Скъпи съграждани, хардкор членове и фенове на групата “Български архитектурен модернизъм”, кофражни ентусиасти и любители на бетона и арматурата (подобно на любимия парк “Бетон и арматура”, познат в миналото като “Отдих и култура”), добре дошли в поредния епизод от сагата „Пловдив: Градът, който никога не спи… защото все някой му дупчи с хилти във фронталния лоб“.
Днес ще се гмурнем с главата напред в една тема, която вълнува всеки пловдивчанин – от бабите на пейките с тракащи кастанети пред блока до хипстърите с фиксове с тракащи от гъзария кокали в Капана: застрояването на Пловдив. Ще го направим в най-добрите традиции на местния дух – с щедра доза дебилизъм, тъмнозелен хумор (черен е расистка дума), абсурдни сравнения и слабоумни препратки, които ще ви накарат да се газирате още повече, докато плачете над остатъците от някогашното междублоково пространство, което съвсем скоро ще бъде заето от поредното бижу на гипсокартона. ЗапочвамИ!
Застрояването: Една древна традиция
Пловдив е “древен и вечен”, както пише на рейсовете, които никога не идват. Откъде знам, като не съм ги виждал ли? Слухове… Ако приемем, че историята ни започва някъде около времето, когато траките са си правили селфита с мечката на Бунарджика, ще видим, че застрояването не е нещо ново като феномен. Още тогава някой гениален архитект е решил, че една шатра не стига и е натъпкал втора точно до нея, като я е обявил за „луксозен двустаен с гледка към на Моисей жезъла“. Оттам насетне сме само усъвършенствали процеса – вместо брезент за Вартбург и колци, днес ползваме бетон и винкел, а вместо на Моисей жезъла гледаме към мавзолена на Арматурами Янко.
Векове наред Пловдив е растял като винен папатак на вкисната джибра – бавно, хаотично и с лек аромат на алкохолен делириум. Ето ви за пример Старият град – тесни улички, криви къщи, едри камънаци и стръмни урви, които изглеждат сякаш няма как да са строени от човек, който не обича да си полапва джама.
После дойде социализмът (така го казвам, все едно пред мен е отраснал) и реши, че всичко трябва да е квадратно, тъпо и сиво. И не, нямам предвид главата на бай Тошо. Така са се родили и панелките в Тракия, които приличат на гигантски елементи от Лего, подредени от мравояд с тремор на хобота. А днес? Днес сме в Симеоновия век на застрояването – време, в което всяка зелена морава в Кичука (макар че там зелените морави са обикновено под синя лампа в мазето) е потенциален „Оазис“, а всяка потенциална детска площадка – бъдеща строителна такава.
Златният век на бетона
Ако Пловдив беше филм, сега щяхме да сме в третото действие – там, където главният герой – бат Цецо – диджей в SoundCloud и собственик на електрическо колело с кошница отпред за Marshall-а, се изправя пред най-голямото си изпитание: армия от Трансформърс багери, кранове, строителни предприемачи, брокери, кредитни консултанти и други схемотечни мошеници на дребно, с очи, блестящи като златни кюлчета, готови да го оглозгат и набутат я с някоя ипотечка, я с обикновени хламидии… Някои хора просто са по-готови за бизнес от други…
Застрояването и презаселването на Пловдив към лето 2025-о е като „Междузвездни войни“ на Лукас, но Звездата на смъртта не е някаква си безобидна планета… Това е кръстовището на Сточна гара…
Как се чувства да живееш в Пловдив днес? Представете си, че сте герой в Тетрис – току-що сте подредили в сравнително приемлив хаос животеца и кочинката си, когато изведнъж отгоре ви изпада нов блок и запълва последното свободно пространство пред входа ви. До вчера имахте спретната къщурка с две липи отпред, днес имате навряна в кучи гъз барака с две Китайски стени отпред…
Застрояването е толкова светкавично, че ако мигнете, рискувате курникът в Марково, в който сте си легнали тази вечер, на сутринта вече да в вграден като двустайка в чисто нов и готин Гербер.
Едно аверче ми разказа как миналата седмица баба му отишла да си купи хляб от магазина на ъгъла, върнала се след час и половина и го питала: “Абе момче, тая кооперация имаше ли я пред нас, преди да ида за хляб?”. Той от своя страна й отвърнал: ” „Бабче, как се казваше онова немско войниче, по което си загуби акъла по време на войната? Алцхаймер ли беше?“
Не, просто реалността в града е такава… Строителните фирми работят по-бързо от Юсейн Болт на лепило.
Кой строи и защо и „сАс“ каква цел?
Кои са тея магьосници на вар, киреч, тухлата, които превръщат Пловдив в лабиринт от стоманобетонни хамбари? Кои са тия „бетонни барони“ всъщност? Що за хора са те и изобщо хора ли са? Според мен това са хора, на които им харесва у тях килимът в хола да е засипан с парченца от лего и те да си ходят върху тях като нестинари… Само това би обяснил меракът им да превръщат града ни в нещо подобно…
Хора с костюми Armani от Женския пазар в София, часовници Rolex от Тему и морал на акула от делфинариума във Варна. Това са предприемачи, които са гледали Вълкът от Уолстрийт (само сцената с чекнежа на Марго Роби) и са си казали: „Хм, вместо акции що не взема да търгувам с парцели… надали някой друг го прави?!“ Идеята е проста – наследяваш на баба ти плевнята, събаряш, слагаш табела „Нов жилищен комплекс – достъпният лукс“, наемаш архитект с диплома от Google SketchUp, изгледал на скорост x2 MasterClass-а на Франк Гери в Udemi и готово – след година имаш 200 апартамента, готови да приютят следващото поколение gen z длъжници.
Защо го правят? Защото Пловдив е златна мина за дюлгери, аверчета! Вторият по големина град в България, културна столица, туристическа дестинация – как да не го залееш с бетон и да не продадеш всеки квадратен метър на двойна цена? Всеки иска парче от айляка, дори ако това парче е 32 кв.м едностаен с прозорец към асансьора. Инвеститорите не строят за нас, те строят за мечтите на смолянските джентълмени, хасковските дилъри и пазарджишките джамбази – или по-скоро за кошмарите им, когато осъзнаят, че месечната вноска по ипотеката е мааалко повече от Dogecoin спестяванията им в Revolut.
А общината? Ми, общината е като оня тип, дето все казва „Аз само гледам, не пипам“, докато строителните разрешителни се раздават като брошури на Кауфланд. В днешно време е по-лесно да получиш разрешение за строителство, отколкото секс. Единственият риск е, че не знаеш от коя страна на оная работа ще се озовеш, след като го получиш…
Жертвите на застрояването
Та, кои са големите губещи в тази бетонна епопея? Първо, природата. Помните ли онези зелени паркове, за които се питахме дали има файда от тях? Е, скоро повечето от тях навярно ще са история. Лаута? Гора с потенциал за кирпичена джунгла с 500 апартамента. Парк Розариум? Гробище за домашни любимци и бъдещ многоетажен екарисаж на “пловдивската мечта” . Градската градина? Скоро ще бъде просто спомен, защото някой бивш кмет, наследил парите на майка си, ще реши да построи там поредния си хотел – двузвезден лукс бардак, в който чичаците от пенс клуба след победа на шах ще отскачат в “стая за почивка”, че да отпразнуват триумфа с по едно нанасяне на колянце.
Втората жертва, ние – обикновените кореняк будали, пловдивчани. Живеем в град, където въздухът мирише на бита плоча на припек, а слънцето го виждаш само ако се качиш на Младежкия хълм да чоплиш семки.
Децата ни играят в „зелени зони“, които са два квадратни метра буренак и осили, разположен между паркинг и строителна ограда. А кучетата? Те вече ходят на разходка по моловете, защото тротоарите са заети от коли, багери и пияни строителни работници, пеещи „Батальона се строява“ в 3 през нощта.
Трето, историята. Пловдив е град с над 8000 години зад гърба си, но това не би спряло някой да реши, че Античният театър ще изглежда много по-добре с 10-етажен хотел до него. Представете си – отишли сте на опера да гледате краката на кака ви Керанка, а отгоре туристите от терасите на хотела си жулят коктейлчета и хвърлят фасове директно на сцената. Мръсна класа!
Типология на новото строителство
Нека разгледаме какво точно се строи в Пловдив – защото не всичко е просто бетонна кутия, има и нюанси на същото:
- „Оазисът“
Характеристики: 15 етажа, 200 апартамента, един асансьор, детска площадка с размерите на паркомясто, която всъщност се ползва за такова.
Същност: Име, което обещава рай, но доставя чистилище. Оазисът е всичко, което не е – няма зеленина, няма тишина, няма паркинг за камилата.
Предназначение: За млади семейства, които искат да живеят “социално“ и да си говорят с комшиите през тънките стени.
- „Луксозният мезонет“
Характеристики: Две стаи, свързани с пожарна стълба, която скърца като в хорър филм.
Същност: Гараж с таван, продаван на цената на вила в Созопол. Луксът е в това, че можеш да си счупиш врата, докато слизаш за кафе.
Предназначение: За хора, които обичат да казват „Живея в мезонет“ на срещи с бивши съученици.
- „Еко сградата“
Характеристики: Соларен панел на покрива и прозорци, които не се отварят.
Същност: „еко“ значи, че ще пестиш, защото парно няма, а ще се топлиш от слънцето през стъклата.
Предназначение: За хипстъри, които искат да са зелени, но не знаят какво е компост… или компот беше?!
- „Къщата в покрайнините“
Характеристики: Секс резиденция на три етажа, строена без разрешително до магистралата.
Същност: Бягство от града, което те връща обратно в ада на шума, прашуляка и кОмарите.
Предназначение: За хора, които мразят съседи, но обичат тирoве.
Последиците: Живот в бетонния лабиринт
Какво означава всичко това за нас, обикновените смъртни ипотекоплатци? Първо – трафикът едва осезаемо нараства. Ако преди чакахме 5 светофара за да минем, сега чакаме 16, защото всеки нов блок идва с 50 нови двадесет годишни коли и нула цяло и четири паркоместа. Сточна гара вече не е просто задръстване, а портал към четвъртото измерение – там времето спира, а ти оставаш да слушаш Катра FM, докато косите ти побелеят.
Второ, въздухът. Пловдив никога не е бил Алпите, но сега вдишваме дълбоко смесица от циментов прах, ауспуси и отчаяние.
Трето, душата на града. Пловдив беше място за айляк, за бавни, развлечени като стар пуловер разходки по Главната, на нехайно, безвремево порене на кафета и бири в Капана. Сега е строителна площадка, където багерите са Новите съседи (не сериалът за съжаление), а кранът е заменил Альоша като символ на хоризонта. Айлякът е полумъртъв, прострелян от хилти и обещания за „луксозен живот“.
Решения? Ми, не
Има ли решение на това бетонно судоку само с една попълнена цифра? Може би, но не и в Пловдив. Можем да протестираме пред Lidl, да пишем петиции до Гюнтер Ферхойген, да блокираме строежи с телата си, но бетонните барони имат повече адвокати (ама не от тия готините от Костюмари), отколкото ние имаме нерви. Общината ще си остане в ролята на семкаджия , а ние ще продължаваме да купуваме килери за зимнина на 18-ия етаж, защото „къде другаде да живеем“.
Единственото практическо решение е да се адаптираме. Купете си 3M маска против прашуляк, с която да заприличате на смотан стормтруупър, научете децата си да играят с лопата и вар, превърнете балкона си в миланско Bosco Verticale. Или просто приемете факта – живеем в град, където всяка нова сграда е паметник на човешката алчност и талант по рисуване на ниво четвърта група в детската и нашата наивност да повярваме на молбата “Съблечи се, аз нищо няма да ти правя!“.
Финални фатални мисли
Застрояването на Пловдив е като венецуелски сапунен сериал – пълен с драма, предсказуеми обрати и герои, които не искаме да обичаме, но някак си го правим. Обичаме града си, въпреки че той все повече прилича на декор от Блейд Рънър. Обичаме го, защото е наш – с всичките му панелки, кранове и „Оазиси“. И може би точно това е чарът му – да бъде древен и веч…но в ремонт.
Така че, гледайте си кефа и помнете… По-добре да си бутате густото, отколкото да си бутате носещата стена! Наздраве!
