Времето тече,
Препуска неуморно, за никого и нищо не спира.
Изтичат полека песъчинките,
Без мисъл, милост и жал.
Докато ти чакаш да дойде следващият рейс,
Да се качиш на закъсняващия вече полет,
Да отпътува корабът,
Да се сготви вечерята,
Да завали следващият сняг,
Да поникне кълнчето,
Да дойде нов ден,
Чакаш…
Болката да секне,
Щастие да дойде.
Времето лети,
С главата напред срещу теб – вечен твой враг.
Часовникът глухо тиктака.
Безсилен си, изморен и загубил надежда.
Идва рейсът, бавен и претъпкан,
Самолетът е малък и тесен, а ти си на средната седалка,
Имаш морска болест,
Мразиш броколи,
Снегът носи със себе си студ,
А кълнчето вечно вехне,
В края на всеки ден настъпва същата самотна нощ.
Чакаш…
Болката да секне,
Щастие да дойде.
Времето спира.
Или поне така го усещаш в ОНЗИ миг.
Стрелките замират на място.
Необяснимо, свръхестествено и внезапно.
Когато рейсът те откара вкъщи,
Когато на другото летище те очаква любим,
Когато за пръв път виждаш морето,
Когато тя страшно обича броколи, а ти й готвиш за рождения ден.
Когато е Коледа
Когато дойде Пролет и с нея – нов живот
Когато Слънце изгрее с нова надежда.
Тогава болката секва
Тогава щастие идва.
