Близо… увличам се по теб и забравям колко си далеч…
Ако можех да рисувам, бих започнал още сега. По спомен, по емоция. И щях да се потапям в море от въображение, откъсвайки се от реалния свят. Да забравя всичко и всеки, за да се фокусирам само върху лицето ти.
Щях да оставя очите ти за накрая, от притеснение да погледна в тях. Защото когато го направя, моите ще са препълнени с очакване и тръпка, а твоите ще са сякаш току-що отворени след следобедна дрямка – свикнали със светлината, но забравили, че е ден. Изненадани от това, че виждат моите очи и намират в тях такъв горещ огън от щастие, когато първите думи, които прочитат за деня са твоите. Ще мигна, ти ще се усмихнеш и ще разбера, че този път си истинска.
Как да уловя с четка загадачността им?! Моята Мона Лиза, чиито глас е на две хиляди километра, а го чувам ясно като звука на дъжда, който за поредна нощ се сипе и пише ноти по ламаринените покриви.
Променяш се в съзнанието ми, както се изреждат сезоните. Веднъж си лятно топла – изправяш всички други мисли, освен тази за теб. След това си есенно кафява – оголваш съзнанието ми, както дърветата губят листата си и ставам беззащитен, само за да ме завиеш после с шарената шума на смеха си. Идва зимната ти, тиха, снежна лудост – вледеняваш ме със стъклено проницателните висулки по белите си пръсти. А после разтапяш буцата лед и на нейно място разцъфва пролетната ти сладост – на грамофончетата, чиито сок изсмуквах направо от цветчето, като дете.
Ще откъсна листчето от тефтера си, ще го сгъна на четири, малко колкото теб и ще го сложа в джоба на ризата си. Ще зачакам сезоните да се изредят, за да дойде ден, в който ще видя как се задават истинските очи. Тези, зад които стои цялото ти същество. И нарисуваните, за които пиша, ще замижат заслепени, ще изчезнат и угаснат. И в мен пак ще дойдеш ти, ще те погледна и пак ще оставя очите за накрая… за късно през зимата, когато най- много ми липсват!
