Бабите са любимите ми хора на света!
Те са своеобразна машина на времето. Всеки, който седне на пейката пред блока до случайна баба, бива отведен моментално в едни други, по-лежерни, по-спокойни и безвременни времена.
Като представител на това поколение и аз не съм изключение от правилното, че милениалите сме отгледали и възпитани до голяма степен от бабите си. Те са доста голяма причина да сме това, което сме. Добро или лошо. Но лошото, изразяващо се в мрънкателската ни същност, по-скоро го дължим на особеностите на времената. Способността да оправдаваме всячески лошотията си – също.
Ако имате шанса да разполагате все още с баба, бъдете и признателни и й отделяйте по малко време, когато имате възможност. Поговорете с нея за живота на по парченце домашен кекс и лимонада, направена от сода за хляб, лимонтозу и захар. После пийте по едно кафе Инка за разкош и обещавам, че веднага ще се почувствате по-добре. И баба ви ще е щастлива!
Пловдивските баби
Пловдивските баби са едни от най-колоритните и забележителни личности на града. Те са горди пазителите на времената, в които Пловдив е бил истинска културна столица и поприще на художници, театрали, музиканти и други безпарични, но щастливи бохеми.
И тогава не е имало кой знае какъв градски транспорт, но така и така всички са живеели по центъра, такъв не е бил особено необходим.
За да разкрия многопластовата същност на пловдивските баби, ще използвам един много познат за мен събирателен образ – моята баба.
Моята пловдивска баба
Всъщност моята пловдивска баба беше от Пазарджик. Което всъщност е валидно до голяма степен за над 50% от пловдивските ни баби – не са от Пловдив. Повечето от тях са от Смолян, Хасково, родопските села и разбира се от Пазарджик.
Повярвайте ми… няма по-истинска пловдивска баба от пазарджишката! Нека не забравяме, че Пазарджик е по-добрата бета версия на Пловдив и това винаги ще си остане така. Друг неуспорим факт е, че най-красивите, интелигентни и духовити жени в Пловдив имат пазарджишки корен.
Баба Катя не беше изключение.
Историята на моята пловдивска баба
Както вече казах, баба Катя е родена в Пазарджик. Колкото и хубав момински живот да е живяла в центъра на Пазарджик, в близост до канал Лайнянка, той не след дълго е приключил, след като е срещнала дядо ми Борис. Софиянецът!
Баба Катя работеше в Пазарджишкия Драматично-куклен театър „Константин Величков като суфльор. Честно казано не съм много сигурен, че вече има такава длъжност в театъра, имайки предвид напредването на технологиите. Със сигурност суфльорите в днешно време са гаснещо племе. Бабите като моята – също.
На времето суфльорът е била изключително значима длъжност, ползваща се с особен респект от всички, замесени в театралната продукция.
Баба ми е суфлирала на велики български актриси като Катя Паскалева, Северина Тенева, Златина Тодева (с която бяха наборки и приятелки) и други. Работила е с режисьори като Крикор Азарян и Леон Даниел.
От друга страна, да си суфьор е една доста противоречива дейност. Не си на сцена, не попадаш никога под прожекторите и никой не знае, че съществуваш по време на самата постановка. Но твоята намеса, когато се налага, би могла да спаси евентуалното опропастяването на всяка една пиеса.
Такава беше всъщност и баба ми като особа – противоречива личност.
Характер и нрав
Баба Катя беше човек с особен темперамент и нрав. Беше много силна, своенравна, властна и доста манипулативна жена. Макар някои от тези качества да са имали негативни проявления, те винаги са били умерени и най-вече справедливи. Тя беше изключително справедлив човек – на всекиму, по заслугите.
Тя беше актриса във всяко едно отношение и направление на живота. Манипулациите, игрите и послъгването й бяха втора природа. Но винаги правеше нещата със стил, класа и изтънченост, без да прекалява, обижда и накърнява някого.
Като истински суфльор, тя винаги стоеше в сянка и очакваше своя момент да излезе на сцената и да блесне. Правеше го така, че никой да не разбере, че присъства на поредния й спектакъл.
Възпитателят
Както вече казах, мен и брат ми ни отгледа и възпита баба ни.
Тя ни посрещаше след училище, чакайки ни винаги с готов обяд. Няма да си кривя душата… тя не беше голям кулинар. Не защото не можеше да готви, а по-скоро защото не й беше любимо занимание. И все така ставаше, че баш като се прибирахме от училище, имаше някоя сапунка за гледане… Както и през всяка друга част на деня.
Но факт е, че винаги имаше нещо сготвено. Обикновено фасул или леща. Или пържени картофи. Все неща, от които като дете никак не се оплаквах. Другите й гозби не се посрещаха с особен ентусиазъм и апетит специално от мен. От перспективата на времето обаче съм доволен, защото винаги съм бил във форма като дете и юноша по тази причина.
Имахме и “обеден час”. Недай си Боже да закъснеем… През живота си никога майка ми или баща ми не са ни посягали. За тяхна сметка обаче баба Катя сериозно си наваксваше и за двамата.
Възпитателните методи
Спомням си, че баща ми ни беше направил една дървена шпага, с която си играехме с брат ми на мускетари. Аз бях с шпагата, той с точилката. Или обратното. А когато закъснявахме за обяд, баба ми ползваше срещу мен (или по-скоро срещу задната част на бедрата ми, която ще наричам за краткост “подгъзието”) точилката, а срещу брат ми – сабята. Или обратното.
До ден днешен ясно си спомням как специфично хем пари, хем боли подгъзието, когато бива шарено с дървена шпага или точилка.
Веднъж с брат ми взехме зрялото решение да скрием точилката и сабята, че да няма от какво да страда подгъзието ни. Но и тогава баба Катя успяваше да прояви своята театрална креативност. Грабваше шмайзерите. Половината от единия й остана в ръцете веднъж, след като ни беше “възпитавала”.
Често обяснявам благостта на характера си с това пречупване, което съм претърпял като дете…
Гордост и предразсъдъци
Баба ми определено като всяка актирса имаше своята гордост. От друга страна – нямаше никакви предразсъдъци. Напротив – беше супер широко скроен човек, който разбираше всички особености на модерния, различен и динамичен свят. Дали Рич или Тор(н) (от “Дързост и красота”) я бяха научили на това, мога само да гадая…
Най-яркият изблик на гордост, което си спомням, че тя някога е проявила през живота си, ме беляза жестоко. С брат ми сериозно се бяхме закачили по цъкане на Мустафата (Cadillacs and Dinosaurs) на онея дъртите аркадни джаги. Често обаче не ни се даваха пари за подобни дейности… И с цялата зрялост на 9-годишната ни възраст, с която разполагахме, решихме, че ще тарашим портмонето на баба ми, за да си набавим сотинки за жетони…
Разбира се, баба ми разбра… нашите също. Те ни известиха за своето разбиране, но от баба Катя – ни вопъл, ни стон. Беше ни срам и страх да се приберем вкъщи, очаквайки непременно шпагата да играе по подгъзниците… Но нищо такова не последва, след като се прибрахме… Беше по-лошо. Много по-лошо… Баба не ни говореше!
Не си спомням през живота си да съм се разкайвал за нещо повече от това тогава. Не си спомням някога да съм се чувствал по-виновен. Нямам спомен и да съм получавал по-тежко наказание от това баба ми да не ми говори…
Предразсъдъци, както казах, нямаше. За пример, ще онагледя с една случка.
Една нейна приятелка – Златето (красивото момиче, както тя сама се наричаше), на крехката възраст от 65 години си беше хванала гадженце…
Една неделна “сутрин”, когато вече беше обяд, а аз все още не се бях събудил, чувах как под прозореца ми, седнали на масата на двора, баба и Златето разговарят. Темата беше пикантна – Златето разказваше за сексуалния си живот. Правеше го с подхилване и срам, което баба ми не приемаше и не разбираше като поведение.
И за да демонстрира неразбирането и непукизма си, сподели на Златето, че и тя самата често все още сънува, как “прави любов” с дядо ми Борис… Чувайки това ясно в просъница, скочих на крака и напуснах моментално стаята, преди да имам шанса да чуя повече детайли… Истина е, че меракът последен умира!
Други характерни случки
Както споделих по-горе, баба ми беше своенравен и прям човек. Тя беше ангросист и бохем по същност. Не разбираше пестенето и скромността като социален феномен. Не проумяваше и нуждата да се лишаваш от лично удоволствие и густо, за да му е добре на някого другиго.
Баба ми ползваше 15-годишна домашна ракия от личната реколта на баща ми, за да си прави с нея вишновка, с която да се черпяват с бабите, които й идваха на гости, за да гледат заедно Sunset beach. Който всъщност и аз гледах с тях… и на мен даваха от вишновката…
10-годишната домашна ракия от личната реколта на баща ми пък, ползваше, за да налага в нея кестени, които всяко лято ме караше да й бера. Мехлем, който ползваше за третиране на колената си.
И двете ситуации от по-горе, баща ми посрещна с безкрайно очарование, след като разбра, както бихме могли да се досетите.
Други номера, които баба ми въртеше на баща ми, бяха да отмъква от време на време някоя луканка или пастърма от хладилника и да я крие в гардероба си между дрехите, че да може да си мези като й кефне.
Потайният живот на баба Катя
Баба ми беше изключително изкусен лъжец. Тази си способност проявяваше изключително ловко и изкусно по време на телефонните си разговори. Независимо дали става въпрос за провеждане на свои такива, или за подслушване на чужди.
Когато разговаряше по телефона и рязко й омръзнеше някоя приятелка да й говори на главата, тя все си намираше оправдание да прекрати разговора. Обикновено влизаше да се къпе. Когато не отговаряше на обаждания, беше защото е в банята. Общо взето в очите на другите баби, Баба Катя беше собственик на спа център.
Когато приятелка й идваше неканена на гости и звънеше на звънеца на входната врата, баба ми се криеше зад пердето, за да види все пак кой е. Така й не се показваше, докато на клетката й приятелка не й писнеше да чака.
Ако пък посрещнеше гости, но й омръзнеше от присъствието им, казваше, че трябва да готви на децата (нас с брат ми) и ги пращаше да си ходят. След което ние се мажехме филии, докато тя гледаше сериала необезпокоявана.
Една нейна приятелка, леля Надя, пиеше само Кока-Кола и не обичаше друго газирано. За да й докаже, че не е права, баба ми купуваше Кола Гергина и я пресипваше в шише от “оригинална” Кола, с която я черпяваше. Леля Надя така и не разбра…
Всяка зима баба ми идваше да спи на леглото на брат ми, като ние с него правихме сложни еквилибристики, за да се съберем и двамата на моето легло. Причината беше, че в нейната стая имаше радиатор, който според нея не правеше достатъчно топло, а ние разполагаме с лукса на акумулираща печка в стаята.
Едва преди две-три седмици стана въпрос за това на една семейна вечеря… Нашите не знаеха за това до ден днешен… Оказа се, че баба ми е чакала те да заспят, за да започнат среднощните й набези.
Баба ми – алтруист
И за да излезе с този текст, че баба ми е била сериозен егоист, който е гледал основно своето лично густо, бързам да зачеркна едно такова твърдение.
Както казах, баба ми беше забележително справедлив човек. Макар и по свой начин, винаги се е стараела всеки да получава това, което му се полага.
Тя не беше безкрайно приказлива личност. Повечето пъти предпочиташе да мълчи и анализира. Въпреки резкия си тон, когато се изказваше, тя никога не го правеше със злоба или цел да накърни някого.
Тя беше истинска и неподправена. Беше чувствителна и състрадателна и винаги казваше неудобните неща, които другите премълчаваха от неудобство или измислено чувство за такт.
Баба Катя имаше кутия с лакомства в стаята си, специално за мен и брат ми. Когато и да отидех да й поискам нещо за хрупанка, тя винаги имаше налично.
Винаги, когато съм поискал нещо от баба ми, тя ми го е давала. Винаги е защитавала прищевките и “капризите” ми пред родителите ми. Винаги и за всичко е била на моя страна. Дали го правеше и от части, за да ядоса баща ми и да демонстрира надмощието си на властелин вкъщи – никога няма да разбера.
За финал
Често ми се случва да дискутирам вътрешно със себе си характера си. На моменти рязко го критикувам, в други – силно му се радвам. Все по-често разбирам, че тежкият характер на баба ми, е част от причината моят да е така лек и благ.
Разбирам, че аз самият съм изтъкан от противоречия, точно като нея. На моменти това не ми харесва, в други ми се вижда доста абстрактно и интересно. Противоречията и нелогизмите винаги са били съставна част от съществото, изказа, хумора и разбиранията ми за живота във всяко едно негово направление.
Често използвам нелогичността като повод, а после и като оправдание на постъпките и мислите си, за да си създавам разнообразие, макар и ясно да знам и очаквам дори това на моменти да ми вреди.
Връщайки се назад през лентата на съществуването си и дори взимайки за пример и премисляйки всичко казано до тук в този текст, колкото и надсмешливо и несериозно да звучи на моменти то, разбирам, че без баба ми, нямаше да бъда това, което съм.
Баба ми беше специална жена. Суфльорът в моя нелогичен живот.
И за това, бабо, ти благодаря!
