Категория: Разкази от разстояние (page 1 of 1)

Здравей, как си? Аз съм добре. Днес ти пиша това писмо, за да ти разкажа как започна моята лятна ваканция. Ти си най-добрият ми приятел и искам да знаеш всичко за мен … и най- вече за нея.

Училището свърши! Излязох на двора, усетих жаркото слънце да предсказва лятото. Разкопчах горното копче на ризата си, захвърлих раницата във въздуха и се впуснах да бягам надалеч от училищния двор – право в сърцето на ваканцията.

Видях я на излизане от двора да разговаря с приятелите си. Дали обсъждаха коя до кой далечен град ще пътува? От кой хубав магазин ще си купи нова рокля, с която ще кара всяко едно момиче да завижда на първия учебен ден в началото на есен? Едва ли нея всичко това я интересуваше. Тя не беше такава, не беше като тях. Погледна ме, докато минавах край тях и ми се усмихна. Аз направих същото и затичах още по- бързо.

Стигнах до голямата бреза край реката, покатерих се, приседнах в клоните и започнах да кроя планове. Смятах точно колко шоколадови десертчета ще изям, колко късни филми в киното ще изгледам, колко пъти ще се къпя в реката, колко пъти ще ме шамарят, че се прибирам късно и кален и точно колко цветя ще й откъсна от двора на съседната къща.

На следващата сутрин се събудих много рано и излязох веднага, без да закуся или да взема участие в сутрешната покъщна суета. Слънцето едва беше се вдигнало, а аз вече хвърлях камъчета по прозореца й. Тя се показа след кратко. Слисано и сънено ме попита какво правя навън толкова рано. Казах й да облече нещо удобно и да слиза възможно най- бързо, защото ще я водя на разходка покрай реката. След точно три минути вече ме държеше за ръка по рокля на точици и червените й кецове препускаха по росните пътечки.

Качихме се на старата бреза, за да разгледаме градчето от върха й. Проследявахме пресягащите й се клони, които с листата си достигаха всеки край, всяка къща, всяко магазинче, от което сме си купували сладкиши, всеки двор от който са ни гонили, задето берем ябълки. После се къпахме в реката, направо с дрехите, а след това сядахме на слънчевата поляна, за да се изсушим, докато хапвахме сандвичи. 

Поехме надолу по реката, за да чуем жабешката симфония в бавната част на течението й. Тя ги слушаше и се смееше без спир. А после ядохме боровинки. Аз ги мачках и рисувах с червени пръсти по лицето й.

Внезапно времето започна да се разваля. Погледнахме скупчените облачета над главите ни. След кратко заваля. Впуснахме се направо през гората, бягайки, заобикаляйки капчиците, които набираха сила. След време заобикалянето им стана невъзможно, а листата на дърветата също не бяха достатъчен щит от хладния летен дъжд. Улових я за ръка и я поведох през гъстите клонки, докато не стигнахме до едно огромно дърво с кухина по средата. Успяхме да се промъкнем вътре и сгушени, треперещи, смеещи се и щастливи, изчаквахме да отмине дъжда. Тя си сгряваше ръцете на топлия ми боровинков дъх (все й бяха студени), а аз се опитвах да различа очите й в тъмнината. Извадих кибритче, трудно успях да го запаля, но най-накрая то грейна като светулка в тъмна студена пещера, за да освети лицето й. Видях очите й, мократа й коса, която ухаеше на цъфнало дърво и пролетни цветя. Попитах я дали мога да я целуна. Тя просто стоеше и ме гледаше, докато светулката гаснеше. Различих устните й точно, преди клечката да бъде изгасена от капка дъжд, стекла се от нослето й… и я целунах! Усетих боровинките, топлото лято, вляло се в съществото й, ябълките, който крадяхме, хладната река и горещото слънце, меда от кошера на дядо й, сладкишчетата, които й купувах. После тя стана и избяга, извън дървото дъждът беше спрял. Засмя се и видях как точиците й игриво се отдалечават в зеленината. 

На следващата сутрин баба й се събуди много рано, още преди да е станало време да замеси тестото за мекиците. Беше чула странно потракване. Сякаш някой замеряше прозореца на внучка й с малки камъчета. 

Така започна моето лято, приятелю и се надявам никога да не свърши. Ако ли пък не, то имам още 212 камъчета за хвърляне, 63 сладкишчета за изяждане, 42 ябълки, 2430 боровинки, 38 сандвича и пълна кутийка кибрит!

В едно далечно селце имало една малка къщичка, близо до огледално езеро. В нея живеело момиче, толкова красиво, че отражението му се губило в прозрачните води. Всяка сутрин тя се будила рано, разхождала се из пъстрата гора, беряла си боровинки и билки за чай. Сядала на малката си веранда и рисувала каквото виждат очите й. Всичко, което описвала четката й оживявало и ставало още по- красиво от реалността. Мечтаела да надзърне до далечния край на езерото, но така и не стигала с поглед дотам. Рисувала го по въображение, представяла си какъв ли фантастичен свят съществува заключен там.

После влизала в кристалните води на езерото и плувала, докато ръцете й вече не я държали. Плувала толкова дълго, че й се струвало, че водата в езерото така се загрявала, че не можела с пръст да се докосне. После присядала на малкото кейче и се вглеждала, чакайки да се появи образа й. Той така и не се избистрял пред очите й. От далечата страна на езерото едва се различавало пламъчето на огън. Гледала дълго и си мислила:

– Сигурно съм направена от кристал. Сигурно не съм видима за никого, щом самото ми отражение се крие от мен. Навярно един ден ще се срещна с огъня, който живее на другия край на езерото. Той ще ме докосне и ще разтопи прозрачната ми обвивка. Тогава той ще остане завинаги при мен.

На другия край на гората, на отсрещния бряг на езерото, също в малка къща, живеело момче, малко по-голямо по възраст от кристалното момиче. То се събуждало и излизало всяка сутрин един час след нея, за да обикаля по същите горски пътечки, по които тя била минала по-рано. Така и никога не се срещнали.  

Уморен, следобед лягал да поспи и сънувал един и същи сън, Влизал в езерото, но водата била толкова гореща, че той се разтапял и ставал част от нея, понасяйки се по течението й. То го отвеждало до далечния край на езерото, където срещал нея, седнала на дъсчения кей, загледана във водите. Била удивително красива. Толкова красива, че безкрайно му се искало да я докосне, за да се увери че е истинска, но нямал ръце, с които да го направи. Вместо това безтегловно се носел по повърхността на водата и се взирал в нея, а тя гледала право него, без да може да го различи истински. Разтопеното му сърце преливало, поглъщайки цялото езеро и превръщайки го в две огромни очи, гледащи нейните.

После се събуждал. Кожата му горяла с ясен жълт пламък, а всичко до което се докоснел – изпепелявал. Приближил се до езерото, пресягал се да отпие от водата, за да потуши огъня в себе си, а тя завирала.

– Някой ден ще намеря кристал, ще го докосна, ще ме охлади и ще остане завинаги при мен! – казвал си той.

Един ден над езерото се разразила ужасяваща буря, малко след като момичето било излязло от водата, а момчето се било пресегнало да отпие. Станало вцепеняващо студено и езерото замръзнало. Кристалната й кожа се пропуквала, а неговият огън бавно гаснел…

Успяла да различи в далечината малкото пламъче и затичала по ледената кора на езерото право към него. Приближавала се, а огънят ставал все по- голям в очите й. Вече била толкова близо. Успяла да различи човешкия му облик, той нейния също.  Впуснала се право в прегръдките му. Стоплила се, а той изгаснал. Бурята спряла и. над езерото се разнесла мъгла. След като тя се разсеяла, на брега нямало никого. Само две прегърнати отражения във водата!

Отново седя на самотна пейка, на непозната гара, далеч от дома, чакащ късния влак. Закъснява. Не бързам. Безцелно и безпътно очаквам. Не знам накъде ще ме отведе, дали ще се върна някога дори.

Лека мъгла е обгърнала перона, хладен вятър пронизва скъсаните на коленете ми дънки. Все пак усещам топлина отвътре. Когато нямаш посока, нито цел, започваш да се вслушваш истински в нещата около себе си. Часовникът над главата ми тиктака с равното темно на сърцето ми. Спокоен съм. Сивото наоколо е подходящ фон за самотата ми… 

Така минават още някакви минути в безчувствено изчакване. Спокойствието все по- бързо и уютно се настанява в съществото ми. За пръв път чувствам, че съм на правилното място, в точния момент, без времето безмилостно да ме притиска. И сякаш нещо е напът да се случи…

От време навреме правя безпосочни крачки по самотния перон и отброявам стъпките си в едната посока, а после в другата, връщайки се в същия център на вселената си. Сякаш балансирам везна в съзнанието си. Среда на непонятно, концентрирано, протяжно безсмислие.

В далечината мъглата се размърдва и от нея изплува малък кафяв образ. От разстояние прилича на последната есенна птичка, която търси зрънца по студената, все още не затрупана от сняг, почва. Вглеждам се и попивам образа с очи като топла капка по мека кожа. Потрепвам… видението преобръща света ми, слага край на летаргичната ми спокойна самота и измества везната ми. Търся облегалката на пейката, за да възвърна баланса си. Неуспешно. Интересна смутеност обзема мислите ми, докато мъгливата кафеникава точица се приближава и придобива форма.

Часовникът вече не върви със същото темпо като това на сърцето ми. Загубих синхрона на мига, Неизбежността и трепета от предстоящата среща ме кара да провеждам въображаеми разговори в главата си. Съвсем близо е… млада е… красива е… сама е… вече различавам очите й. Толкова загадъчна искреност се крие в тях… роклята й отива… пасва прекрасно на самотата ми. 

– Зеленото ли е любимият ти цвят?… точно беше седнала до мен.

Не измислих друго, което да я попитам. Само това ми хрумна. Бях готов да са зашлевя след този въпрос.

– Да! Kак позна? – срази ме с усмивка и красиви бадемови очи тя.

После бързо отвърна поглед от мен, леко срамежливо и мъглата изчезна. Коленете ми не мръзнеха вече от хладния вятър. Сега трепереха от нетърпение по нея.

– Ами… просто така… изглеждаш ми зелен човек. Интересно зелен, пленително, красиво, стоплящо и изпълващо зелен – отдавна не бях говорил толкова дълго с друг човек!

Отново ме “наказа” с кратка усмивка. Исках да продължава вечно. Не знам дали това, което чувах беше часовника над главите ни или сърцето ми, туптящо в ушите ми. Чувствах, че пейката ни е летящо килимче, което се носи над пясъците на Сахара. Плава из облаците и вятър разрошва косата й, докато звездите рисуват сенки по лицето й. Загубих представа за пространството…

– Накъде отиваш? – попита ме тя.

– Моля…? – наложи се да стъпя на земата. 

– А гарата, да, на гарата сме… Ами не знам… тук и там! – отговорих едва.

– Аз също! – пак тази усмивка, безкрайно разтапяща и стопляща цялото ми съзнание, като късен следобед в началото на септември.

– Нека пътуваме заедно тогава! – с надежда предложих аз.

– Нека! – отговори ми с леко потрепване на клапачи тя.

Искрена радост се разля по цялото ми тяло, достигайки до най- забравените му кътчета. Малко след това пристигна и влакът. 

Намерихме си свободно самотно купе и седнахме един срещу друг. Веднага се вгледахме навън. Нарисувах й кученце на прашния прозорец. Тя го кръсти Родни. Говорихме си дълго за всичко – за морето, за сънищата й, за земята, за самотата, за Луната и звездите, за тишината и мечтите, за дъгата, за възглавници и за малки паячета, за пеперуди и за чай, за кецовете й и за страховете й.  Накрая говорих само аз – за красотата й… нейната… за срамежливотта й… и колко я обичам.

Внезапно тя ме помоли да отворя прозорчето. Беше залез. Изправих се, отворих го и се облегнах. Тя застана до мен, облегната по същия начин. Усетихме последните лъчи по лицата си. Почувствах ръката й, допираща се до моята и косата й разрошена, галеща врата ми. Погледнах я и й казах:

– Благодаря ти! – тя кимна и ме разбра.

Благодарях й, че е до мен. Тя чувстваше същото. Отдръпнах се от прозореца и се насочих обратно към седалката срещу нея. Хвана ръката ми:

–Ела до мен! – каза тя.

Седнах. Отново бяхме на летящото килимче. Разказах й за детството си, за първата си целувка, за белезите по коленете си. Тя се облегна на рамото ми. Стъмни се, а в душата ми грееше. Заспа в мен, а после се събуди до мен. Погледна ме с красивите си бадеми. Взех лицето й в ръце и я целунах. Вече го нямаше навика от самотата.

– Аз съм дотук! – влакът намаляваше скоростта, идваше спирката й… разбрах, че не мога да сляза с нея.

Тя имаше още път пред себе си. Везната, която размеси в мен щеше възвърне баланса си и да остане така завинаги… докато не я срещна отново. Изправих се и я прегърнах.

– Може ли да ти пиша? – попитах, а тя кимна.

Така и правя… пиша й… обикновено вечер, обикновено, когато съм сам, обикновено, когато ми липсва най- много, необикновено много. Фантазирам, измислям си гари, часовници, мъгли, празни купета, спирки, гори и езера, есен и лято, тераси и мостове на които се чакаме, хралупи в дървета, в които се крием и целуваме. Измислям си, а тя съществува… някъде там… ти съшестуваш някъде там… и тук… в сърцето ми Си!

Близо… увличам се по теб и забравям колко си далеч… 

Ако можех да рисувам, бих започнал още сега. По спомен, по емоция. И щях да се потапям в море от въображение, откъсвайки се от реалния свят. Да забравя всичко и всеки, за да се фокусирам само върху лицето ти.

Щях да оставя очите ти за накрая, от притеснение да погледна в тях. Защото когато го направя, моите ще са препълнени с очакване и тръпка, а твоите ще са сякаш току-що отворени след следобедна дрямка – свикнали със светлината, но забравили, че е ден.  Изненадани от това, че виждат моите очи и намират в тях такъв горещ огън от щастие, когато първите думи, които прочитат за деня са твоите. Ще мигна, ти ще се усмихнеш и ще разбера, че този път си истинска.

Как да уловя с четка загадачността им?! Моята Мона Лиза, чиито глас е на две хиляди километра, а го чувам ясно като звука на дъжда, който за поредна нощ се сипе и пише ноти по ламаринените покриви.

Променяш се в съзнанието ми, както се изреждат сезоните. Веднъж си лятно топла – изправяш всички други мисли, освен тази за теб. След това си есенно кафява – оголваш съзнанието ми, както дърветата губят листата си и ставам беззащитен, само за да ме завиеш после с шарената шума на смеха си.  Идва зимната ти, тиха, снежна лудост – вледеняваш ме със стъклено проницателните висулки по белите си пръсти. А после разтапяш буцата лед и на нейно място разцъфва пролетната ти сладост –  на грамофончетата, чиито сок изсмуквах направо от цветчето, като дете.  

Ще откъсна листчето от тефтера си, ще го сгъна на четири, малко колкото теб и ще го сложа в джоба на ризата си. Ще зачакам сезоните да се изредят, за да дойде ден, в който ще видя как се задават истинските очи. Тези, зад които стои цялото ти същество. И нарисуваните, за които пиша, ще замижат заслепени, ще изчезнат и угаснат. И в мен пак ще дойдеш ти, ще те погледна и пак ще оставя очите за накрая… за късно през зимата, когато най- много ми липсват!

С теб сме на сцена. Играем по тъжно-скучен сценарий. 

Аз стоя и те гледам как седнала пред огледало сресваш косата си. На светлината на прожекторите лицето ти е още по-бяло и искрящо, едва различимо. Добре, че го познавам до най-дребния детайл и щриха. Не смея да те доближа. Не мога да те погледна директно, за да не изгориш зениците ми. Търся ъгълче на огледалото, в която да намеря образа ти образен.

Скучно, нали?

Чакаш телефона да звънне, а след това да излезеш и да остана сам на сцената, с мълчанието си. Ъгълчето на огледалото ще остане пусто. Благославям всяка секунда, която минава без звън. 

Не ме виждаш – по сценарий и по принцип… Стоиш си кротко и съсредоточено, играеш ролята си.Толкова си перфектна, нямаш нужда от дубъл. Слагаш очилата си и ставаш, за да се огледаш от глава до пети. А аз притеснено си търся място, за да седна. Тръгваш към най-омразния за мен – телефона. 

В следващата сцена, трябва да скоча от стола си и да препреча пътя ти. Прожекторът пробива дупка в тила ми, но някак си се изправям. Заставам пред теб и плахо едвам продумвам: 

-Здравей! Ти… ти… за телефона ли?

–Да, за телефона. – отговаряш.

-Но той още не е иззвънял… – опитвам се да ти попреча аз.

–Е аз ще се обадя тогава! – срязваш ме ти…

–Недей! – правя последен отчаян опит…

-Защо?! – леко слисано ме питаш.

И тук по сценарий (а не по принцип) трябва да има целувка. Хващам те през кръста, гледам те в очи, ъгълчето на огледалото е празно, косата ти е перфектно сресана, надигнала си се на пръсти. Телефонът звъни. Докато успея да се огледам, ти вече си излязла. Завесата пада…

Утре пак сме на репетиции. Изиграхме го идеално. А аз ненавиждам ролята си и този проклет, обречен сценарий… 

Тъжно нали?

Този лист го смачках и захвърлих на улицата. Беше празен и чисто бял. Дълго го гледах захвърлен, после го разгърнах и той постепенно започна да се изпълва със смисъл. Грабнах химикалката и започнах да пиша.

Бавно, елегантно и полека, като походката й, редовете се движеха в крак с нея. Тя се обръщаше назад, мислейки, че някой от някъде я преследва с мисъл. Бях аз, скрит между редовете. Бясно препусках, абзац по абзац, яхнал думите, които изписвах под стъпките й.

Слагах запетайка, а тя завиваше наляво, тиренце – за да продължи напред. Изписвах две точки: тя се отглеждаше, преди да пресече улицата. После поставях многоточие – и за момент тя се замисляше… Въпросителна – кой ли мечтае за нея в момента?  Удивителна – като нея! 

Понякога излизах от редчето, а тя тръгваше по непозната улица. Спирах и си представях следващите изречения и какво ще й кажа в тях, докато тя чакаше на светофара. Заедно… Зелено! Започвах с нова Главна буква. 

Драсках си блуждаещи, несвързани, безсмислени небивалици в поленцето отстрани. Тогава тя мечтаеше в същото това пространство, в което и аз.

Листът беше вече изгладен, като чаршафите й преди лягане. Бях сложил и червен апостроф, като малка бенка над устната й. Намерих място и за две скобички, за да се полюбувам на веждите й. Отдолу изрисувах две големи точки, задържайки химикала за по-дълго върху тях, за да погледна дълбоко в очите й. Сгънах листа през средата, за да ги затвори. Погледнах скришом вътре, за да видя очите за последно. Всички буквички бяха на мястото си, като в ясен сън. Скобичките бяха унесени и уморени, а двете точки вече губеха яркостта си, унасяйки се в блян… тя спеше.

А аз оставих листа в чекмедженцето си, там където държа спомените за нея, както есента пази последното си листо!

Листата пак са натежали от дъжд. Капките притискат цветовете и оставят пролетта на пауза. На лицето ти отново е изрисувана усмивката на слънцето, изтриваща белега на дългата зима. Очите ти ми напомнят за пълни езера – далечни и дълбоко замислени. Мъглата на отминалото време обгръща сияйността им и ги прави тайнствени и непознати. С мисъл се боря и летя през нея. Внезапно тя се разсейва и разкрива пред мен синьото на спомена, гмуркам се надълбоко в очите ти и откривам най- тайните им кътчета. Ти си кристал, ти си спокойна, тиха вода, без нито вълничка от напрежение и безпокойство. Спиш под ледник, който пробивам с топлината на сърцето си.

Колко време мина? Не помня… Беше ли се вгледала някога истински в мен? Макар и за миг, без да искаш? Беше ли плувала в моите езера? Разтопи ли моя непробиваем ледник на страх от непознатото? Вслуша ли се в музиката на въображението ми?

Да! Ти успя! Засвири на забравената китара, която бях захвърлил в килера с надпис „забранени чувства и мисли“. Изкара оттам и отдавна изгубената страст по тайнството. Накара ме непрестанно да мисля за теб и лицето ти, което ми липсва сякаш нищо друго не съществува. 

Объркват ли те думите ми? Остави ги да минат през теб. Усмихвай им се и ги забравяй за момент. А когато се почувстваш като празно езеро, се сети за тях, спомни си и дълбоко в теб ще изплува стоплящото чувство.  Като горещ водовъртеж по ледените ти вълни – някой мисли и мечтае за теб, някой разцепва облаците на скучното ежедневно плаване по течението. Прогонва дъжда, показва ти пролетта, отваря очите ти й изтърсва капките от клепачите ти, като от натежали млади листа. И ти отново цъфтиш, енергична и слънчева. 

А аз все така те гоня бясно. Плувам в ледените води, гмуркам се до дъното на съзнанието ти и пиша името си на черна дъска с черен текстмаркер. За да го видиш само, когато си готова да кажеш на черното бяло… черно на бяло…бяло,  прозрачно, като мисълта ми за теб!

Днес си отворих чекмеджето,
Онова с нощните пеперуди.
Там, където пазя и спомените за теб.
Вгледах се в пъстрите очи по крилцата им,
Твоите очи, в които потъвам,
Твоите крилца, с които политаш в мислите ми.
Пуснах си любимата ти музика и зачаках…
Ярките цветове на въображението,
Проливния дъжд,
Теб…
Нощния рейс,
Който идва, за да те отведе  у дома,
В сънищата ми.
Закъснява…
Нищо, аз ще почакам с теб.
Ще бъда топлия вятър,
Който люлее листата на дървото, под което чакаш,
Като реснички на топло одеяло те ще те прегърнат,
Ще бъда уличната лампа,
Чиято светлина очертава лицето ти,
Като с молив луничките по него тя ще рисува,
Рейсът идва, качваш се и потегляш…
Яхвам вятъра и ще те пресрещна на твоята спирка,
За да разроша косата ти за последно,
Преди да си легнеш в мекия куп от възглавници.
В моето тайно чекмедже,
Два пръста в ляво от лъжичката…

Лято е! Всяко същество търси сянка и прохлада, а аз – място под жаркото слънце в погледа й. Грейналите й кафяви очи, станали още по-топли и ярки с настъпването на лятото.

Стоя на брега и я чакам. Сладоледът вече се разтапя, както мен, щом я зърна. А стане ли прекалено горещо – сещам се за хладината на нощите, в който валеше и я сънувах.

Ако я почувствам тъжно далеч, се вглеждам в отсрещния морски фар. И знам, че тя е някъде там, светеща с надежда – спасение за бедстващите ми мисли.

Чайка прелита над мен, носена кротко от морския бриз. Бриз с аромат на Нея. Малките посивели облаци дават бегла надежда за тих летен дъжд. Надявам се с него да дойде и тя.

Пристига! Заедно с прилива и залеза. Облечена в моята бяла риза, която й е съвършено широка. Носи бяла шапка и мокри бели кецове. Събрала си е бели мидички и ми се усмихва с белите си перлени зъби. Красива бяла точка на фона на златния залез…

Дочакваме заедно лунната пътека, която ни отвежда до море от блещукащи звезди. Рисувам буквички по гърба й, а тя ги отгатва, пишейки на пясъка.

Изчезва от погледа ми в тъмните, топли води, а после се връща усмихната, пръскайки ме с хладните капки от косата й. Солта по устните й, малко лимон и текила – опияняваща наслада. Лято е!

Събудих се рано, но топлината от усещането за теб вече си беше тръгнала, сякаш погълната от студените стени на апартамента ми. Беше събрала одеялото в ъгъла на леглото и ми беше оставила бележка върху него. Сгъната през средата… и празна. Първоначално се натъжих, но мисълта за теб не закъсня и ме изпълни със смисъл. Нахлу в мен, още щом отворих прозореца, за да подишам свежестта на утринния ветрец.

Цветовете на черешата вече ги нямаше. Окапали, вятърът ги беше навял на малки купчинки по терасата. Щом отворих вратата, те леко се надигнаха от порива му и нарисуваха теб пред очите ми… Беше една от онези проветриви сутрини, в които мразовитото чувство на липсата ти се усеща най-силно.

Хареса ми да е хладно и мрачно, тихо и самотно. Тогава споменът пътува по-бързо, сякаш във вакуум. Бялото ти лице е по-ясно на фона на тъмното небе, незаслепено от ярките лъчи, които се мъчат да пробият сивата покривка. Ти ги обръщаш с шала си от облаци и ми се усмихваш, давайки ми още малко време да ти се порадвам. Докато слънцето не изгрее отново… Тогава търся отражението ти в прозорците на колите, в локвичките по улиците, в неизсъхналите капки по листата на дърветата. 

Взираш се тайно в мен през прозорците на високите сгради, като през чифт очила. Чувствам се в центъра на огледална стая, в която виждам отражението си в бадемовите ти очи… и съм щастлив. Сядам на земята в самата й среда и сгрявам премръзнала си душа на искриците в погледа ти.

Разхождам се из града и вече не се чувствам така сам. Мъглата от мечти, в която си ме обгърнала, ми прави компания и ме облича в мекото си палто.

А после отново се стъмва и се прибирам в празния си апартамента. Сядам на възглавница на земята, нямам много друго… само празно листче. Вдигам го пред очите си, а там са се появили две думи – “чаках те!”

Като бях малък вярвах, че съществуват две луни. Как иначе да си обясня това, че виждах Луна над къщата ни и Луна, когато ходих на гости у леля си на другия край на града? Мислих, че те са различни и се разбират помежду си да ми се явяват, за да мога винаги да намирам пътя си. Знаех, че щом Луната е над мен, мога да съм спокоен, че съм на правилното място. 

Един ден пътувахме за Казанлък с родителите ми. Отивахме на гости на баба ми. Бях много изплашен, защото си мислих, че нито една от двете луни няма да дойде с мен. Как щяха да изминат всичкото това разстояние, без да се изгубят по пътя? През цялото време валеше и звукът от стърженето на чистачките по предния прозорец на колата ме плашеше. Винаги ме беше страх да погледна към тях. Все пак събрах смелост и през пръсти надзърнах. Те чистеха прозореца от едрите капки дъжд, а на мрачното небе зад тях Луна наистина нямаше! Изплаших се още повече. Чувствах се загубен. Исках да се върнем. Не исках да губя луните си…

Най-после пристигнахме у баба ми, а дъждът беше спрял. Изтичах на терасата на шестия етаж и тя беше там… Луната! Три ли са?! Отидох развълнуван в хола при баща ми и му разказах за откритието си. Той се засмя и ми обясни “истината” за Луната. Само за една. 

После пораснах и загубих броя на пътите, в които съм виждал Луната в различни краища на света. Явно бях реших, че са прекалено много, за да пилея време да ги броя и забравих колко специална е тази гледка. Докато един ден не отидох в далечна страна, където всичко ми се струваше ново, различно, особено забележително и романтично. Причината беше ТЯ.  

И ето, че отново Луната ми се яви – бяла, чиста и голяма застана пред мен. Никакви чистачки не можеха да ме уплашат или да ми попречат да я видя. Върнах се на своята Луна, както Малкият принц на планетата си. Завърнаха се въображението и страстта ми… Замислих се дали Луната не ме отведе тук след толкова много време? Тази, която видях за пръв път над къщата ни като дете. 

ТЯ отново ме научи да броя. Започнах от едно.

Благодаря ти, че ми върна Луната…

Безнадеждна мечта.
Отново да срещна
бадемовите й очи.