “Паисий Хилендарски”

Съкратено: “ПУ”. Идва от “пу, майка му д*йба, как се набутах на тая мизерия…”
Патрон/и: Кучето Паисий и котката Евгений пред входа на Ректората, които всички студенти хранят с гадния кренвирш от мита от близката лафка.

Широкопрофилен, същестуващ над половин век, “алма-матерът” на пловдивското ВИШО образование. Мечтата на всеки самоковски предприемач е да завърши макроикономика тук, за да продава картофи на едро (собствено производство) на борсата в Първенец. Преспокойно тази специалност може да бъде успешно “завИшена” и от чифтокопитното, което самоковецът използва, за да обработва земята си. Даже е почти сигурно, че то ще завърши с по-висок успех от повечето му колеги в потока.

Освен с богат набор от специалности, стройна организация, модерен метод на преподаване от специалисти във всяка област, съвременни учебни съоръжения и аристократични, вдъхващи увереност в едно бляскаво бъдеще у все учащ се сгради, ПУ разполага и с долнопробни гадни заведения около Ректората, в които човек да убие 4-5 часа до следващата лекция, в случаите (78% от всички), в които лекторът за пореден път върже тенекия и не дойде на заниманието. Истинската наслада идва, когато следващият по програма“обучаващ” призове Екзодия и също не дойде на уреченото занятие. Ето така, за съжаление по трудния начин, научих в какво се състои състава на престъплението “криминална содомия”.

Въпреки всичко съм благодарен за близо шестте години, които прекарах в ПУ. Най-вече, защото сега, когато отивам пеш към Центъра, се чувствам по-уверен от всякога! Просто със сигурност знам къде се намират тоалетните в Ректората, ако нещо рязко го закъсам по път.

2) Технически университет – София, филиал Пловдив

Съкратено: “ТУ”. Идва от “ТУ има две жени на випуск, ту няма”. Интересен факт е, че не съществува човек от Пловдив и околията, който да не знае виц за Техническия.
Патрон: Нямам идея, сигурно Фандъкова

Тук дори от самото наименование на университета става ясно, че той го играе втора цигулка на големия си брат от столицата. И като типичен аутсайдер, спокойно се е примирил с ролята си.

Най-голямото постижение, с което кадрите на ТУ Пловдив могат да се похвалят след завършване, е поставянето на “инж.” пред името си във фейсбук.  Друг факт, с който е известно висшето учебно заведение е, че средната продължителност на следване там е 48 години. И в тази връзка, освен подготвени кадри, ТУ ражда и потомци на Дънкан Маклауд.

3) Аграрен Университет

Съкратено: “АУ”. Идва от “АУ, ми то тука няма един, дйет да нИ гУвори на мйеку бе”
Патрон/и: Кауфланд, Била и Лидъл

Ще бъда откровен. Идеята на Аграрен университет Пловдив да ражда идейни, предприемчиви, модерни земеделци-трудоваци е прекрасна. Със сигурност. Подкрепям я с две ръце, най-вече защото не ми се ядат домати с вкус на чугун и пиле с вкус на домат до края на дните ми.

Проблемът е, че всичкото “мозъчен тръст” се изсипва там като мераклия за образование и се превръща в надежда за нашето по-качествено изхранване и цялостно съществуване, различно от това на мутирали човешки индивиди, изградени от ГМО и напразни надежди.

За да не звучат думите ми като безпочвени обвинения и критика, ще разкажа една показателна история. Преди някво време (може би 7-8 години), бях на чалготека в Сикретс. Без укор, моля, всички сме го правили! В сюблимен момент на алкохолна натровеност с висококачествен алко’ол, един младеж отиде при диджея, бутна му една тънка двайска и изрече следните хвалебствени слова по микрофона:

“Поздрав за всички животновъди от Аграрния. Ай, животниииии!”

И тогава научих, че в Аграрен университет Пловдив съществува известна тъждественост между индивида и това, което той развъжда.

4) Университет по хранителни технологии

Съкратено: “УХТ”. Идва от “Ухт, гладен съм”
Патрон: С водка.

Ся, няма да се правя, че знам какво се учи в този университет. Не познавам твърде много хора, които са го завършили. Има само няколко неща, които ми се иска да отбележа.

Предполагам най-ценното качество, което се придобива там, е да знаеш с какви консерви да се запасиш в мазето, ако по телевизията обявят, че скоро ще настъпи апокалипсис.

Другото стойностно знание, за което определено се изискват 4-5 години следване, е да разбереш, че миш-машът става най-добре със смес от пресни зелени и червени чушки. Всичко друго е богохулство.

Ще си позволя да направя и един последен коментар. Моля ви отидете на началната страница на uft-plovdiv.bg и забележете анимацията в банерчето най-горе… Ето това ако не е доказателство за “технологии”…

5) Медицински университет

Съкратено: “МУ”. Идва от “Б*х МУ мамата, тук колко много се учи!”
Патрон: Поне 3. На лекция. Отново с водка… че иначе не се издържа.

Няма шега. Медицинският университет наистина е сборище на големи умове и хора, които по някаква неизвестна за мен причина смятат, че да кибичиш на 72-часови дежурства, за да се занимаваш с други индивиди, срещу крупната сума от 620 лв на месец, е призванието на живота им. Хвала! Наистина!

Тъй като така и няма да намеря отговор на това “сАс каква целта го прайш уе чуек?!”, мисля да се фокусирам върху един друг аспект по темата. Той е свързан с една определена прослойка, която напоследък преобладава като студент в МУ. В тази връзка се надявам да НЕ се случат следните превратни събития:

Първо – МУ да бъде обявен за британска (индийска) колония
Второ – Борис Джонсън да стане ректор.
Трето – МУ да си направи Брекзит от българската образователна система
Четвърто – Инцестът да стане основен способ за възпроизводство

И един призив към фармацевтите – моля, измислете нещо по-ефективно за лекуване на болки в коленете от ракия с кестени, че не останаха вече нит ракия за пиенйе, нит кестени за мезенйе. Мерси!

6) ‘Секви там колежи, институти, полувисши учебни заведения и други подобни курници

Съкратено: “БАХГИ”. Без нужда от пояснение.
Патрон: Необходим, за да сложиш край на тия мъки

Обединяващата характеристика тук е, че всички “образователни центрове” от сорта, са ръководени от мотото „Знанието е злато“. В буквален смисъл.

В днешно време има твърде много източници, от които човек може да получи “акъл”. Вследствие на това, българинът е развил едно себесъхранително и противопоставящо се на този стремеж чувство, което му “помага” да не вземе без да иска да получи някакво случайно знание. Изрази като “То да е уй да му го набиеш, ми то акъл”, “Акъл не ща, пари ми дай”, “Акъл море, глава шамандура” служат като антагонист на това всеки да ти се меси в най-святото.

Разбира се от другата страна, на самите нас НЕ ни е забранено да раздаваме желан или нежелан акъл наляво и надясно. Напротив. Ние дори правим добро на човечеството, Защото как би могло да съществува то, без нашия акъл. Особено, когато става въпроси за спорове във фейсбук. В тази връзка предлагам лично Марк Зукърбърг да се наместа като арбитър, щом една тема надскочи повече от 4 отговора с биполярни коментари. Така Стефка от с.Црънча, област Пазарджик, най-после ще разбере “е ли добре да слагаме по малко барут в просото на кокошките, за да снасят по-бързо и начесто?”.

В резюме отново ще завърша с една мисъл. Лао Дзъ е казал: „За да придобиеш знание, всеки ден прибавяй по нещо. За да придобиеш мъдрост, всеки ден изхвърляй по нещо.“ Нещото, което следва да изхвърляте е боклука си. Разделно.

И съвсем за последно, както е казал Алберт Айнщайн – „образование е това, което остава, когато забравим всичко, което сме научили в училище.“. Затова най-образовани са хората с Алцхаймер!

Чао и със здраве!

С оглед наближаващите местни избори, които съм убеден че вълнуват около три процента от пловдивчани (тамън колкото избирателната активност), реших да направя този изключително полезен спомагателен материал. Мечтата е с времето той да се превърне в своебразен културен, етнографски, административно-политически и туристически информационен алманах на пловдивските квартали.

В настоящия текст ще разгледаме част от най-култовите и емблематични за Пловдив квартали, които допринасят за цялостния му чар и статут на “най-айляшкия за живеене град в България”. Започвам изброяването на регионите в Пловдив по лични симпатии, а не по генерална значимост.

Кючук Париж

Като човек, имал няколко гаджета от Кючука, няма как да не започна именно с него. Както знаете “ако искаш да получиш любов, трябва най-напред да я посееш”. Явно с моето сеене се е зародила и любовта ми към този култов квартал. Множеството неосветени паркове сериозно са помогнали в тази посока.

За неосведомените туристи от Пазарджик и експати от Смолян – “Кючук Париж” в буквален превод означава “Малкият Париж”. И може би дотук свършват приликите с френската столица. И за да не прозвучи предходното изречение като хейт, ще бъда напълно откровен с вас. Бил съм в Париж, но Кючука пó си ми харесва! Сигурен съм, че голите кабарета в баня „Русалка“ едно време, са били в пъти по-забележителни от тези в Мулен Руж…ах, сякаш беше вчера…

Кючук Париж е Чък Норисът на Пловдив. За него има толкова много истории, анекдоти, вицове и басни, че съм 100% сигурен, че голяма част от тях са истина. Едно от нарицателните за квартала е “опасност”. София си има Люлин, Ню Йорк си има Hell’s Kitchen, Балтимор – Cherry Hill, Рио де Женейро – Cidade de Deus, Палермо – Quartiere Zen, а Пловдив – малолетните престъпници от Кючука.

Население: всеки с по 2-3 условни присъди
Граници: четирите стени на килията
Описание в едно изречение: “Ох че боли”

Съдийски

Перлата в короната на пловдивските квартали! Не го казвам само защото съм прекарал първите 35 години от своя тийнейджърски живот тук. Човек би нарекъл това “крепостно селячество”, но навярно това ще е някой завистлив гангстер от Кючука, който отчаяно иска да се откъсне от криминалния живот и да заживее спокойно в цивилизацията.

Ако не вярвате що за оазис е Съдийският, можете да попитате всеки представител на друг квартал къде най-много би искал да живее в Пловдив. След като първоначално ви излъже, че най-много харесва собствения си квартал, през сълзи ще ви признае, че всъщност много завижда на хората от Съдийския за красотата им, интелигентността им и излаза им към това чудо на архутектурния гении – Гербера.

Безспорно най-забележителното за квартала е Барселоноподобният му градоустройствен план на еднакви по размер квадрати, които правят излизането и влизането в квартала доста предизвикателни. Легендата твърди, че по улиците на Съдийския все още се скита разгневения дух на бивш обитател на Коматево, свикнал всичко да се случва на една права улица.

Население: хора със синя кръв и афинитет към скъпото сирене от Лидъл
Граници: всичко, що се простира до там, където започва зоната на плебеите
Описание в едно изречение: “Имаш ли да ми развалиш това кюлче на две по двайсе?”

Мараша

Това е кварталът, в който хората съществуват във вечната заблуда, че ако се разхождат ежедневно по Волга или Гребната ще живеят с три дена по-дълго от останалите, тъй като няма да дишат смога, избълван от тритактовия Вартбург на бай Стоян от Смирненски.

Да, признавам, че Мараша разполага с малко повече природни дадености от Съдийския и с 2-3 улични лампи в повече от Кичука, но все пак… Нека не си вирим носа, сякаш живеем в Бевърли хилс, а! Все пак в миналото кварталът е бил известни със зеленчуковите си градини и чифлици, а не с това, че Опра си е купила апартамент с изглед към Альоша

Население: високопланински камерунски козички
Граници: Альоша, Марица и други руски агенти
Описание в едно изречение: “От високо най-лошо се пада”

Централен

Сега, тъй като квартал Централен всъщност е придатък на Съдийския, няма как да кажа нищо лошо за него. Реално аз възприемам Главната като продължение на коридора у дома, Капана за задния ми двор, а Стария град – за наследство по завещание. Така че за Центъра – “или добро или нищо”!

Лична гордост ми е, че коридорът ми все така държи рекорд за най-дълга пешеходна зона в Европа. От учтивност хората от Съдийски сме се разбрали да позволяваме на гостите – туристи от други градове и чужденци да не се събуват на прага ни – площата пред Пощата.

Население: хора от Съдийския, излезли да се разтъпчат пред входа
Граници: скъпи
Описание в едно изречение: “Древен кибик и вечен айляк”

Тракия

Район „Тракия“ е най-младият квартал на град Пловдив. И като все още пубер, той идва с типичните за периода особености и кривини. Една от най-големите такива са панелките.

В район Тракия са изградени близо 252 жилищни блока с общо 770 входа. Най-забележителното е, че в близост до блок номер 2, са разположени блок номер 77 и 211. Ще попитате “е как така?” – всичко е с цел заблуда на противника. Тракийци всъщност са една много затворена общност от хора, които не само не искат да напускат пределите на губернята си, но сякаш не искат и да допускат нови обитатели в нея.

Напъпилите нови комплекси тип Гоби (или бяха Оазиси… не съм сигурен), правят опити да разтурят спокойното съществуване на местните жители, но те отговарят на предизвикателството, завладявайки насилствено паркоместата им!

Население: на-СЕЛЕ-ние
Граници: никва идея… някъде до Асеновград
Описание в едно изречение: “Градът спи. Селяните от Тракия също.”

Смирненски

Смирчака е определян от група еретици като “най-зеленият квартал на Пловдив”. Аз като типичен далтонист – не виждам да е така.

Честно да си призная, не съм 100% сигурен, че имам какво друго да кажа за този квартал, освен това, че се намира в опасна близост до изходите на Пловдив, които не водят до нищо хубаво…

Население: смирени, че не живеят близо до Центъра
Граници: никва идея… някъде до Карлово
Описание в едно изречение: ”Ново строителство, на комуникативно място…”

Остромила, Прослав и Коматево

Това са част от кварталите на Пловдив, които честно казано нямам време, мерак, а няма и смисъл да посещавам. Всички те са обединени от това, че никой кореняк пловдивчанин реално не знае кой от тях кой е.

Чувал съм, че ги определят като Ориндж Каунтитата на Пловдив, но някак не намирам устрем да се убедя в това твърдение.

Население: Да
Граници: Там, къде градски транспорт не припарва
Описание в едно изречение: “На майната си”

Кършияка

Наближаваме края на Пловдив, но не и по значимост. Следва – Кършияка. Буквално преведено от турски “кършияка” означава „на другия бряг“. Нещо, което със сигурност не може да се каже за сексуалната ориентация на обитателите му! Бил съм там на гости, хубаво е. Уточнявам – не съм бил „на другия бряг“, а съм бил в Кършияка… което семантично е едно и също… Ох, отиде тя…ходи обяснявай сега, че нямаш сестра…

Кършияка е разположен на на северния бряг на река Марица, но пó се усеща, като да е разположен на северния бряг на река Арно. Най-вече, защото всичко в тоя квартал е мега арно. Най-лесният достъп до него е през пешеходния мост, който поразително много прилича на Понте Векио.

Нека корена на думата “кър”, не ви заблуждава – тук всичко е фрески по подлезите и италианска мазилка по тротоарите.

Какво повече да кажа за Кършяка (освен, че от Имотека ми платиха за тази статия) – това е Флоренцията на Пловдивските квартали. Тук живеят само изискани чакали с италиански усет за живота. Veni, vidi, айляк bici.

Население: само каймака на флорентинската мафия
Граници: от Мараша до Милано
Описание в едно изречение: ”La vita e bella, майна!”

Столипиново

За финал, ще завършим със сериозен тон.

Просто няма как да пропуснем квартал Столипиново! Все пак това е най-голямото градско гето в България, определяно от някои бивши пловдивски кметове като „държава в държавата“, поради безконтролното съществуване, което водят обитателите му.

Някои от забележителностите на квартала са – 98% незаконно строителство, повсеместна престъпност, необезспокоявана търговия с наркотици, поголовна неграмотност и незаинтересованост от случващото се в околния свят. И най-интересно е, че това всъщност не е сериалът The Wire на HBO…

Население: никой не се е опитал да го брои
Граници: нарастващи
Описание в едно изречение: ”Животът трябва да се живее безотговорно, но с отговорност” – Пабло Ескобар

И тъй, приключвам с това неизчерпателното изброяване на кварталите на Пловдив. Предполагам ще има обидени обитатели на останалите региони, които не са репрезентирани тук. Успокоявам ви- това със сигурност е за ваше добро!

Ще завърша с една поговорка: “Рим не е построен за един ден, а Томов Плаза изглежда като да е построен за един ден”

Всеки ден обсъждам със себе си този зависнал въпрос, без да успея да си дам съдържателен отговор. Понякога си мисля, че за неуспеха е виновен събеседникът ми, но после той ме убеждава, че не съм прав. И все пак, не мога да оставя казуса така в нищото, затова седнах точно ей сега да разсъждавам по него писмено, без да имам каквато и да е идея до какво ще доведе това. Общо взето – както правя обикновено с всичко.

И тъй. Защо да живеем извън Пловдив? Как да избягаме от града на хилядолетното блаженство, за да се гмурнем в дивата околоселска прерия? Защо да заменим тепетата с маанетата? Как да се откажем от гледката на осветения нощен Античен театър, заради лукса, който предлага язовирът в Марково? Не е ли по-добре вместо да си чупим токчетата по калдаръмените улици в Стария град, да затъваме с гумени ботуши в браздата между редове с домати? Има ли смисъл да се хабим да ходим цели 1.8 км по най-дългата пешеходна зона в Европа, вместо просто да излезем на мегданя и да пием по едно вино с лимонада на крак пред хоремага, както правят другите нормални селски експати? Защо да разполагаме с цял Гребен канал, като не можем ни една въдица да заметнем в него? И последен, но най-важен въпрос – вместо по цял ден да зяпаме щъкащите навсякъде пловдивски гаджета, приседнали под някоя дебела сянка, не е ли по-добре да вземем да погледаме малко добитък? Ох, този текст няма да е лесен…

За да ви демонстрирам колко ще ми е трудно да напиша тази материал, ще направя едно искрено признание. Аз съм абсолютно градско чедо. Най-близкото до село, което някога съм имал, е Казанлък, където живееше баба ми. Когато й ходих на гости, имах чувството, че ще пътувам назад с машина на времето. Представях си, че там децата по цял ден, с цел развлечение, се плюят, замерят с камъни и се ръгат с пръчки, вместо да карат колелета, да слушат уокмен и да цъкат Cadillacs and dinosaurs (по-известна като “Мустафата”) на джаги, както правеха пловдивските деца. Бях сигурен, че в Казанлък се говори на чужд език, защото рядко разбирах какво точно ми казват. За да се впиша поне малко, ми се наложи вместо със “здравей”, да поздравявам с израза “как си уа, глъвЪ”.

От бащина страна разполагах с орязаната бета версията на Пловдив – Пазарджик. Там нямахме имот, но от време на време, минавайки през града, баща ми БЕЗ носталгия ми споделяше разни истории от детството си. Тогава разбрах, че дори хората, които са родени там, са способни на неприязън към Пазарджик…И за да не бъда хейтър, ще кажа, че на мен града ми допада! Единственото нещо, което ми правеше странно впечатление, когато минавах оттам, беше оранжевият цвят на пътните очертания и ограждения. Възможно е да е бил и жълт, не се наемам да категоризирам с точност, по обясними причини. Това ме караше да мисля, че градът сякаш временно е на това място. Все едно утре някой ще реши, буквално ще събере катуна (ах, това е грубо!) и ще премести Пазарджик в Северозападна България, примерно.

Онагледих потеклото и синята си кръв, а сега да ви кажа най-сетне защо е редно да заживеете извън Пловдив. Ще ползвам отново любимото ми изброяване. Ето причините:

1) Дразнят ви задръстванията

На село хората са всичко, но не и задръстени! Най-вече защото 80% от коренното население по селата вече са възпитани и услужливи IT специалисти. Така ще можете спокойно да отскачате до съседа за една чаша JavaScript, когато вашият е на привършване. Това е много силен аргумент да помислите сериозно за релокация!

Откъм трафик – ще ви спукам балончето. Ако ще се местите на село, защото не искате някой да се рязка пред вас с издънено BMW или мотористи да влизат в двора ви, минавайки директно през оградата, докато карат на задна… няма да го бъде! Отдавна се е минало времето, откак на селското кръстовище са се разминавали по две каруци на ден.

2) Няма къде да паркирате

Така е, съгласен съм. В града вечно няма къде да се паркира. Затова всички хора, които живеят на село разполагат с 16 гаража за всичките превозни средства, които притежават. А те са им от друга страна и крайно необходими, за да могат по 12 пъти на ден да ходят до града, за спешни поводи като това да си вземат клечки за уши или дюнер и отново да търсят места за паркиране, като по този начин прекарват в Пловдив 98% от времето си. Логично, нали?!

3) Дразнят ви съседните

Надали ще ви изненадам, но съседи има и на село.

Съседи има и в затвора, така че се откажете от идеята да им палите апартамента, защото спират на “вашето” място под единствения останал орех в междублоковото пространство в Кичука. “Междублоковото пространство” от своя страна представлява точно една плочка, но това е друга тема.

Хубавото е, че поне няма да се налага да делите един простор със съседите на село, така че това е отново добър аргумент да помислите за пръждосванка от града.

4) Дразнят ви колегите в офиса

Всъщност на село всички са колеги, но не го осъзнават.

Реално селото е една своеобразна метафора за open space industrial тип офис, в който няма как нещо да остане скрито-покрито, всички се познавате и се преструвате, че се харесвате, докато се бъхтите 24/7, бачкайки за някой тираничен корпоративен гигант – обикновено някое ТКЗС. Май малко бъркам историческите периоди, но… идеята е ясна.

С две думи – струва ми се като изключително добра идея това, да се измъкнеш от града, защото не те кефи да се гледаш по 8 часа на ден с хора в офиса, който не понасяш, за да отидеш на място, където ще трябва да се насилиш да харесваш абсолютно всички, само за да живееш в мир, тъй като никога няма да виждаш различни хора, дори и да искаш! Добре де, това далеч не бяха две думи…

5) Дразнят ви хората като цяло

Между другото забелазвам, че това е някакъв много сериозен нов тренд. Доста хора около мен твърдят, че не могат вече да понасят хора и да им гледат кривите физиономии. Сигурно визират мен… или брат ми…

Масово и с увереност се твърди, че човек би се чувствали много по-добре да гледа добитък. И така едновремешната заплаха “учи, че да не ходиш да пасеш патките”, в днешно време звучи по-скоро като наставление – “учи, че да можеш да си позволиш къща за 300 000 евра в Белащица, където да си пасеш патките”!

6) Издразнени сте генерално – на всичко и всички

Убеден съм, че това да влезете в “5 AM клуба” и да ставате болезнено рано сабахлянта, но не за да дишате йодни пари от дифузера си, докато медирирате на челна стойка под звуците на алфа вълни, а за да обърнете двора, ще помогне на всички вас да приемете живота от един съвсем друг по-красив и спокоен ъгъл!

7) Искате да живеете в къща, а не в монолитен курник

Бих разбрал един такъв аргумент, да. Никой не иска да му пъплят разни себеподобни във всичките три измерения около него, докато е затворен в бетонния си 35 квадратен лукс.

Ясно е, че това да избягате от курника обаче няма да го бъде. Вие самите може и да нямате такъв на село, но някой съсед със сигурност ще има. Обикновено там ще се развъжда петли за бой, който ще започват с бясно кукуригане своя Fight club в 5 сутринта, което отново ще ви накара да имате нужда от челна стойка и алфа вълни, за да контролирате нервите си. Няма избягване от тоя порочен кръг…

8) Мръсният въздух

Сигурен съм, че колкото по-далече сте от града и ужасните горивни изпарения, толкова по-близо сте до чистият планински въздух на КЦМ-та, АЕЦ-ове, ТЕЦ-ове, екарисажи, крематориуми, химически заводи и комина на съседа бай Ставри, който гори в кюмбето си еко гуми и дограма с боя през зимата.

9) В Пловдив вече не правят цаца, няма дълги кебапчета, курбан и никой не вари лютеница на тревната площ (просто защото вече няма такава)

Тук не мисля много да се впускам в обяснения. Само ще кажа, че на реката след Първенец има повече народ и скара, отколкото в Даяната в Пловдив в 3 сутринта във вторник, след участие на Фики в Galaxy.

Та така. Видяхте че, безпристрастно, аргументирано и с увременост успях да ви убедя колко хубаво и добро решение за мен е това, да заживеем извън Пловдив. Кому е нужен айляк, щом можеш да си селяк?! Така че ако се двоумите дали да не скъсате с Пловдив и да се хванете на селска авантюра – смело и безотговорно го направете! Тамън ще има повече място за мен и егото ми. Благодаря!