Мъгла зловещо се стеле.
Необятна и студена те завива
с бледия си, печален воал.
Светът затаява дъх, заедно с теб,
погълнат във вселена от нищета.
Всичко притихва,
светлината угасва
и зачакваш в безвремие.

Телефонът да звънне,
Чайникът да изкипи,
Рейсът да пристигне,
Песента да затихне.
Да завали дъжд
или да изпече слънце.
Нощ да настъпи
или зората мрака да пробие.

Гледаш с невиждащи очи
през прозрачно стъкло,
как светът бледнее и се изпарява
а ти чакаш…
и чакаш…
докато съзнанието и тялото ти
отпътуват едно от друго
към два противоположни полюса.

Вятърът листата поклаща
и мисълта на нейде изпраща.
Стъклото бавно помръква,
а той крещи,
не замлъква.
Няма по-силен глас
от този на
самотата.

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!