Категория: Стихотворения (page 1 of 1)

Искам да ти напиша най-хубавите си думи,
Ще ми отнеме цяла нощ или цяла вечност…
А може и никога да не успея.
Думи – с посока и цел, разгъват платна в мен.
Гласът ти е попътен вятър. Моя последна надежда.

Мечтая поне за миг да акостират на брега на твоите мисли.
Една моя безкрайност е твоя обикновена, тиха вечер.
А може и никога да не прочетеш думите на глас,
Думи – утихват, секват и пресъхват.
Гласът ти е безветрие. От него вече спомен няма в мен.

Вечно бързаш, а все изоставаш и гаснеш.
Тичаш, както сънят бяга от теб, но едвам помръдваш,
Все мислиш и планираш, но никога за мен.
Дишаш с цяло същество, а едва-едва живееш.
В сянката му. На чужд бряг.
Говориш. А дали те слуша? Или не…

Горя бавно, не бързам, за да изчезна.
Стоя кротко, а светът ти прелита край мен,
Вече не мечтая, за да не срещна в някоя мечта отново теб.
Един лек твой повей и ще живея вечно.
Под слънцето ти. На твоя бряг с разбилите се в скалите ти мои думи.
Пиша. А ти четеш ли? Или не…

Слънцето преваля зад еднаквите покриви,
Стърчащите сгради в далечината придобиват златни багри.
Прозорците им опитват да имитират извънземния цвят на последните лъчи,
Безуспешно…
Времето е застинало за миг, като в картина на живописец.

А ти си сама и вървиш по криволичеща градска пътека,
Излъсканият от хорски стъпки калдъръм също е докоснат от светлината,
Попива я и стопля каменната си сърцевина за последно,
Преди лъчите да заглъхнат, разнесени от хладния вятър на нощта,
Залез…
Сетно премигване на Слънцето и златистият ореол на града изчезва.

Очите ти бързо привикват с липсата на светлина,
Но сърцето ти едва-едва свиква с отсъствието на топлина.
Градът те приема в своите прегръдки като верен любовник,
Единствен!
Засега!
Всички други те напуснаха.

С часове се скиташ безцелно из необятността на града,
Стъпваш леко и бързо по твърдата му каменна кожа,
Него все още не знаеш как да нараниш.
Единствен!
Засега!
Всички други те изстрадаха.

Свиваш зад ъгъла и градът си отдъхва,
Изпуснал те за миг от погледа си.
Появяваш се внезапно и закрачваш по друга улица,
Вливаш се обратно във вените му.
Сърцето му прескача.

Още няколко завоя и си там,
Градът безсилен и уморен спира да те следва…
А ето че ти вече си на моята улица!
Вливаш се обратно във вените ми.
Сърцето ми прескача.

В редкия въздух се носи леко, обнадеждаващо усещане за хладен дъжд.
Мека и тиха мъгла се процежда из процепите по кората на дърветата,
Като изтръгнато от гърдите на уморен гигант тежко въздихание.
Листата се поклащат едва под ритмите на вятъра.
Приказна симфония без звук и тон.
Вали.

Дълго.
Клоните натежават и се прекланят.
По-крехките листа капят в спираловиден полет.
Сенките изчезват и всичко се слива в сивотата на мига.
Стъпки забързват уморено в търсене на най-близък подслон.
Други утихнат и спират, за да станат част от монотонността на дъжда.

Аз…
Стоя на открито без яке.
Улична лампа в далечината мъждука.
Като последен фар в открито море спасение обещава.
Бледите й жълти оттенъци опитват да пробият сивата бездна.
Чакам, потънал в нея и необятността й се пропива в съществото ми…
Като капещи сълзи листата и дъждът застилат земята край мен с шарения си шал.
Цветовете изчезват, погълнати от водовъртеж от еднаква, непрогледна тъма.
Капки се стичат и почти болезнено се отскубват от върха на пръстите.
Очите ми привикват с липсата на светлина, посока и цел.
В едно се сливам с разнородността на тоновете сиви.
Дъждът затуптява в мен в същия си ритъм.
Мъждукам. Гасна и валя. Чакам.
Теб…

Слънцестоене…
Под Слънце жарко стоиш
Лъчи до теб се докосват.
С огледалната си кожа отразяваш ги ти
И разтапяш всичко що се огледа в теб.
Вълни надигат любопитно глава,
Очите им бляскат от твоята светлина.
Слънце си, а просто стоиш…

Море се пресяга със сетни сили към теб,
Едва достига върха на пръстите ти,
И се оттегля бързо като опарено.
Само, за да опита отново след миг…
Цяло то от вълнение завира,
С шумна пяна кипи и въздиша.
Птици над него летят за утеха,
Разперват криле в твоя небесна свобода.

Стъпалата ти пясъка галят,
Брегът в усмивка се вие около теб.
Вятърът златни прашинки надига,
В косата ти златна гмуркат се те.
Грееш сякаш залез никога няма да има.
Нощта от теб се страхува, ти от нея не,
Защото не си сама на брега.
Слънце си и в мен гориш.

Моментът когато…
Отвориш мъчно очи след алармата,
Заври кафето, забравено на котлона,
Иззвъни телефон, а ти се обуваш,
Не идва автобусът, който чакаш,
Светне червено преди твоята спирка,
Обядваш нещо на крак,
Бързаш, но не стигаш навреме,
Чакаш на скучна опашка безкрай,
А дясната ти слушалка заглъхва…
Приготвяш се за протяжна работна среща.
Прибираш се вкъщи с мрачна сянка за компания,
Въздишаш дълбоко и уморено накрая на деня…
… тогава ме търсиш…

Моментът преди…
Да завали прохладен летен дъжд,
Да затанцуват светулки в сумрака,
Около пътеката, по която се разхождаш вечер,
Да проблесне светкавица над планината,
Докато огънят грее в горската хижа.
Да се разбие вълна на залез,
Да изгрее слънце над морски хоризонт,
Да изникне първото зелено на пролетта,
Да потегля на път без посока.
Да свърши любимата ми книга,
Да зазвучи музика…
Да вдишам дълбоко с надежда…
… тогава ми трябваш…

Познат ли ти е този свят?

Където всичко е така чуждо и плашещо различно.
Където летиш в безтегловност, със замъглени очи. 
И студът крещи с всички сили в лицето ти:

Сам си!

Поривите на вятъра разнасят вика му навред,
Носен от ледени криле на страх.
Гласът отеква във всичко и го преобразява в

Пустош…

Предаваш се под тежестта на натиска му,
Стъпкващ последната ти искрица топлина.
Нахлува без покана през тънката обвивка на тялото ти,

Оставайки там завинаги…

Разтваря порите й с острите си като игли нокти,
Озъбва се пред очите ти.
И усещаш ледения му дух.

Мъчително.

Влива се под кожата, плъзвайки по костите,
Смееш да мечтаеш само за едно

Единствено спасение

Забрава цари в свят от пустиня, без

Надежда

Свят на мрак

И…

СПОМЕНИ

Ако би могла да четеш мисли,
чии мисли би прочела?
В чий сън би нахлулал без покана?
Чии мечти би преровила като овехтял албум?
Всъщност… защо ти е да разлистваш мисли чужди,
щом знаеш наизуст, че ще откриеш себе си в тях.
Вечно властваща и господстваща. Тиранична.
Несбъдната мечта. Капан за сънища.

От твоя свят никой просто така не си тръгва.
Там всички се лутат и крият като страхливи сенки.
Разгонени и пронизвани от препускащите край тях твои мисли.
В ъглите на съзнанието ти призрачните сенки будуват,
Черупки от прекършени, опразнени души.
Чакат с надежда сладката избавителна присъда…
Забравата!

 Аз пък бих опитал да прочета твоите мисли.
Да разгадая мистерията на лабиринтите им.
Да потърся в тях ключ или пряка пътека…
И ако срещна себе си в някое тясно, тихо и мрачно кътче,
Окован в мрежата ти от неврони,
Премръзнал и глух,
Ще вдъхна душа и кураж на привидението си,
За да може то със сетни сили да изкрещи:
Пусни ме да си тръгна от теб!

Светлината с бързи крачки си отива,
Нощ настъпва, полупрозрачна, тъмно сива.
В сянката й тиха последен лъч трепти,
Плахо в нея градът потъва, готов да заспи.
Тишина зазвънява в мрачните стъклени фасади,
Светулки танцуват по прозорците на жилищните сгради.
В далечината чувства се самотен монотонен лъх,
Същият в мен нахлува с всеки следващ дъх.
От прозореца си наблюдавам този протяжен нощен ритуал,
Осем вечери подред не съм ял, нито спал…

По улиците скитат забързани, празни палта.
Без значение са техните съдби, души и имена.
Еднакво потопени в мрак, забравени са от света,
Кръстосват без посока и цел, завладени от суета.
В едно от тях уморено сгушена си ти,
Отдавна слязла е усмивката от бадемовите ти очи.
Косата скрила си си в топъл шал,
Не чуваш гласа на моята далечна печал.
Стъпките ти свирят ноти по гладките павета,
Няма те вече нощ девета…

Тънка мъгла влиза в леко открехнатия прозорец на колата,
Дърветата покрай пътя се редуват едно след друго на равно разстояние,
Еднакво тихи и мрачни, клоните им се пресягат едни към други.
Обречени на самота от дълбоко вкопаните си корени,
Изглеждат като гиганти, подаващи си ръце в страх от самота.

Чернотата зад тях ги притиска все по-близо до пътя,
Заплашва да ги погълне в бездната на забравата си завинаги.
Уплашени, дърветата търсят миг светлина,
Сякаш чакат на стоп с надежда за спасение.
Миг след миг, без спомен, животът им окапва, заедно с листата на есен.

Пламтящи отблясъци от фарове танцуват по влажния път.
Клоните кротко се заклащат в миг на дългоочаквано избавление от мрака.
Колата си проправя път през меката пара, струяща от асфалта,
От радиото се чува бавна музика, примесена с бял шум от губеща се станция
Бял шум цари и в мислите, обсебени от дълъг монотонен път.

Зад всеки завой се разкрива все същата спокойна гледка,
Очите привикват с еднаквия сумрачен пейзаж,
Капки дъжд се разтичат по студения покрив.
Отбивка край пътя. Колата спира. Фаровете изгасват.
Клоните на дърветата свирят, дирижирани от вятъра.
Ти вече спиш на седалка до мен…

Времето тече,
Препуска неуморно, за никого и нищо не спира.
Изтичат полека песъчинките,
Без мисъл, милост и жал.
Докато ти чакаш да дойде следващият рейс,
Да се качиш на закъсняващия вече полет,
Да отпътува корабът,
Да се сготви вечерята,
Да завали следващият сняг,
Да поникне кълнчето,
Да дойде нов ден,
Чакаш…
Болката да секне,
Щастие да дойде.

Времето лети,
С главата напред срещу теб – вечен твой враг.
Часовникът глухо тиктака.
Безсилен си, изморен и загубил надежда.
Идва рейсът, бавен и претъпкан,
Самолетът е малък и тесен, а ти си на средната седалка,
Имаш морска болест,
Мразиш броколи,
Снегът носи със себе си студ,
А кълнчето вечно вехне,
В края на всеки ден настъпва същата самотна нощ.
Чакаш…
Болката да секне,
Щастие да дойде.

Времето спира.
Или поне така го усещаш в ОНЗИ миг.
Стрелките замират на място.
Необяснимо, свръхестествено и внезапно.
Когато рейсът те откара вкъщи,
Когато на другото летище те очаква любим,
Когато за пръв път виждаш морето,
Когато тя страшно обича броколи, а ти й готвиш за рождения ден.
Когато е Коледа
Когато дойде Пролет и с нея – нов живот
Когато Слънце изгрее с нова надежда.
Тогава болката секва
Тогава щастие идва.

Когато нямаш сили все да търсиш,
И сянката до теб влачи се едвам,
Навел глава с дух почти сломен, прекършен,
Върви, в очите с нов, дух, цел и плам.

Когато поруган след загуба се връщаш,
Оставил на арената сърце, душа и срам,
Стиснал юмруци дума не обелваш,
Преглъщаш горчилката и продължаваш сам.

Когато от любов си бил пленен,
А после попарен, смачкан и ранен,
В тъмницата от мъка си погълнат,
Но започваш отново безутешен, устремен.

Когато повечето дни дъждовни се редят,
Ръце, сърце и мисъл непробудно спят
И в теб царуват самота, безпътие и студ.
Знай, Слънце ще изгрее само с труд.

Когато война в теб безкрайно съществува,
Добро и зло кръстосват мечове със звън,
Усмивката на лицето ти не се преструва,
На злото път не ще даде навън!

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;

Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка — и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв — и почнеш нов градеж;

Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани-
и изхабени — да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!“

Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца — своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!

Расти.
Яхнал крилете на смелостта,
С пъстри, щури и дръзки мечти,
На гърба на огнедишащ дракон,
Или на раменете на гигант.
С пламък в очите и огън в сърцето,
В облаците стремглаво лети,
Като на приказка…
Расти.

И порасни,
Без да има за теб нощ твърде дълга,
Нито ден особено мрачен,
Сълзи прекалено горчиви,
Скръб неутешима,
Сърце на парченца разбито,
Нито мисъл твърде тежка,
Или пропаст бездънно дълбока,
Порасти.

И не бързай,
Остани си наивно мил и добър,
Странно вечно усмихнат и смело по детски щастлив,
Дори леко безотговорен и прекалено игрив.
Бъди различен, бъди енергичен,
Бъди искрен,
Бъди силен,
Обичай
Но не бързай…

Живей,
Изкачвай върхове,
Докато не видиш само хоризонт пред очите си,
Слънцето неотлъчно ще те води.
Водата ще отмива страховете ти.
Земята ще прегръща краката ти.
Небето ще докосва лицето ти.
И утре ще е още по-хубав ден.
Сякаш ще е вечно-
Живей…

Мъгла зловещо се стеле.
Необятна и студена те завива
с бледия си, печален воал.
Светът затаява дъх, заедно с теб,
погълнат във вселена от нищета.
Всичко притихва,
светлината угасва
и зачакваш в безвремие.

Телефонът да звънне,
Чайникът да изкипи,
Рейсът да пристигне,
Песента да затихне.
Да завали дъжд
или да изпече слънце.
Нощ да настъпи
или зората мрака да пробие.

Гледаш с невиждащи очи
през прозрачно стъкло,
как светът бледнее и се изпарява
а ти чакаш…
и чакаш…
докато съзнанието и тялото ти
отпътуват едно от друго
към два противоположни полюса.

Вятърът листата поклаща
и мисълта на нейде изпраща.
Стъклото бавно помръква,
а той крещи,
не замлъква.
Няма по-силен глас
от този на
самотата.

Verse 1

Слепи сенки скитат се в мъгла,
градът ги прегръща с гъста пелена.
Душите ни изтерзани са в плен,
вечно да живеят в спомен за отминалия ден.
Щастието изплъзва се и преобръща ми ума,
бягам, лутам се, търся го,
само в очите ти съм у дома.
Но до кога?

Pre-Chorus

Пак ли стигнах до ръба?
Да сънувам без да спя…

Chorus

Самотата влюбена е в дъжда,
в съня си бродя с нея под ръка,
Любовта ти никого не чака,
поглъща ме във водовъртежите на мрака.
(x2)

Verse 2

Вечер чувам на вятъра гласа,
да разказва за отминали неща.
На крилете му отлита час по час,
спомена за тихото ти “нас”.
Мислите дълбаят в мене гроб,
на видението ти ще съм вечен роб.
През прозореца нахлува то,
а ти си тръгна, но защо?

Pre-Chorus

И пак ли стигнах до ръба?
Да сънувам без да спя…

Chorus

Самотата влюбена е в дъжда,
в съня си бродя с нея под ръка,
Любовта ти никого не чака,
поглъща ме във водовъртежите на мрака.
(x2)

Bridge

Светлина ти у мен угасва,
безкрайната забрава я опасва.
Едва се чува вече в тишината,
викът на спомена в мъглата.

Outro

Самотата влюбена е в дъжда,
теб сънувам, без да спя…

THE END

Пътят пред мене на две се разделя.
Единият дълбоко в гората ме води.
Другият – край река протяжно криволичи.
По кой от двата да тръгна дълго се чудя.

Избера ли първия – тежък преход ме чака.
Гъсталаци над мен ще зависнат,
небето от поглед ще скрият.
Клони ще жилят лицето ми жално.
Ръце изподрани от тръни в юмруци ще стискам.
Сенки ще бродят сред дървета високи.
Гласове ще пронизват тишината сива.
Дълго ще крача с крака натежали,
в сърцето ще влача спомен угасващ.

Вторият път – не по-лек е, повярвай!
Еднакъв пейзаж дълго ще следвам.
След всеки завой, нов ще изниква.
Остри камъни пети ще побият.
Черно небе Луната ще скрива.
Вечерницата пътя ми не ще осветява.
До кръст ще затъвам във вода мразовита.
Жажда в мен ще гори,
която с вода не гаси се.

По който и от двата пътя да тръгна,
сам по нещо ще продължа да крача.
Защото ти ме остави там,
където пътят пред мене на две се разделя…