Това, което ще разказа не се квалифицира изцяло и стандартно като романтична история. По-скоро леко поучителна и любопитно странна случка, която цели да покаже, че отношенията между двама души не винаги влизат в някакви рамки. А и не трябва.
Бях на 17 години, а я на 16. Тя пееше в момичешки хор, на чиито участия често ходих, основно заради нея. На тези събития обикновено присъстваха родителите на момичетата, а ние – приятелите им, стояхме леко встрани в някой ъгъл, без да демонстрираме явно кой с кого е. Основно защото повечето родители не знаеха за нашето съществуване.
Веднъж на хора им предстоеше пътуваше извън страната. Разбира се се тръгваше рано- рано сутринта, когато почти не ти се живее. Аз, заедно с другите родители и момчетата – приятели, изпращахме момичетата. Бях решил да й дам една моя плюшена играчка, която обичах много като дете, за да си мисли за мен, докато не сме заедно… Колко типично… Тя обаче отказа да я вземе?! Бях супер изненадан, най-вече от довода й – “не мога да я взема, това е голяма отговорност, а и на теб ти е любима…”. По-скоро ми е била любима… преди 15 години.
Настоявах, настоявах, но така и тя не пожела да я вземе. Пожелах тя да ми даде нещо нейно, за да осъществим поне някакъв ритуал по изпращане. Нещото, което тя избра да ми даде бяха контактните й лещи (имаше резервни). Колко нетипично… Не знам дали сте носили или имате информация как се съхраняват контактни лещи… Е, съхраняват се в някаква си течност. За да симулирам подобна среда и да ги запазя за по-дълго, тя ми даде съвет да ги сложа на езика си… Фифлейки си взех довиждане с нея, прегръщахме се (целувките с език бяха невъзможни), изпратих я на рейса и поех обратно към вкъщи. Прибрах се. Дълго мислих в какво да съхраня лещите. Намерих кутийка от лента за фотоапарат, налях в нея вода и сложих вътре лещите.
След време, разбира се, се разделихме, а аз тотално бях забравил за лещите. Докато един ден след близо 2 години не ги намерих в шкафа си. Посмях се малко и си помислих къде ли се е дянала любимата ми детска плюшена играчка.
