на всекиго се е случвало, нали?

Предполагам в голям процент, да! На мен също. Да поддържаш, подхранваш, крепиш, надграждаш и пазиш отношения от разстояние. Дали с приятел, дали с любим, дали с родители… почти всеки го е правил в даден момент.

Няма да заемам крайни становища за този тип оношения. Няма да кажа „Нежъзможни и болезнени са!“, нито пък „Възможни, изпитателни, силни и истински са, защото разстоянието е тест, който ако бъде преминат – небето е границата!“.

Вместо това, ще разкавам тук истории, които съм писал за човек, с когото поддържах така наречените „отношения от разстоание“. Няма да ги квалифицирам като любов или приятелство, тъй като от тях не е останало вече нищо от тези две неща. Ще им посветя това място в блога, защото те пазят такова и в мен самия. Не е бреме или тежест, а просто пространство – нещо като изложбена зала, която посещавам от време на време, за да разгледам произведенията си, наречени спомени.

Много от разказите тук ще са под формата на приказки. Причината за това е, че обикновено приказките са истории за нереални и леко фантастични случки. Това за мен представляваха и отношенията ми с този човек – фантастичен плод на въображението, което подхранвах, докато тя беше далече.