Disclaimer: Тази статия няма да ви направи по-щастливи (или изобщо щастливи), но поне ще ви направи по-наясно с личния ви сератонинов хаос.
Какво е сератонин и има ли той почва у нас?
Сератонинът е невротрансмитер, често свързван с усещанията за щастие, стабилност на настроението, удовлетворение и емоционална устойчивост.
Любопитен факт за сератонина е, че 90% от него се произвежда в ентерохромафинните клетки на стомашно-чревния тракт, а само 10% в серотонергичните неврони на централната нервна система.
Тук правим важното уточнение, че сератонинът в мозъка (централната нервна система) е този, отговорен за настроението, съня, апетита и емоционалния баланс. Сератонинът, произвеждан в червата, не преминава кръвно-мозъчната бариера, което означава, че той не влияе директно върху настроението или щастието ви.
Въпреки това, има връзка между здравето на стомашно чревния тракт и емоционалното здраве и щастие. По тази причина често наричаме стомаха “вторият мозък”.
Хубавото тук е, че не наричаме мозъка “вторият стомах”, защото ако беше така, доста по-голяма част от човечеството би имала проблеми с наднорменото тегло. Но дали пък нямаше да сме по-щастливи така?!
Та, какво стана ясно до тук? Сератонинът се произвежда предимно в червата, но ние търсим щастие в ума си. От което какво следва? Следва, че е много по-добре да преяждаме, отколкото да премисляме! Щастието не само на мъжете минава през стомаха.
Къде търсим щастие?
Накратко, повечето хора търсим щастие в едно/няколко от следните практични направления – връзка, семейство, деца, пътувания, работа, творчество, спортни постижения.
Има и втора “сератонинова група”, която включва неща, които не са толкова на повърхността, а са по-скоро чувства – усещане за безвремие, хармонизиране с личната истина, развиване на обсесия по разгадаване на мистериите на света, култивиране на вътрешна тишина, потапяне в осъзнаването на настоящия момент, разширяване на съзнанието към отвъдземни преживявания, преодоляване на егото, усъвършенстване на възприятието, “прегръщане” на непостоянството и преходния характер на всичко, овладяване на емоциите всякога и на всяка цена.
Третата група е ориентирана към търсене на смисъл и принадлежност в нещо по-голямо от личния живот – осъзнатото приемане на смъртта и крайността, стремеж към оставяне на следа и „безсмъртие“ чрез идеи или дела, принос към общото благо или кауза, преживяване на „единение“ с природата или Вселената, усещане за съдбовна мисия или висша цел, доброволно понасяне на страдание в името на по-висш смисъл, себепреодоляване чрез служене на друго същество в крайна нужда.
Има и една четвърта група, която е доста парадоксална и противоречива по същността си, но реално е може би една от най-честите, към които се прибягва в моменти на отчаяно търсене на щастие и яснота. Деструктивната група – алкохол, наркотици, хазарт, изневери и безразборни сексуални преживявания, самонараняване, нараняване на други живи същества, предприемане на изключително неоправдани рискове с животозастрашаващ характер, власт, контрол и маниакална манипулация над друго/и човешко/и същество/а.
Къде намираме щастие?
Това е големият въпрос, нали? Тук няма да говоря от свой опит, а ще се осланям на любимите си примери – истински и художествени. Най-вече защото чуждото щастие не е така субективно като нашето. Чуждото щастие по обективност би могло да се сравни само с нашето собствено НЕщастие.
10% сератонин
Виктор Франкъл – 100-процентово нещастен, но щастлив.
Отново го давам за пример, защото това е човек, оцелял след Холокост, изгубил жена си, родителите и брат си, сблъсквал се ежедневно с глад, студ, страх и смърт.
„Всичко може да бъде отнето от човек, освен едно: последната човешка свобода – да избира отношението си при всякакви обстоятелства, да избира собствения си път.“
Франкъл не просто намира утеха в това “да се справя с трудностите, неправдите и несгодите с чест и достойнство”, той намира удоволствие. Той намира смисъл. Той намира щастие. И не просто го открива, той иска да предаде знанието си за него и на околните в своята книга “Човекът в търсене на смисъл”.
20% сератонин
Стивън Хокинг. Човек, използващ 10% от тялото и 100% от мозъка си.
Всички знаем историята му, няма да я преразказвам. Животът му е пример за това, че дори когато физическото тяло е силно ограничено и произвеждащите сератонин органи са почти нефунциониращи, радостта може да се породи от интелектуалното удовлетворение, хумор и търсенето на смисъл отвъд самия себе си.
30% сератонин
Фрида Кало. Революционният страдалец. Преживяла изключително тежка автобусна катастрофа, търпяща постоянна болка, предателства от близки, спонтанни аборти и загуби на любими хора.
Въпреки всичко успява да създаде революционно изкуство, издигащо на пиедестал цвета, страстта, идентичността и да изрази личната си агония като изящна красота.
Тя е доказателство, че въпреки брутално хронично страдание и емоционален хаос и стрес, човек може да превърне болката в произведение на изкуство и цел.
50% сератонин
Героят на Уил Смит от “Pursuit of Happiness”. Обикновеният 50 на 50 човек.
Търсенето на щастие за Крис Гарднър (изигран от Уил Смит) е практично, емоционално и символично – преодоляване на препятствията, възползване от възможностите и запазване на надеждата въпреки всички трудности.
Филмът “Pursuit of Happiness” разказва за период от живота на измислен герой, какъвто живот реално живеем 90% от хората по тази планета. Живот, изпълнен с неволи в личния, професионалния, животът на родител и вечно борещ се с нещо човек.
Интересното в ситуацията е, че няма човек, гледал този филм, който да не се надява Крис да успее – да продаде машината, да плати наема си, да се справи с отглеждането на детето си, да има по-добро бъдеще.
Любопитното на всичко това е, че ние зрителят сме убедени, че справи ли се с предизвикателствата си Крис, то той неминуемо ще бъде щастлив. И тук въпросът е – защо, когато ние самите се справим с трудност, не сме щастливи? Защо сме толкова сигурни какво е добро и правилно за някого другиго, но не и за самите себе си?
Чуждото щастие е 100% обективно – ние сме така сигурни в него. Точно колкото сигурни сме в нашето собствено нещастие. Обикновени 50 на 50 хора.
70% сератонин
Героят на Бил Мъри в “Groundhog day”. Великата метаморфоза.
Ако не сте гледали филмът, гледайте го! Историята на Фил Конърс (изигран от Бил Мъри) разказва за един огорчен, циничен мъж, заседнал в безкраен времеви цикъл, принуден да преживява отново и отново един и същ обикновен ден.
Постепенно открива щастие чрез самоусъвършенстване и бягство от стагнацията на ежедневието, отдава се на добрината и смислените човешки връзки. Той се научава да цени малките неща и да се превръща в по-добра версия на себе си.
Всичко това е прекрасно… Стига да не беше прав доктор Хаус, че “хората не се променят”. Или поне не коренно, не така изцяло и не толкова драстично, за да преобърнат тотално животът си с краката нагоре. Дори и някак чудотворно да успеят, миналото винаги ще ги застига, преследва и сграбчва.
80% сератонин
Малкият принц. Беглецът от реалността.
Малко момче, свидетел на самотата, абсурдът и тесногръдието на света на възрастните. Остава чистосърдечно, любопитно, дълбоко свързано със своята роза и чудесата на вселената. На собствената си вселена.
Малкият принц намира радост в любопитството, детско възприятие и любяща преданост – откъсване от материализма на възрастните, прегръщане на това, което е съществено, но невидимо за очите.
Малкият принц е символ на това, което ние правим сами в съзнанието си, когато крачим безцелно по улицата, слушаме музика, съзерцаваме нещо красиво или просто си губим времето с удоволствие. Фантазираме си за един измислен свят, в който сме смели, важни, красиви, умни и 100% щастливи.
100% сератонин
Този, който живее в отсрещния прозорец.
От разстояние животът винаги изглежда по-иначе, нали? Без усилие, безусловно щастлив, перфектно организиран, бляскав и лек.
Главният му герой си има всичко – усмивки, смях, пътувания, младост, сексапил, уравновесеност, сила, чар, пари, власт, късмет, успехи, съвършен партньор, който допълва перфектно божествения пъзел.
И отново стигаме до там, че единственото нещо, в което сме по-сигурни, от това, че някой е щастлив, е това, че ние не сме. Което по един особено извратен начин навързва нашето собствено нещастие с чуждото щастие. И обратното.
Нима чуждото щастие ни прави нещастни? Или чуждото нещастие ни прави щастливи? Това ли излиза в крайна сметка? Къде в горните примери (кои реални, кои не, кои възможни, кои не), се намесваше втора страна? Къде нещо зависеше от някого другиго, освен от главния герой в историята?
Айзък Азимов в “Края на вечността” казва „никаква причина не оправдава разрушаването на потенциалното щастие“. Най-малкото причина, която е вътре в нас и нашето възприятие за света и околните.
Други мисли, макар и изкарани от контекст, които Айзък споделя са: „Не можеш да откраднеш свободата от бъдещето и да очакваш настоящето да остане живо.“, “Убихме бъдещето в името на сигурността.” и „Щастието не е безопасност. Безопасността не е прогрес.“.
Заключение
Безопасно е да гледаме света през шпионка и да го оценяме само по моментите, в който той просто преминава пред нас. Доста по-опасно е да излезеш на улицата, да се сблъскаш със света и да го пребориш, за да си набавиш днешната сератонинова доза…
За подсилване на теоргията, ето ви и един пасаж от аутрото на песента на Frank Ocean – Siegfried, носеща името на смел норвежки митологичен герой – драконоубиец:
„Less morose and more present
Dwell on my gifts for a second
A moment one solar flare would consume, so why not
Spin this flammable paper on the film that’s my life
High flights, inhale the vapor, exhale once and think twice
Eat some shrooms, maybe have a good cry, about you
See some colors, light hang glide off the moon
I’d do anything for you… In the dark…“
Посредством него Франк размишлява върху мимолетната природа на живота, избирайки да приеме настоящето каквото е и сетивните преживявания и емоционалната искретност, които те му предоставят, вместо да потъне в тъга. Насред космическата си незначителност, той намират смисъл в личната си връзка и уязвимост спрямо някого, готов да се изправи срещу вътрешната тъмнина на този някого, когото обича.
Въреки това, Франк казва на няколко пъти в песента си „I am not brave“, неосъзнавайки, че това да не се криеш от чувството си, каквото и да е то и да живееш, въпреки реалната опасност да бъдеш наранен от него, те прави именно смел.
Тревата не е по-зелена в чуждия двор – всички сме далтонисти щом стане въпрос за щастие…
