Aвторски разкази, приказки, статии, хайкута и стихотворения.

Категория: Всички статии (page 1 of 2)

Статии на разни и разнообразни тематики – от любов, през градоустройсто и орнитология до промени в климата и глобално затопляне.

Опростен timeline на срещите в Пловдив

Не бих казал, че за своите “крехки” 33 години съм имал прекалено бурен и похотлив любовен живот. По-скоро бих се наредил по към дъното на “хранителната верига” на играчите. Въпреки това би ми се искало да споделя своите наблюдения по въпроса за любовта и дали има тя почва у нас в Пловдив. 

Разбира се, преди да започна, трябва да направя една вметка – в любовта (разбирайте секса), както и във всичко друго винаги има някой над теб. Но нека не забравяме, че без тези под теб, любов (разбирайте секс), не може да съществува! Също много важен и основен прийом в нашите географски ширини е, че въпреки че не знаеш как нещо става, да даваш акъл как то се прави! Точно тази е и причината в Пловдив – този древен римски метрополис, публичните оргии да не са просъществували – все ще се намери някой да дава акъл… “не така”, “а така”, “е така ли се прави?!”, “това не отива там”, и т.н. 

Но стига лирически отклонения, сега по същество. Ще започна с една кратка ретроспекция с уговорката, че нямам представа как са се случвали нещата преди новия век. За сметка на това съм слушал доста легенди от “старото поколение” като ми се струва, че май едно време бая са си хойкали! Или поне на приказки.

Спирка едно. Целувки в детската градина. Аб-то на романса! Всеки ги е получавал, всеки ги е давал. Детските градини в Пловдив, освен че са известни с това, че трудно се влиза в тях, придобиват популярност и като места за заплитане на сериозни романтични многоъгълници. Замислете се! Като деца винаги сте имали поне 2 гаджета. Аз лично не съм чувал дете, което да каже, че има само едно. То или няма и е над нещата или има поне две за цвят! Още ме преследват спомените на гонещи ме, за да ми щипят бузите, момичета из двора на детска градина Радост в Съдийския…

След като поставихме солидна основа на любовния живот в детската, непременно стигаме до периода с тръгването на училище. И нещата рязко започват да стават страшни… Още ти се плаче за мама, а вече имаш чисто нова среда, в която трябва да си непресторено cool! А, момчета, всички знаем, че мацките умират за това! И на 6 и на 60!

След 5-ти клас играта загрубява. Започват се рожденните дни до 10 вечерта, бавен блус на Backstreet Boys, а ако родителите не са в къщата – Гумени глави до откат! Към 6-ти, 7-ми клас започва въртенето на шише, а в осми и девети шишето спира да се върти и все повече придобива друго по-главозамайващо приложение. Някъде в този диапазон е и Светият граал на целувките – първята. Марче, извинявай за езика, не знаех как…

Ето именно в тази възраст (разбирайте около 7-ми, 8-ми клас) едно време започвахме да ходим по срещи! И тук е моментът всеки един от вас, който ми е сравнително набор, да признае с ръка на сърцето си, че е бил поне на пет срещи в 6:00 на часовника на Пощата с напълно непознат/а, които му/й е пратил размазана снимка в miRC, на която се виждат още 5 човека с предизвикателството – “Отгатни кой/коя съм аз?”! Признайте си де, кой съм аз да ви съдя?! Бих искал да изтръгна и още едно признание от вас. Колко пъти ви се е случвало да се скриете някъде в Градската и да изпратите някой ваш приятел да отиде до Пощата с думите: “брат, иди да видиш тая става ли, да знам дали има смисъл да ходя!” ? Въпросът е риторичен.

Кацаме смело на следващата стъпка в йерархията на любовния ни апогей! “Натискането” в Градската, по тепета, на Гребната на онази прикрита пейка (всички я знаете) и общо взето навсякъде, където “почти никой няма” или “то вече се стъмни”. Ех, сякаш беше вчера… 

На тази възраст вече повечето от нас бяхме откачили телефона от жицата, а с това изглежда загубихме и връзката помежду си. Стана ни по-лесно да се откриваме навсякъде и същевременно спряхме да се търсим за каквото и да е. Вече имахме смс-и, защо ми беше да ходя с колелото до тях в Кичука, за да й пожелавам лека нощ, като можех да й драсна един хайку-тип смс за лека нощ? Вие били ли сте в Кичука посред нощ? Именно!

Към 17-18 годишна възраст нещата придобиват космически размери, защото изведнъж вече не беше вече готино да водиш гаджето си на сладкарница “Стената” или по парковете. Време беше за барове и дискотеки! И сякаш тук романтиката на детското, невинното и сакралното изчезва, отстъпвайки място на вихрушката на купона и безсънието.

На 18-19 има един период, в който момчетата рязко спряхме да се интересува от жени. Защо? Появи се втората ни страст – колите! Шофьорски курсове, левия завой на Сточна гара, какво значи тоя триъгълен знак… все теми, които за кратко изместиха “мерака” от сцената. Не след дълго обаче колата се превърна в още едно ”място”, на което можехме да водим гаджето. И то предлагаше неограничени възможности, особено за по-гъвкавите. Колко звезди сме преброили само над Марково в онези отбивки…

Университет! Съвсем ново ловно поле! Амазонки от Хасково, Харманли и Любимец (зоната XXL) взеха за жертва немалко горди пловдивски “играчи”. Ходенето на лекции (разбирайте игрането на белот в Пожарната до ПУ-то), се превърна в съвсем ново преживяване. Както всеки един студент знае – да отидеш на лекции е първата стъпка към ретро чалга парти в Secrets (къщата на тайните)! Аз лично си признавам, че за мен това място наистина си остана едно голямо неизживяно тайнство, за което често съжалявам в самотните вечери, четейки Буковски. 

Неусетно минават 5 години (а ако учите в Техническия – 15) и вече сте “зрял” и “образован” човек, който не може да заспива преди 3 сутринта, дори и това, което има да прави вечер, е да гледа образователни видеа за сезонната миграция на вомбата, опитвайки се разбере дали това животинче е мече или по-скоро хамстер.  

Капана! Ето го, случи се! Появи се в живота ни на 24-25 годишна възраст! Съвсем ново и различно, едва ли не европейско място, където е позволено да си различен, креативен, въодушевен, да се обличаш странно, да говориш на английско-български ниво А2 и да пиеш шотове с чужденци от Медицинския университет до сутрин в No Sense! Мацките изведнъж станаха впечатляващо стройни вегетарианки, които носеха очила за разкош, гледаха лабрадор и пиеха джинджифилова бира на ароматни свещи в поза лотос. Е, признавам си, слабост са ми… И тук някъде ми се струва, че повечето от нас открихме един различен свят – бяхме уловени в капана на светът на вечния тийн! И така до 32. 

Любовният живот на този етап е нещо съвсем възвишено и одухотворено. Да си single в края на второто десетилетие на настоящия век е символ на сила, свобода, независимост от нищо и никого (защото ако нищо не зависи от теб, си истински независим), повод за гордост и душевна сила! Да, трябва все още да преживяваш въпросите от роднини по Коледа “ти няма ли вече да се жениш, бе?”, но вътрешно се успокояваш, защото си чувал, че “след 30 винаги е рано”. Самотата не е самотност, не е бреме, а избор, призвание и повод за самоизтъкване. Заря!

А какво е любовният свят/светът на срещите днес? Честно казано не знам… защото не чувам вече хората да ходят по срещи. Тя ходят на бизнес вечери, на събирания с приятели, на кино с един/а познат/а, на разходка в планината с колежката, на ски с любовницата, на хотел с приятеля с привилегии. Какво са срещите ли? Може би една романтична отживелица, която спешно трябва да бъде възродена, ако искаме да запазим детското очарование на това да “срещнеш една нова и великолепна душа”!

 

Свалките по време на пандемия

Живеем в странно, предизвикателно и щуро време, ще се съгласите. Ако не се съгласите, значи живеете във ваш илюзорен свят, в който е вечно лято и вместо ябълки, по дърветата растат кюфтета. Ако е така, искрено ви завиждам и ако има начин да се присъединя към тази ваша Страна на чудесата, моля потърсете ме веднага! Има кюфтета за всички!

За да подкрепя теорията си за същината на времето, в което живеем ще изтъкна няколко неща. От една страна имаме факта че е 2021-ва година, 21-ви век, технологиите са толкова напреднали, че да можем да изпращаме спокойно хора на екскурзии до Марс и Луната. От друга – ние мъжете все така не можем да си изпържим две яйца, без да свършиш в Инфекциозна болница с хранително натравяне. Ползваме смартфони, за да си пуснем парното вкъщи от разстояние, преди да се приберем от работа, а същевременно не можем да запалим огън в гората, за да стоплим премръзналото гадже, което сме завели да гледа звездите над Хижа Здравец…един път ще изневериш на “Netflix and chill” и то… к’во ще стане…

Много от навиците и порядките ни вече не са същите. Даже, ако трябва да съм честен, според мен няма и да се върнат към обичайното си русло. Това се дължи не само на напредъка на технологиите (и “назадъка” на умствения ни потенциал), забързаното ежедневие (лелите в рейса, които ти лашкат чанти със зарзават в коляното), стресът на работното място (особено ако си кондуктор в рейс, пълен с лели), цената на горивата (да се разбира алкохола), инфлацията (тва па кво е?), гео-политическата обстановка в страната (тва па кво е? х 2), дупките по пътя (Боко?), липсата на паркоместа пред блока (тук сме намерили решение – вдигаме чистачките и всичко си идва на мястото!), завишените цени на бунгалата в Поморие (недай си Боже), мухата в пилешката супа на обяд (по-истинска от пилето), ГМО-то в корнишоните (по-безвкусни от мухата в супата) и други такива важни обстоятелства. Не, отгоре на всичко имаме и пандемия. Е, смело мога да го кажа… е*аха й майката на тая държава.

Най-вече страдам от факта, че пандемията посегна на най-ценното ни. Единственият смисъл на съществуването и осигуряването на бъдещето ни на тази Зема – свалките! “Заграждането” е основна движеща сила, не само за половия ни живот, но и за самочувствието ни във всяко едно естество. Замислете се! Като ни върже, започваме да гледаме по друг начин на света. Внезапно вярваме, че можем всичко – “тоя изпит 100% ще го взема, аз тая забъркана мадама разгадах, интегралния уравнения ли няма да реша?!”, “ей ся на работа като вземат да ми дават повече пари с тоя моя чар…”, “100% ще мина на тоя зелен светофар, съдбата ме обича, аз съм еб*ти пича”, “като се прибера вкъщи, мама със сигурност ще е сготвила, като гледам как ме обичат всички жени…”.

В днешно време, за съжаление (някой път и за радост), сме принудени да спазваме социална дистанция (която би трябвало да се нарича “асоциална дистанция”) и да си стоим вкъщи (което в крайна сметка доста от нас предпочитат). Сами разбирате, че с всички тези мерки е малко трудно да осъществим истински визуален, камо ли физически контакт, които са доста важни предпоставки една свалка да се счита за инициирана и съответно на някакъв етап- успешна. 

Поради тези причини сме принудени да търсим алтернативни методи. И за да онагледя, ще дам ето този пример, където творческият гений е на завидно ниво:

zdravei-reksl

Тук има всичко – подход, драма, обрат, кавалерство, упорство, героизъм… Само ако бях една жена…

Разбира се всичко трябва да си има граници, които не следва да се прекрачват. Все пак не е нужно да дълбаем нови дъна. Винаги трябва да браним с гордост достойнството си:

zdravei-nishto-ima-i-drugiТук лирическият герой се е борил със зъби и нокти, както си личи и все пак има доблестта да признае поражението си. В думите му ясно се чете жертвоготовност, устрем, енергия, желание за победа… Всяко едно негово “здравей” е една буквално изтръгване на собственото му сърце от гръдния кош и безмилостното му постъпване с крак. Ако Джейн Остин не беше написала „Гордост и предразсъдъци“ досега, то този монолог определено би я подтикнал към подобен сюжет… Каква съкрушеност, но същевременно гордост и желание за ново начало, се чете в това “Нищо, има и други!”

И за да имаме и “злодей” в иначе положителната дотук историята, ще дам и следния пример:

zdr-kp-bepce

Да започнем анализа от заветното – “zdr, kp, bebce”. Тук е толкова наблъскано (като кръстовището на Сточна гара) с ключови думи, че дори алгоритъмът на Google би се възмутил!

1) Zdr – за хората от поколението, родени преди 90-та година, ще поясня, че zdr съответства на благозвучното “здравей”. Ако обаче “здравей” е малка гумена лодчица в морето, то Zdr е Evergreen корабът, заседнал в Суецкия канал. Zdr не е признак на липса на възпитание или елементарно познание на българския език. Zdr е становище на власт, то е позиция на играч, то е хвърляне на мрежата, залагане на стръвта, заявка, че обектът на желанието няма друг избор, освен да отвърне подобаващо на този поздрав.

2) kp – не, бабо, kp не е Комунистическа партия, а “к’во правиш”. Това е риторичен въпрос, зададен в стил Джоуи:

how-you-doin

Тук задаващият въпроса няма никакво намерение да разбере какво реално прави или как се чувства отсрещната страна. Целта далеч не е така прозаична. “kp” е изпълнено с толкова неотразим и неустоим чар и сексапил, че всяка една жена, получила този въпрос, няма друг избор, освен внезапно да забременее с близнаци. 

3) И за финал имаме “bepce”, което аз лично не съм 100% убеден как се чете, но едва ли това е от значение. “Bepce”, освен като име на магазин за бебешки дрехи, звучи най-малкото равносилно на далеч по-отвеяни обръщения като “Моя пътеводна светлина”, “Луна в небето ми”, “Звезда в небосвода ми” и т.н. 

Тази комуникация достига своя апогей с поаната ”Кирилица”, изпратена от ответната страна. От последвалата словесна тирада, става ясно, че “играчът” сякаш леко погрешно изтълкува това като знак, не просто за интерес към особата му, а и като своеобразно признание за богатия му речитатив.

 Убеден съм, че много от вас са ставали я неволни свидетели, я участници, я откровени инициатори на подобни “свалки”. В крайна сметка това е нещо съвсем нормално. Всеки има право да търси своето място под слънцето. Особено във времена като настоящите. Само гледайте под слънцето да сте на 2 метра разстояние един от друг. Особено във времена като настоящите.

Нека си признаем, няма нищо лошо в това да си искаш вниманието. Всеки обича да го получава, независимо дали ще е от кварталния магазинер, който постоянно те пита “не искаш ли и една краставица за тия домати” или от небрежно готиния колега, който всички жени в офиса харесват. Свалките са по-стари от света и истината е, че в тях няма правила. Ако нещо сработи, то колкото и нелепо и шантаво да е било, явно си е заслужавало.

И все пак, бих искал да споделя малко от свой опит. Най-важният и основен принцип, на който ме е научил животът и бих искал да предам на поколенията е – “Ако засече пищова, важното е да се държиш пичовски”. А това неимоверно ще се случи. Другият съвет, който бих могъл да дам е, че “Всеки преди да може, не е можел”. Бъдете спокойни, ще дойде вашият звезден миг. Така, че играчи – дерзайте, а вие момичета – бъдете малко по-благосклонни, криза е все пак.

А, и пичове – пишете на Кирилица, според мен е самотна!

Възможно ли е приятелството между мъже и жени?

Е тази тема цели направо в десетката! Въпросът дали е възможно приятелството между мъж и жена е по-стар и по-обсъждан дори от вечния за кокошката или яйцето. И също като дилемата дали кокошката произлиза преди яйцето или обратното и по темата дали съществува приятелство (в истинския смисъл на думата) между двата пола, са водени множество разпалени и безсмислени спорове в двата полюса. Поради това особено силно сходство между двата въпроса, излиза , че един вид те са здраво и неразривно свързани един с друг… колкото и странно да звучи към момента това.

За да подсилим връзката между тях, бихме могли по неведомите пътища на високо интелектуален и почти научен анализ да достигнем до едно странно заключение. Колкото и обидно и кофти да звучи, жената често бива оприличавана на кокошката. Следователно за мъжа остава ролята на яйцето. Именно чрез тази алегория ще успеем да отговорим на въпроса – кое произлиза първо – яйцето или кокошката, а както стана ясно, отговорът на този въпрос ни е необходим, за да преценим дали е възможно приятелството между мъже и жени… не знам как се стигна дотук, но към момента ми изглежда безкрайно логично.

И за да задълбаем още повече в антропологичното естество на въпроса, както всички знаем, библейски нещата са отдавна ясни и доказани – жената е създадена от реброто на мъжа. А според горното заключение, щом мъжът е яйцето, то по пътя на логиката достигаме до твърдението (вече доказано и от Библията), че яйцето е преди кокошката! Наука!

След като решихме вечния въпрос, нека продължим с изследването на следващия. Възможно ли е приятелството между кокошка и яйце? Т.е между жена и мъж. Библейски погледнато – мъжът и жената са част от едно цяло, следователно отношенията между тях са далеч по-комплексни и силни. Приятелство е слаба дума за подобна божествена връзка. Анималистически погледнато, би следвало да стигнем до същото заключение – надали кокошката гледа на яйцето като на “просто приятел”.

От друга страна, нека помислим над още една много важна тема, която ще избистри същността на това “приятелство”. Колко пъти сме чували фразата “нека си останем само приятели”? Нека анализираме и последиците от това “приятелство” – триене на номерата, блокиране във фейсбук, избягване по улиците (макар и на двама ни пъпа да ни е хвърлен в Капана), отклоняване на поглед щом се срещнем в Мола и най-лошото – единият от двама ни ще трябва да спре да ходи в петък във Фарго… Това някак не ми звучи като “истинско приятелство”, а на вас?

И все пак – нека зададем отново въпроса, без да вземаме предвид железните досега аргументи. Възможно ли е приятелството между мъже и жени? За целта ще създадем два варианта на стандартен въпросник, с помощта на който сами ще можете да направите заключенията:

Въпросник за мъже:


1) Кога за последно сте чоплили семки с Ред Бул на тепето с жена?

а) вчера (friendzone)
б) никога (логично)
в) не чопля семки (сигурно нямаш приятели)

2) Когато цъкате мач с аверите, има ли в отбора ви жена?

а) да (в женската А група ли се състезавате?)
б) да, слагаме я на врата (вие сте “истински мъже”)
в) не играя мач с аверите (какво правиш с живота си тогава?!)

3) Обичам да излизам с жени по клюкарниците на центъра, за да храня “женското си начало”.

а) не, на диета съм
б) кое?
в) без коментар (е кажи де, не се прави!)

4) Имам приятелка жена, която ми говори на “бате”:

а) да, от София е (значи не ти е приятелка, тя говори така и на майка си)
б) не (нормално, тва търпи ли се?!)
в) понякога (понякога ти говори на “бате” или понякога сте приятели?)


Въпросник за жени:

1) Кога за последно сте пили бяло вино с плодове и сирена на някоя бъчва в Капана с мъж?

а) вчера (friendzone… и как я понасяте тая комбинация сладко и солено…)
б) никога (логично)
в) не пия бяло вино (ако той пие, значи поддържа “женското си начало”)

2) Когато ходите с Микрата на йога ритрийт във Велинград, има ли в колата с вас мъж на задната седалка?

а) да (Носи ли колан? А превръзки?)
б) да, инструктора (единствения шанс тук отговорът да е “ДА”…)
в) не ходя на йога ритрийт (какво правиш с живота си тогава?!)

3) Обичам да излизам с мъже по клюкарниците на центъра, за да храня “мъжкото си начало”.

а) не, на Лунна диета съм
б) да (ами и те го правят по същата причина)
в) не ти влиза в работата, той си има приятелка (една жена никога не е “без коментар…”)

4) Имам приятел мъж, която ми говори на “маце”:

а) да, от София е (значи не ти е приятел, той говори така и на майка си)
б) понякога (понякога ти говори на “маце” или понякога сте приятели?)
в) да, ние сме приятели с привилегии (ееее, най-после някой да си признае…)

За финал, нека подходим сериозно по темата. Отношенията между хората са изключително сложни, комплексни и заплетени. Съществуват всякакви вариации и квалификации. Съответно няма никакъв проблем да съществува съвсем истинско и чистосърдечно приятелство между мъж и жена.


Запомнете само едно. На света има много опасни места, но най- страшното от тях е френдзоната! 

 

Отживелица ли е романтиката, майна?

Романтиката е една безкрайно интересна и същевременно тривиална тема, която поражда противоречие с цялото си същество. Това се дължи най-вече на факта, че всеки човек има различно възприятие и усещане за нея. Колкото хора, толкова и мнения. А проблемът идва оттам, че почти всеки смята себе си за голям романтик, което следователно безсъмнено значи – невероятен любовник.

И така стигаме до едно основно разбиране, около което се обединяват доста хора – романтиката е неразривно свързана със секса! Тя е користен акт, който в същината си се свежда до едно първично и животинско намерение. Една примамлива и изкусителна измама, направена с такт, премереност и дори на моменти себеотрицание, но със задни мисли. Дали е така всъщност – предстои да анализираме.

Чоплейки темата, следва първо да си зададем въпроса – правили ли сме наскоро истински романтичен жест?

За да можем да дадем искрен и категоричен отговор, ще трябва да вникнем в това що е то “истински романтичен жест”, като за целта ще използваме конкретен нагледен пример. Помните ли лелята, която обикаля и до ден днешен всички заведения в Пловдив и продава рози? Тази същата, която никога не довършва изречението “Роза за дамата…”, защото някак светкавично преценя, че няма да си купим нищо от нея. Имам чувството, че тази жена направо ни отгледа от невръстни тийнейджъри по баровете… Е, купуването на роза от нея категорично не би могло да бъде категоризирано като “истински романтичен жест”.

Основна причина за това, е че най-големият противник на романтиката е баналността – розовата, шоколадова, плюшена, романтика на сърчица. Не оспорвам факта, че върши работа в определени ситуации, да, но в днешно време бодлите на розата са се превърнали в символ на намерение за “бодване”. Именно това, за жалост, прави подаряването на роза в заведение леко отчаян и крайно плосък акт на показно мъжество.

В тази връзка, бих си позволил да отправя един съвет – следващият път купете едни чорапки с котешки ушични от Митко, когото всеки истински пловдивчанин познава.  Един подобен жест би представлявал не само подкрепа на малкия бизнес в родния град, но и би демонстрирал истинска загриженост, която задължително ще провокира почти детско умиление и разнеженост у насрещната страна. А и нали знаете – “топли крака… закуска в леглото на сутринта”. Нещо такова беше…

Следващият въпрос, който трябва да изникне в съзнанието ни е – целели ли сме нещо конкретно с романтичния жест? Всъщност под “нещо конкретно” винаги следва да се разбира само едно.

Ако целта ви, подарявайки шоколадово яйце е да сглобите играчката заедно, да й изберете име, да я снимате на някой камък в Стария град за инстаграм с хаштаг #appreciatethelittlethings #couplesgoals и #plovediv, поздравление – вие сте истински романтик!

От друга страна, ако купувате бутилка скъпо вино, пиете го на залез на Гребната, говорите си за театър, изкуство, култура и други сложни теми, докато не ви набъбне езика, смръкне и се освободи затънтената “любовна” пейка… благодаря за участието – от вас романтик не става, но пък сте истински играч!

И за да обобщим – романтиката не е игра. Или ако е игра, то по-скоро ако теглим чертата, би следвало от нея по-често да губим – усилие, нерви, време, пари. Тя изисква старание, изобретателност, жертвоготовност, липса на срам и доза лудост. Изисква да загърбим егото си и да направим нещо, което дълбоко в себе си подозираме, че би могло да се окаже безсмислено, рисковано, неползотворно за нас, обречено на неуспех и леко щуро. В замяна печелим чиста енергия, създаваме нови връзки в мозъка си, учим се на креативност и преодоляваме бариери, които често сами си поставяме. Романтиката е за смелите, извисените и красивите души.Правете я с мисъл и идея! Предизвиквайте себе си и подарявайте емоция на отсрещния, защото романтиката е яка работа, майна!

Soulmate-ът – мит или реалност

Ще започна с една игра на думи – soul без mate е като мит без кренвирш!

Във Вселената няма загуба на енергия. Всичко се движи, всичко се променя. Случват се лоши неща за баланс на добрините и обратното. За всеки край има начало, за всеки залез има изгрев, за всеки отлив има прилив, за черното има бяло, за бирата има пържени картофки и т.н. Всичко е баланс в невидима, мислена, гигантска везна. Всъщност, като се замисля, само една несправедливост съществува във Вселената ни – за пет работни дни има едва два почивни…

Подкрепям тезата, че когато си в носталгично, минорно или меланхолично настроение, колкото и да не ти се вярва, стига само за миг да отклониш втренчеността си в това колко си зле и колко тъпо се чувстваш, за да усетиш как внезапно нещо някъде започва да си търси място и пасва дълбоко в теб. Това движение, тази промяна, е стъпка към по-голяма такава. Крачка към своеобразна метаморфоза. Катализаторът на тази метаморфоза, динамото на тази енергия е душата. Всичко това на една мисъл разстояние.

Както казахме във Вселената няма загуба на енергия. Тя е в непрекъснато движение и преминаване от едно състояние в друго. А за да може душата да дава тласък на тялото и ума ни, за да разпери криле съзнанието ни и да преодолее хоризонта, който сами си налагаме, то тя непременно се нуждае от какво? Не, не от мит с кренвирш, а от друга храна – насрещна, сродна енергия. Enter, mate!

И точно сега идва мястото на онази частичката от небесния пъзел, която провокира огромния космически взрив, преобръщащ изцяло и същевременно изграждащ живота ни из основи – материята за нашата антиматерия. Сродната душа. Душа за нашата дума. Искрата за пожарът ни. Кренвиршът за нашия мит.

Тук някъде си задаваме и въпроса – възможно ли е това? Съществува ли човек или друго същество на тази планета, което да успее да задоволи хилядите претенции и изисквания на душата ни? “Искам да е красив, богат, мистериозен, умен, забавен, висок, атлетичен, социален, програмист” (Успех! Особено с последните две…), “Не харесвам сарми”, “Любимият ми цвят е зелено”, “Не ям чесън”, “Не обичам котки”, “Спя с чорапи”, “Сексът и градът ми е любимият сериал”, “Искам да живея в апартамент на трети етаж, южно изложение, ново строителство, 120 квадрата, в централен квартал на Пловдив, далеч от голям булевард, с отстояние от улицата, наблизо да има детска градина, бар, месарница, баничарница и ветеринарен кабинет за чинчилата ми!”. Не знам за вас, но аз лично спрях да чета на “Не харесвам сарми”!

А всъщност дали това са желания на душата? Или са прищевки на уморения от разочарования, стресиран от преработване, провалени връзки, токсични отношения с околните и потиснат от социален натиск ум? Когато се разровим в себе си, дълбоко в себе си, действително това ли са нещата, за които истински компеем? Да, със 120 квадрата, в централен квартал на Пловдив наистина ще имате повечко място за еготата си, а и най-вероятно две спални, което е голям плюс, защото на кого му е притрябвало да си ляга до човек, който спи с чорапите?! Всъщност не се ли свежда смисълът и целта на живота ни до една проста надежда – да споделим щастието?

Споделяне. Това за мен е най-голямата и изконна нужда на всяка душа. Да разгърне цялото си същество и страст, да разкрие своите най-тъмни и потайни кътчета на друга себеподобна, истинска и пламтяща душа. Душа, която също така е обсебена и погълната във водовъртежа на бурното настояще, за да могат двете да бъдат заедно в едно перфектно бъдеще. Да изплуват на повърхността, да протегнат ръце и да достигнат недосегаемото, възвишеното и изпълващо щастие на съвместността. Ето това искаме! А не просто да споделим кренвирша си с някоя кифла… Мит ли? Такава е реалността.

Романтична история… или не съвсем

Това, което ще разказа не се квалифицира изцяло и стандартно като романтична история. По-скоро леко поучителна и любопитно странна случка, която цели да покаже, че отношенията между двама души не винаги влизат в някакви рамки. А и не трябва.

Бях на 17 години, а я на 16. Тя пееше в момичешки хор, на чиито участия често ходих, основно заради нея. На тези събития обикновено присъстваха родителите на момичетата, а ние – приятелите им, стояхме леко встрани в някой ъгъл, без да демонстрираме явно кой с кого е. Основно защото повечето родители не знаеха за нашето съществуване.

Веднъж на хора им предстоеше пътуваше извън страната. Разбира се се тръгваше рано- рано сутринта, когато почти не ти се живее. Аз, заедно с другите родители и момчетата – приятели, изпращахме момичетата. Бях решил да й дам една моя плюшена играчка, която обичах много като дете, за да си мисли за мен, докато не сме заедно… Колко типично… Тя обаче отказа да я вземе?! Бях супер изненадан, най-вече от довода й – “не мога да я взема, това е голяма отговорност, а и на теб ти е любима…”. По-скоро ми е била любима… преди 15 години.

Настоявах, настоявах, но така и тя не пожела да я вземе. Пожелах тя да ми даде нещо нейно, за да осъществим поне някакъв ритуал по изпращане. Нещото, което тя избра да ми даде бяха контактните й лещи (имаше резервни). Колко нетипично… Не знам дали сте носили или имате информация как се съхраняват контактни лещи… Е, съхраняват се в някаква си течност. За да симулирам подобна среда и да ги запазя за по-дълго, тя ми даде съвет да ги сложа на езика си… Фифлейки си взех довиждане с нея, прегръщахме се (целувките с език бяха невъзможни), изпратих я на рейса и поех обратно към вкъщи. Прибрах се. Дълго мислих в какво да съхраня лещите. Намерих кутийка от лента за фотоапарат, налях в нея вода и сложих вътре лещите.

След време, разбира се, се разделихме, а аз тотално бях забравил за лещите. Докато един ден след близо 2 години не ги намерих в шкафа си. Посмях се малко и си помислих къде ли се е дянала любимата ми детска плюшена играчка.

 

Има ли истински пичове в Пловдив?

Дами, макар и заглавието на тази статия да не е директно свързано с вас, в същината си тя е за самите вас. Така че заемете айляшка поза, облегнете се спокойно назад, качете крачета на дивана, припляскайте гаджето зад врата да ходи до магазина за сладолед (ако откаже, значи не е пич!), сложете широкия анцуг (или си останете с него, тъй като е вероятно да не сте го сваляли през последната година и половина) и си подарете тези 10 минути задълбочен, близо научен анализ.

И за да е наистина такъв, ще започнем с проучване на етимологията на думата “пич”. Що е то? Доверяваме се на някакъв random сайт и намираме там следното инфо:

Значения на думата “пич”:

1. Свестен, готин човек. – на пръв поглед това определение е леко сексистко, защото би следвало да се поясни, че “човекът” е от мъжки пол, иначе се презюмира, че пич = мъж. От друга страна, може съставителят на този речник да е от Благоевград, защото само там наричат жената “човек”. В Пловдив им викаме просто и ясно “брат”…

Но всъщност окачествяването на някого като “пич” далеч не би следвало да се отвързва с някой от 87-те пола. Напротив! “Пич” е по-скоро състояние на духа, начин на мислене, подход към останалите, към себе си, към живота, към света и космоса. Тези неща преодоляват парадигмите на пола и се извисяват до едно почти нечовешко, божествено, състояние на пълна нирвана – пичовщината! Да живей, амин! Малко по-надолу в този научен труд ще анализираме в подробности що е то “да си пич”.

“Пич” не следва да се бърка и с обръщения като софийското “копеле”, казанлъшкото “глъвъ”, варненското “чуйек, бургаското “лице”, хасковското “компир”, монтанското “омраз” или ломското “дзвер”. “Пич” не може да кажеш на някой случаен човек на улицата, освен ако не искаш да му направиш много сериозен комплимент. А в днешно време няма нищо безплатно, камо ли комплименти! Дръжте си ги за тези, които наистина си заслужават.

2. Човек с неангажиран поглед към живота

Това е следващото определение, което срещнах в тълковния речник. То може да бъде пояснено с поговорка – “и да духа и да вей, пичът си свири и си пей”. Това е манталитетът, който те извисява над простолюдието и те прави недосегаем за критики, напрегин, хейт и други мизерии в тоя живот. Ако си пич, няма какво да те бутне. Ще плаваш по вълните на живота на огромно надуваемо розово фламинго, с хавайска риза на тукани и джапанки Интер, с коктейл в ръка. Густо!

3. Лице от мъжки пол с огромни природни преимущества.

Третото и най-ударно определение, което намерих. Абстрахираме се от факта, че лицето е от “мъжки пол”, защото както стана ясно по-горе, това не е задължително условие за определяне на някого като пич.

Под “огромни природни преимущества” следва да се разбират топки! А както знаете топките са символ на сила, енергия, характер, смелост, харизма, чар и чак накрая – на тестостерон. Т.е това да имаш “огромни природни преимущества” съвсем не значи, че трябва задължително да си мъж. Питайте Серина Уилямс.

И за финал, за да придобием по-ясна представа какво е да си пич, ще изредим няколко безспорни факта, които ни правят такъв. Списъкът далеч не е изчерпателен, но всяка една жена следва да търси тези качества у своя мъж:

1) Да си пич значи да си затънал до уши в… нещо, но да си свиркаш с уста и да вярваш, че ще се справиш. Газарите от Марково със септични ями знаят за какво говоря.

2) Пичовско е като не стигат 2 лв за сметката, да изкараш 10 и да кажеш “20 стинки и мек х*й всеки може да извади” и да оправиш нещата. Вярвам случвало ви се е неведнъж след пиянска вечер и изтрезняване с пилешка супичка в “Гадната Даяна”.

3) Да си пич е да ходиш бос до бара на морето по нестинарския пясък. Или да чакаш гаджето пред Пощата в 12:00 по обяд през Август.

4) Пичовете пият бира от бутилката. Особено ако бирата не е някой крафт с цвекло от Капана.

5) Да си пич е да измиеш всички 17 съда, след като си сготвил сам тюрлю гювеч.

6) Да си пич значи да даваш на гаджето ти да те целува, след като е яла дюнер до Халите.

7) Пичовска постъпка е да ходиш до магазина по нощите, защото на приятелката ти са й се прияли безглутенови солети от лимец с хималайска сол, а ти живееш в Кичука, където в денонощните магазини не продават солети, а само амуниции и леки наркотици.

8) Пичът обича еднакво кучета и котки, което значи, че ще обича всички жени по равно, независимо от кой квартал са. Дори и да са от Тракия…

9) Да си пич е никога да не си крещял на високоговорител, вървейки по Центъра

10) Пичовщина е да си дзен, да си над-нещата, да бъдеш наясно с това колко е гадна една ситуация и въпреки това да подхождаш към нея с небрежна лекота и размах. Като например да се качиш на 17-ката от Съдийския за Гребната база, минавайки напряко през Асеновград.

Като цяло да си пич е да се прецакваш с лекота за другите, без да го усещаш като прецаквация! Същевременно да си пич е да си гледаш густото. И най-конкретно – да си пич е да си айляк.

П.П: Изписвайки всичко това стигнах до едно заключение, което леко ме депресира… има вероятно аз да не съм пич. Но вие ще кажете!


  

Наръчник за оцеляване в Пловдив

Има няколко типични за Пловдив фактора, с които всеки един от нас трябва не просто да се съобразява, но и да приеме като непроменима карма. Целта на настоящото изложение е не само да ги изреди, но и да изтъкне техните плюсове и минуси. Фокусирайки се върху положителните аспекти, ще можете успешно не просто да съществувате, но и да сте истинска част от културното житие на Пловдив.

П.П:

Ще помоля този труд да не се чете от хора от околните градове, тъй като Оазисите започнаха на окъсяват. Приятно четене!

1) Говори се “леко” меко

Минуси:

– надали повечето от нас имат бъдеще като радиоводещи или четячи на текста за тв реклама на лекарства;

– трудно ще свалим филоложка;

– motivational speaker и life coach не са добър избор за професия, когато ораторските ти заложби звучат по-скоро като виц; 

– думите, които съдържат “Е” са истинска ахилесова пета за всеки пловдивчанин. Ето и снимка за доказателство:

plovdviski-aktent-dekstyr


Плюсове:


+ “пловдивският език” наподобява португалския по това, че и ние доста ядем буквичките в изговора на думите. Това ще е особено полезно ако един ден решим да колонизираме Ангола; 

+ разпознаваме се навсякъде, съответно можем да се открием по целия свят. Издава ни една ключова дума, която ще разгледаме след малко;

+ всички тайно ни завиждат за нехайността и лекотата в изказа. Така е, повярвайте ми. Всеки би искал да звучи небрежно и лежерно, а не книжовно и припряно… като някой начетен софиянец! Ужас…

+ безспорно е, че мацките се кефят. Ето същата снимка за доказателство: 

plovdviski-aktent-dekstyr

2) Говори се на “майна”


Минус:

– Тук минусът е само един – всички ги е яд, че ние сме измислили думата “майна” и тайно искат да приличат на нас, но не могат, затова ни се подиграват и усмиват! Даже съм почти сигурен, че това е причината Македония да се отдели от България – претендирали са, че “майна” е тяхна.


Плюсове:


+ те са стотици хиляди и дори не знам откъде да започна! Ето един- ми яко е!;

+ “майна” е символ на великолепие, на изтънченост, на принадлежност към нещо велико, космическо и вечно;

+ “майна” е “”veni, vidi, vici”-то на Пловдив;

+ “майна” е най-добрият завършек на едно изречение; 

+ “майна” е най-добрият завършек на псувня;

+ “майна” е най-добрият завършек на нервен изблик;

+ “майна” е най-добрият завършек на задоволство; 

+ “майна” е най-добрият завършек (точка);

+ “майна” е въпрос, прилагателно, съществително, наречие, междуметие и всяка една част на речта, за която се сещате. Както е известно във филологията- реч без “майна” и глагол не може да съществува;

+ усещането да изречеш “майна” в края на словото си е като да поставиш знаме на Луната; като да отпиеш бира след пържен картоф; като да затвориш телефона на нахален продавач на Теленор;  като да кажеш първи на гаджето, с което не се понасяте, че късате; като да успееш да убедиш баба си, че не си гладен;

+ “майна” е галактика, а всички ние сме звезди, които съществуват в нейния ред.


3) Лятото е Инферно


Минуси:


– комарите са повече от дупките по улиците;

– комарите са по-нахални от колорадски бръмбари и също толкова безсмъртни;

– единственото животно, което има по-голям размах на крилете от албатроса е пловдивският комар; 

– мъжките комари не хапят, но като типични пловдивски безделници от този пол, пият от скъпата бира в Капана;

– Пловдив страда от хронична липса на вятър, поради което атмосферата се вижда и може да се реже с нож.

Плюсове:

+ идват по-малко софиянци;

+ каляваме си психиката и един ден като решим в крайна сметка да колонизираме Ангола, ще сме свикнали на климата;

+ добро извинение е за мързел. През другите сезони намираме други извинения. Имаме си и кодова дума за мързел, която звучи аристократски, артистично, изтънчено и много оправдателно. Предстои да я разгледаме по-надолу в текста;

+ пловдивските жени се обличат по-оскъдно… всеки един кибик по пейките в Градската може да оцени това; 


5) Караме като за последно

Минуси

– буквано всеки трети шофьор в Пловдив е Джейсън Стейтъм. Сякаш има за цел да достави някакъв мега ценен товар за невъзможно късо време, което му дава оправдание да кара като козар;

– пешеходните пътеки не съществуват, те са измислица на капитализма, която цели да вкара ума ни в решетки… точно затова и самите те приличат на такива;

– червеното е цветът на войната, а ние тук сме за мир, любов и разбирателство, затова го подминаваме;

– да дадеш предимство на някого е като да признаеш, че му е по-голям;

– всеки има по 6 коли- една за мола, една за Капана, две пред тях, които да стоят да пазят място, че да не спира съседа, една в гаража, да не й се накупа таблото и една за извънградско, за да ходим до Ръжево Конаре за фестивал на лютеницата. 


Плюсове

+ Ако отидем в Индия ще просъществуваме безупречно в тамошната “организация на движението” – още една идея за колонизация;

+ оцеляването още от невръстна възраст по пътищата на роден Пловдив ни приготвя за суровата и строва действителност на студената война, която ни очаква – местене в Студентски град;

+ тъй като всеки има 6 коли, все пак няма много място за паркиране, поради което сме си купили колело, което обаче не караме. Тук плюсът е, че някога може и да влезем във форма.


6) Бичи се айляк

 

Минуси

– ето я и тази ключова дума – “айляк”. Второто поред, но не и по значимост откритие на брилянтния пловдивски ум и духовитост. Много ми е иска да изтъкна поне един минус на това да бичиш айляк, но просто не мога да се сетя за такъв… не намирам и кътче в душата си, което да не мечтае за “вечен айляк”!

Плюсове

+ “айляк” сам по себе си е един огромен плюс. Той е анод – източник на постоянна положителна енергия, емоция и заряд. И за да стане още по-научно обяснението ми, ще добавя този факт, който съвсем задълбочено разбирам (т.е копирам от Wikipedia) –  “Потенциалът на анода при работа на източника винаги е по-висок от потенциала на катода.”. Не разбирам много от физкултурата (или каквато е там тая наука), но аз това го тълкувам по следния начин- “Каквото и да ти се случва в този живот, бичиш ли айляк, винаги ще си положително зареден и усмихнат!”.

Тва беше. Айде, със здраве и до скоро, майна!

 

Защо да останем в Пловдив?

Пловдив е може би едно от най-любимите ми неща на този свят. Наистина.

Често обаче съм се замислял дали не съм много предубеден? Дали това, че не съм живял за повече от месец-два на чуждо място, не ме е направило “крепостен селянин”? Дали фактът, че съм ходил в София само по “смислени” изпити, за да се разправям със “стройно организирани” държавни институции или по командировки, по време на които съм спял в хотели, по-близо до сръбската граница, отколкото до центъра, не ме е накарал леко да хейтя столицата?. Неее… Надали е това… сигурно съм прав да смятам Пловдив за най-хубавия град на света.

Това е наглед много сериозна и стойностна (за разнообразие) тема, която не обещавам, че няма да опороча. Все пак ще опитам да направя един тънък анализ от обективна гледна точна на това, какво прави Пловдив това, което е и защо не бива да го напускаме като едва пълнолетно гадже, без да ни мигне окото.

Причина номер 1:  Пловдив е древен и вечен.

Сто процента сте виждали този надпис под герба ни. Най-вече по рейсовете. Най-вече, докато ви подминават с мръсна газ, докато кибичите вече 40 минути на спирката. За 1 лев не можеш да си купиш много неща, най-малкото “устойчив градски транспорт”.

Сигурно ви прави впечатление, че много често намесвам градския транспорт в дебилните си творби. Причината за това е, че съм прекарал голяма част от юношеството си в него или около него (за щастие – не и под него). Докато другите тийн айдъли на 14-15 години се сваляха с гаджета, ходеха по кафета или просто се замеряха с камъни или се плюеха, аз чаках 18-ката пред Руската гимназия. И тя обикновено не идваше. И така за всеки 60 секунди чакане, в Африка минаваше 1 минута.

Причината да чакам точно 18-ката беше, че имаше една какичка от 11-ти клас, която много харесвах и исках да заговоря. Тя пътуваше именно с този рейс и винаги сядаше на задните седалки, а аз заставах така, че да мога да я наблюдавам. “Колко сладко” ще си кажете… Интересно как докато си дете това е “сладко”, а като си дърт, си е чиста форма преследване, наказуемо по Наказателния кодекс.

Но стига за мен, да се върнем на Пловдив. И по-конкретно на мотото “древен и вечен”. Какво по-древно и вечно от градския транспорт? Рейсовете са антики и винаги ги чакаш. Съвсем гордо те имат правото да носят изящния ни герб.

Между другото ако мислите, че такситата са решение на проблема с градския транспорт… помислете отново. Ето вчера, например, един “утчив” чичак таксиджия МИ СЕ СКАРА, че Google maps не показвал адреса правилно и не знаел къде да ме чака. Почувствах се много гузно и виновно и веднага започнах да търся обяви за работа като съпорт в Google, за да коригирам тази жестока несправедливост.

И все пак – ако не бързате за никъде, живеете във вакуум и не искате напрежение, Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 2: Пловдив е чист и подреден

Няма майтап, нивото на чистотата на Пловдив го прави изключително приветлив и приятен за живеене град. За пример, не знам дали знаете, но в Испания един бар колкото е по-мръсен, толкова е по-посещаем, приятен и предпочитан от всички. Е, Пловдив е един голям испански бар, в който всеки иска да си пие питието и да си хвърли фаса. Маняна маняна и айляк – вечна дружба!

По пътищата цари ред и дисциплина като в съветски танк. Особено ако искате да стигнете от Тракия до Кичука в пет следобед през делничен ден. Адронният колайдер не би могъл да се справи с превоза ви толкова бързо, колкото се справят светофарите на Сточна гара. За подредеността спомага и градоустройственият план, наподобяващ рисунка на 3-годишно дете, десничарче. С лявата ръка. Зад гърба. На тъмно.

Въпреки всичко – ако смятате чистотата за прекалена изтънченост и не искате всичко в живота ви да се случва по план, Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 3: Пловдив е спокоен и уютен

Пиратките са едно много лошо предсказание. Предсказание, че е вторник, 12:30 вечерта, Кичука. Преди половин час съседът е спрял да кове ламперия. Котката от 3 етажа по-нагоре вече е изкарала арията си на цигулка. Климатикът на съседа най-сетне е напуснал орбита. Унасяте се… И в този миг навън – Студената война!

Уют е усещането за хармония, мир, баланс и уравновесеност в душата. Същото, което постигате като се спънете на неосветения тротоар пред входа ви в някоя от “подредените по конец” плочки, през които минават международни тирове и върху които съседът си паркира бронетранспортьора.

Имайки и това предвид – ако спокойствието и уютът са нещо, което търсите само, когато ходите на почивка в Сапарева баня, то Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 4: Пловдив е тих и дружелюбен

Тишината и спокойствието в някои от кварталите са особено впечатляващи. Особено в “Тихия” квартал. По-известен като Централни гробища. За жалост Тихият квартал, не е много дружелюбен, но не можеш да имаш всичко.

Не само пловдивчани, но като цяло българите сме известни със своето дружелюбие. Не отказваме да упътим грешно човек, качваме на стоп почти за без пари – даже за целта има специално организирани “безкористни” групи от “професионални” шофьори за споделено пътувана), поздравяваме всеки човек (а и не само него, но и роднините му), редовно услужваме и заменяме вещи с другарче (правим бартери за айфон 3 в OLX).

И така, ако тишината и дружелюбието за вас са капиталистически глезотии, Пловдив е мястото за вас.

Причина номер 5: Пловдив има море

Но само през пролетно-летния сезон на мусоните. Зимата ходим на Созопол, че по-евтино. И все пак, сериозно, замислете се дали би имало по-голямо удоволствие от това, да слезеш от Античния театър и да си тонеш краката на плажа?! Някой? Ще почакам, ок.

И за финал, ако ви се живее на място, където градският транспорт е бяла лястовица, но на никой не му пука, защото е твърде зает да айлякува, ядейки и пиейки като за последно в испански бар под музиката на пиратки и където нищо не е толкова скъпо, че да не можеш да го заменеиш за айфон 3, то Пловдив е само за вас. Пловдив е за НАС. Аз оставам!


Паркирането в Пловдив

Ето го! Най-наболелия и значим въпрос за съвременното ни обществото… най-после се намери някой, който да го зададе пряко!

– Пич, къде да си паркирам колата?

Сигурен съм, без да е необходимо да правя задълбочен научен анализ, както правя обикновено, преди да се гмурна в някоя тема, че проблемът с паркирането занимава всеки един от нас.

Антиваксъри, закрилници на сурогатното майчинство, майки християнки срещу дрогата, бащи космонавти срещи атмосферата, флатърфъри, вегани, хипстъри, инфлуенсъри, колонкаджии на бензиностанцията и т.н (да не се бърна с ИТН), всичко живо се обединява срещу общия враг – съседа, който е спрял на мястото ви!

Преди да се впуснем в по-задълбочен анализ на това “къде да спра беее… този?!”, нека конкретизираме що е то ”мястото ви”. За целта изготвих един неизчерпателен списък на това как се дефинират (заграждат) паркоместата в любимия ни Пловдив:

1) С туба вода, завързана със сезалка за близкото дърво – тубата задължително е пълна с вода, а не с нещо друго, защото така има най-малък шанс някой да изпие течността в нея;

2) С тебешира на детето – то без тва отдавна вече е пропушило и не му трябват такива салтанати;

3) С бидон кисело зеле – без киселото зеле или армейката… те отдавна са изсипани на улицата пред блока и вече 3 месеца превтасват там на слънце;

4) Със стол – откраднат от близкото училище… не е откраднат от детето, защото то там не е стъпвало тоя срок;

5) С тухли / керемиди / вар / киреч / кирпич / пЕсък или друг строителен маТРИал, който е останал от построяването на къщата / блока от преди 40 години;

6) Със заплюване (може и със сопол) – не мисля, че е нужно да се обяснява повече.. Аз вече съм си го заплюл, бате, оправяй се!;

7) чЕрЕз дърва от тия, които възнамеряваш да гориш Зимата, а сега е ранна Пролет;

8) Разполагайки на мястото спрян от движение дарак, без гуми, на трупчета / тухли, с найлони вместо стъкла и без волан. Той вече се ползва по предназначение на някоя кУрУца. Тук възниква въпросът – как се възнамерява да се ползва това място от истинската ти кола, която по някаква вероятност е в движение? Отговорът – няма значение, важното е да се владее територия!

И за да спра да ви давам идеи как да властвате над изобилието от паркоместа пред входа ви, ще продължа нататък с нищенето на темата. И отново преди да преминем към дефиницията на това “що е то паркомясто и има ли почва у нас?”, следва да отговорим на още един, дори по-важен от предходния, въпрос – как да демонстрираме на съседа, че ни е спрял на мястото?

И тук вече креативността на българина наистина се развихря… Отново съм подготвил дебилен списък:

1) Чрез вдигане на чистачките му… наистина… не мисля, че има по-добър начин да демонстрираш на някого, че ти е спрял на мястото, от това да му вдигнеш чистачките. Това е все едно някой да ти е седнал на мястото в градския транспорт (което ползваш всеки ден, макар рейсът да е различен) и ти такъв да се побъркаш и да протестираш, стоейки прав на средата на хармониката в 44-ката пред кондуктора и да му пречиш да си върши работата, макар да можеш да седнеш на друго място, което обаче е на 8 светлинни години от твоето в няква далечна Галактика. Не е ли същото, а?

2) Чрез надлежно поставяне на паве върху предния му капак. Питате се – откъде да взема паве? Е как, 100% сте краднали някое по време на асфалтирането на паважната улица пред вас, за да си подпирате вратата на гаража. А… момент… вие имате гараж?

– Да! Ама тва далеч не значи, че някой може да спира на трите паркоместа пред нас за другите ми коли, които не задължително имам, но може някога да притежавам!

3) Спадане на гумите. The ultimate гавра. Това да го направиш трябва да си особено жесток, мерзък, надменен и подъл тип. На нашите географски ширини обаче това спокойно може да е и майка ти.

4) Залепяне на гневна бележка на предното стъкло с лепило Рила. Обичайно тя е написана на висок, книжовен език, с любезно начално обръщение и леко размахване на пръст… обикновено среден.

Пример “Колега, другиЯ път кЪто спреш така, Ше ти Обърна хастарЯ, яснулиа? Не виде ли табелата, бе, боклуг – пукЪм гуми, викЪм КАТ! Ай штаеа!”

Ще спра дотук, защото започнах да се отглеждам през прозореца дали някой няма случайно да реши да ми спре на мястото и да приложа наученото от този труд.

Та, настъпи моментът аджеба да се върна най-после на въпроса, с който започнах – “къде да спра?”. Ето го и простия отговор – паркоместата са илюзия, те са плод на вашето въображение, а чистачките са антена към чужди цивилизации! Амин!

Как да преживеем пловдивската зима?

Ей я на, дойде! Пак без да я чакаме или желаем особено.

Кой дойде?

– Диди Дрингова!
Кояяя?!
– На Искрен Пецов жена му!
– На кооой?!

Зимата… зимата дойде. Сякаш вчера шляпахме джапанки по плажа, а днес вече сме налузили зимния starter pack – шушони и дърводелска грейка. И то всъщност не е много далеч от истината. В действителност приятният живот не беше толкова отдавна. Но, споко, всичко е преходно. Всичко тече и се променя. И както казват тези, които се къпят “често” – е колко да е зимата?! Някви си 6 месеца!

Но преди да завадим каците, че да ги заредим с кисело зеле, саламурени кисели краставички, винó (както го наричат в Малкия Пловдив – Пазарджик), не трябва да забравяме нещо много важно! Следва да изчакаме да падне първият сняг! А това в Пловдив става някъде около 24-ти Май. След това можем да приберем кацата от улицата, защото все още я ползваме за вардене на паркомястото си. То няма да ни трябва зимата, защото тъй или иначе няма да почистим снега пред нас за нищо на света. Камо ли пред съседа… Та никой няма да се наеме да спре на непочистено така или иначе. Отдъхнете за 2-3 дена, докато снегът не заприлича на ашуре. Тогава пак може да извадите бидона със зелето да втасва директно пред вас.

И преди да се стреснете сериозно от необратимото настъпване на зимата, не бързайте да си прибирате под матрака “кратките гащи” (както викат на късите панталони в Дългия Пловдив – Смолян), защото Декември едва предстои! А както знаете, пловдивският Декември почти става за басейн. “Почти”, защото хората са много затормозени от чудене кои снимки ще толерира повече алгоритъма на Инстаграм по това време – дали на постни сарми или на бели баджаци. В крайна сметка и хибридният вариант върши работа – постни сърми по бели баджаци… Класика!

Няма страшно! Слънцето все някога ще изгрее и на нашата улица. Даже без да гледам прогнозата, мога смело да кажа, че това ще стане точно на 24-ти Декември. И тогава, както казват в По-Мекият Пловдив – Хасково – “рикити в джибити и на Градската”.

Та, ето и няколко съвета как да преживеем местната зима:

1) Тъй като в Пловдив тя варира от 3 часа до 6 месеца, бъдете винаги готови с подходящо облекло и аксесоари. Ако все още не сте открили носенето на раница (с което аз съм популярен и вечно усмиван), направето го! За мъжете – има и мъжки раници, не следвайте моя грешен пример. А ето и кратък списък на това какво да носите в нея, за да сте винаги готов за шиканьозните метеорологични условия:

  • яке;
  • потник; 
  • дъждобран;
  • слънцезащитен крем;
  • ушанка;
  • хавлия;
  • ски; 
  • сърф;
  • термобельо; 
  • ветрило;
  • чадър – универсален за гръмотевици и пек – един нормален зимен следобед;
  • сладолед – тва е нож с 2 остриета – или ще пиете чай, или ще ядете камък… трябва да има и неизвестности в тоя живот.

 

2)  Разкарвайте се из Капана. Преди да си помислите “ей най-после дойде моментът на продуктово позициониране” и че тази статия е платена, бедете сигурни, че не е. И точно това ми е проблемът…

Представете си идилията – пиете вино навън, прегърнали горящ варел. Ако виното не беше 8 лева чашата, спокойно можеше да сте под някой мост в Ню Йорк, но уви… тук животът е по-хубав!

3) “Лъзгайте” се на Ледената пързалка. Ако нямате прекалено изместен център на тежестта, като мен, това би могло да е едно изключително приятно, забавно и болезнено преживяване. Като живота. Какво да не му харесва човек?!

Препоръчвам преди това да изпиете по 2-3 греяни вина, за да направите усещането за Central Park още по-истинско. Няма нищо по-красиво на този свят от пияна фигурна гимнастика. Особено когато е застаряващ мъж с наднормено тегло!

4) Направете си турнир по бой със снежни топки.

Ако няма сняг импровизирайте – киша, кал, клони, пръчки, камъни, котки, дамаджани, буркани с компоти… няма аз да ви уча!

Ами това беше. Уверявам ви, че следвайки тези съвети, зимата ще мине както е дошла – без изобщо да разберем.

И за да завърша с приповдигнат и празничен дух, ще отправя един кракът призив – моля, горете гуми само при последна необходимост! Тук не мисля, че трябва да се обяснява повече. Има някои неща, без които зимата няма да е истинска… друго такова е цепенето на дърва в хола. Весела зима, за Много години и горещи поздрави от табанчетата ми, които ще са топли пак след около 8 месеца!

 

 

 

Има ли файда от парковете в Пловдив?

В последните дни е много актуално и модерно да се обсъжда “зеленият въпрос”. И тъй като аз не мога “сам да си преценям”, не съм про, нито анти и по зодия съм овца… следва да си задам въпроса – какъв съм аз тогава? – “Аз съм си, обикновен човек съм си.”

След тази увертюра, плавно преминавам към темата, за която съм събрал всички свои двама читателя днес. Истинският зелен въпрос, който никой не смее да зададе – има ли файда от парковете в Пловдив?

Да започнем с едно определение. Що е то парк? И аз и Уикипедия сме на мнение, че това е “територия с естествени, полуестествени или изкуствено озеленени площи, предназначена за наслада и отдих на хората и опазване на дивата природа и естествените ѝ местообитания. Той може да съдържа тревни площи, скали, почва и дървета, както и историческо-културни сгради и артефакти като паметници, фонтани или различни видове детски площадки…”

Може би тук е мястото да споделя, че още помня определението за “геосистема” от учебника по География за 10-ти клас. Помня и кой е измислил алгоритъма – Абу Джафар Мохаммед ибн Муса ал-Хорезми. Не помня обаче къде си оставих одеве ключовете за колата… както и да е, продължаваме напред!

1. Първа точка за анализ –  що е то “естествени, полуестествени или изкуствени зелени площи”?

Ще си позволя да направя едно сравнение. Зелените площи са като циците – ако ги няма – зле, ако ги има, винаги ще съществува дебат дали са естествени или не.

И сега нека вземем за обект на разсъждание най-големите “паркове” в Пловдив – Лаута и онова около Братската, което наскоро разбрах, че се вика Парк Розариум.

1.1 Лаута – сигурно сте гледали Джуманджи. Е там джунглата беше някак по-приветлива и с по-добра инфраструктура от пловдивския „парк“ Лаута. Факт е, че тук няма такова голямо разнообразие на животински видове, но пък със сигурност има богат спектър от останки от продуктите от промо каталога на околните Метро, КауфланК (както го наричаше баба ми), Лидъл и т.н. Преобладаващата растителност се изразява в т.нар шлюки от семки, закупени от семкаджията на входа на парка.

Може би най-голямата природна даденост на този парк, заради която наистина си заслужава да се посети той, са мухабетаджийските сектори с пейките и каменните барбекюта. Нека си признаем. Така или иначе за повечето от нас “ходенето в природата” се свежда до цър-пър, полягванка и последващия съвсем естествен биологичен процес на “ходене”.

1.2 Парк Розариум и неговото продължение – Отдих и култура.

Не знам за вас, но аз рози в Парк Розариум не съм виждал. Затова предлагам, да го прекръстим на Парк Карамфилиум… поради факта, че именно там плодвидчани са решили, че е най-подходящото място за гробище за домашни любимци. Очарователно място!

“Отдих и култура”. Вследствие на бурния икономически подем и съвсем разумно планираното разрастване на града, тази местност вече гордо носи името “Бетон и арматура”.

2. Следваща точка за анализ – “…предназначена за наслада и отдих на хората и опазване на дивата природа и естествените ѝ местообитания”. Как се наслаждаваме и отдъхваме в парковете в Пловдив?

Както вече стана ясно, в парк Лаута хората се наслаждават на скара и естествено “ходене” в природата. В Парк Розариум пък, отдихът е достигнал до съвсем върхово равнище – издъхване…

2.1 И тук на сцената ще поканим нов претендент – Градската! Всеки град си има “градска”, просто няма как без нея. Град брез “градска” е като село без кръчма, улица с пълен брой капаци на шахтите, тротоар без “плочка изненада” – стъпваш и си миеш очите, междублоково пространство без пакиран бронетранспортьор, спрян от движение от Балканската война, градинка без останки от гаражи от гофрирана ламарина от Римско време.

Нямам какво повече да кажа за градската, освен че чичо ти Люсиен Шевалас добре си е свършил работата… даже съм сигурен, че все още е някъде там в пенс клуба и се кара на някой набор, че е минал нисто на без коз и му е прецакал тройната десетка.

Градската е малък оазис. И като казвам оазис, наистина имам предвид малък… може би това ми е единственият проблем с нея. Но и жените имат същият проблем с мен, ако ми позволите лирическото отклонение. Малък ми е… лихвения процент на потребителския кредит за ипотеката на мавзолейния демпферен маховик.

В Градската човек наистина може да отдъхне и релаксира напълно. Имаме си всичко – дървета, за които НЕ можем да си връзваме хамаци, пейки, по който НЕ можем да пием, езерО, в което НЕ можем да се къпем (макар че…), пеещи фонтани, които НЕ пеят нищо на Тони Дачева, други фонтани, които НЕ можем да препикаваме, трева, по която НЕ можем да разпъваме одеала за кърска любов, алеи, по които НЕ можем да минем с аудито, чешми от които НЕ тече бира (нито вода), друго езерО с риби, които НЕ се виждат от тиня, шах зона, в коята НЕ можем да срещнем Аня Тейлър-Джой… тотално густо и релакс!

2.2 Парковете в Кичука – само за смели ренегати и рецидивисти. Както е известно, Кичука е рай за продукциите на Мартин Скорсезе. Тук всичко е като на филм реално. Майките, които бутат колички из алеите на парковете, не са обикновени майки. Те са майки на мафията. Количките далеч не са колички, а средства за пренасяне на амуниции и контрабандна стока. Децата в количките далеч не са деца, а професионални каскадьори и членове на антиправителствени организации… Те са Синовете на Анархията!

2.3. Парковете в Тракия –  по-скоро зони, подобни на откритите радиоактивни пространства в парка Йелоустоун в Уайоминг, които рано или късно ще бъдат застроени с някой Оазис.

И за да не загуби ептен смисъл този текст, мисля да го поприключвам. Преди да го направя обаче, нека засегна и основата му идея – “Има ли файда от парковете в Пловдив?”. С прости думи – да, колкото има файда от еволюцията. Има я, но дали тя води до нещо добро?!

 

Задръстванията по велоалеите в Пловдив

Темата на днешния анализ ми беше подадена от публиката и жестоко се замислих над нея. Тя силно ме занимава, защото и аз съм активен участник в трафика по велоалеите и като такъв, не мога да остана без позиция. Както знаете, мнението е като задника – всеки си го носи, независимо колко е на*кан.

И ето, че сме на прага на чисто нова ексизтенциална криза! Модернизацията, прогресът, интелектуализмът, европеизмът, притесненията за глобалното затопляне и опазването на планетата застигнаха и нас! Научихме се да бъдем отговорни, мислещи и смирени. Слязохме от 75-те коня на Golf двойката, горд член на Trakia racing team и се качихме на колелото… или не съвсем?! Твърде хубаво е, за да е абсолютната истина.

Не съм се замислял кога точно започнаха задръстванията по велоалеите, но според мен те са причинени от следните фактори:

1) Великото преселение на народите

Сякаш беше вчера, когато се подигравахме на софиянци, че ако всички кореняк столичани направят възстановка на Тайната вечеря, няма да има кой да изиграе всичките апостолите. И ето, че и ние станáхме същия сбирщайн. Хасково на три морета! Смолян под Римските тепета! Пазарджик от Марица до Ница! На баба ти топлата… мекица.

2) Испанската инфлуенца

Период от историята, който ще остане вечно с неофициалното си име “великото чипосване на народите”. Време, което ни обедини около вярването, че по-добро лекарство от ракията не съществува и едновременно ни разедини чрез идеята, че всеки сам си преценя. Та повечето от нас прецениха, че няма файда от притеснение от локдаун, след като все още можеш да си сложиш анцуга, който така или иначе не сваляш и да се качиш на колелото за една обиколко до Руския пазар.

3) Пропадането на проекта “Южен поток”

След като не можем да си купим евтин природен газ, който така или иначе нямаше да ползваме, защото все още имаме гуми за горене, решихме, че можем да се топлим чрез движение. Да живеят електрическите тротинетки! Те са като оноя вибрираща пеперуда, която си лепкаш на паласките, докато гледаш Сексът и градът и до края на първи сезон си вече нацепен на куче.

4) Затварянето на АЕЦ Белене

Тия тротинетки все пак си искат зареждане… което си е ток… което си е пари… даже напоследък си е направо биткойни! Затова другият спорт, който измислихме на мястото на “активността” с електрическа тротинетка, е бутане на детска количка. Дори и да нямаме дете. Просто взимаш една бебешка количка за камуфлаж, взимаш едно аверче под ръка, взимаш кило и осем’стин грама семки и започвате да се татразите по велоалеите, докато вече не се разбира както си говорите, фъфлийки с подути езици от люспене.

5) Опасността от изчезване на белошипата ветрушка

Призвавам, че това няма съвсем директна връзка с темата, но нека не мислим само за себе си, а! Белошипата ветрушка е застрашен вид птица, а орнитологията е най-великото откритие на човека, която даже е направено преди самия него!

И така, без повече увъртане. Преминаваме към практически съвети за това как аджеба да се справим с задръстванията по велоалеите:

1) Да премахнем велоалеите.

Ми даа, колко хубаво си беше преди като ги нямаше! Карахме си по ушите, псувахме се, плюехме се, разминавахме се с колелата на 2 санта един от друг, гледайки се злобно, за да покажем колко ни е голям… общо взето като в момента, но без цялата тая сложна и скъпа инфраструктура.

2) Да измислят най-сетне летящите автомобили, че да можем да си караме колелото по пътя като ‘ората.

Подозирам, че това ще е най-смисленото ми предложение за справяне с проблема. Като се замисля само как добре се справяме с левия завой на Сточна гара, френския гараж където и да е и пристрояванката на колелото на Панаира, съм много обнадежден какъв ред ще зацари, когато на леля ти Стойна от Априлци, късана шест пъти на кормуване, с астигматизъм на едното и перде на другото око, й дадем летящ автомобил.

3) Да направим скейт парк, за да имат къде да се “плъзгат” пишлеметата и да не се налага да слаломират покрай седмичното събрание на входа насред велоалеята.

Пишлемета, от които между другото и аз съм част! Пловдив е може би най-големият град, след Айтос, който все още няма скейт парк… Let’s make the kickflip great again!

4) Да забраним на всички с електрикови якета/блузи/потници да карат колело

Сещате се какви точно хора визирам. Това е леко олесялият чичак с приятен тен и 2 чифта слънчеви очила – едните на темето, другите висящи на яката, който кара с 3.2 км в час и говори за криптовалути и корабоплаване на няква свежа, стегнат и захласната по него руса леля. За мен това са позьори, няма да си кривя душата! И освен тва, тоя си има капитан за яхтата, че му идвало сложно ветроходството… да вземе да си наеме някой да му върти и педалите!

5) Всеки ден да подаряваме по едно протеиново барче на всеки, който НЕ кара електрическа тротинетка

6) Да върнем задължителните маски на открито. По този начин ще ограничим люпенето на семки, което ще направи шаткането по велоалеите безсмислено за много хора.

7) Навсякъде по велоалеите са сложим маркировка “който ходи по велоалеята е джендър!”.

Всички знаем колко толерантни и широкоскроени сме българите, по отношение на сексуалните наклонности на индивида. В тази връзка, не мисля, че има по-голяма обида от това, да те нарекат с това нарицателно, което така сериозно да преобърне целия ти мироглед и да те накара жестоко да се замислиш над житието и битието си.

8) Да премахнем пейките около велоалеите

Така ще ограничим срещи на випуска, детски рожденни дни, Бар Мицви, прощъпулници, gender reveal партита,  клане на телета, симпозиуми на рудодобивните миньори, беседи на тема “за и против Монтесори” и други събития, които се честват директно на велоалеята.

9) Да върнем “Мелодия на годината”

По този начин всички хора ще са пред телевизора и няма да имат време да излизат, за да се занимават с такива дребни страсти, като яздене на кътър по велоалеята.

10) И последно, но не и по важност – да дойде на власт Хамид Карзай, за да ни опрай!

Тогава след време отново ще можем да казваме с носталгия по отминалите времена – “Ееее, друго си беше по байхамидкарзаево”!

Сигурно съм способен и на други по-смислени и съдържателни съвети за овладяване на кризата, но мисля да спра дотук. Приключвам с един лелински (не Ленински) призив – “да върнем дъгата на децата и велоалеята на спортягите!”

Съседските междуособици в Пловдив

Не се оставяйте интелигентно заглавие на тази статия да ви подведе. И нея ще опороча с глупави сравнения, неадекватни съвети и заплетени безсмислени главоблъсканици. Нека започнем… сега.

Въпреки всичко, тази темата определено заслужава светлината на прожекторите, която получава. Да имаш съсед е като да имаш задник – винаги е лепнат за теб, щеш, не щеш. Проблемът идва, когато съседът е не просто като, а направо си е задник.

Разбира се в тази взаимоотношения има много голяма доза реципрочност. Т.е според законите на психоанализата, преди да си зададем въпроса “е ли задник съседът?”, не е лошо да се обърнем към себе си, питайки се “съм ли задник и аз? Неее, в никакъв случай! Аз съм топАт! Заслужавам само супер готино отношение! Всички са простаци и изобщо не заслужават да имат такъв свестен тип, с бърз ум и атрактивна визия като мен, за съсед!

И след като набързо, но безвъзвратно, установиш, че си пичага от класа, стигаш до логичното заключениe. Съседът е онова, което се намира малко по-надолу от гърба – там, където той губи почтеното си име. Общо взето, не е нужно много по-дълбок анализ, за да стигнем до тогава заключение, но за любопитните, ще задълбаем.

Повечето войни са водени, заради жени. Повечето позвънявания в полицията са правени заради шумообразуващ съсед. Ето няколко предпоставки, които да ви извеждат от дзена, в който кротко си съществувате и ви дават право да квалифицирате съседа си като “гъст”:

1. Хвърляне в банята на пиратки, петарди, противотанкови мини и други изделия на пиротехниката, по всяко време на денонощието.

Айде, ако е Нова година, Коледа, рожден ден на четката за тоалетната, имен ден на хамстера, погребение на тъщата, футболният отбор на Спартак се е класирал на престижното 8-мо място във В регионална… разбирам. Но ако просто искаш да отразнуваш факта, че току-що си успял да отвориш бира с око, взривявайки блока с пластичен експлозив… наречете ме придирчив, но някак не го приемам.

2. Провеждане на ежедневни, целодневни турнири по казачок и степ у съседа от горния етаж.

Или е това, или Хвърковатата чета на Бенковски препуска бясно през хола му. Другата възможност е да се кове и разковава ламперия постоянно, просто за спорта. Която и да е причината, резултатът е един и същ, оправданието също – “няма как да е от нас, цял ден не съм станал от дивана”.

3. Човек колкото и добре да живее, съседът все някога ще започне ремонт.

Реших да оставя този провокатор на трето място, не защото е по-маловажен. Напротив. Това е може би най-големият бич на съвременното кооперативно общество. И най-продължителният. Ремонтът обикновено трае повече от построяването на магистрала Хемус. Като се започне едно коване, дупчете, стъргане, рендосване, къртене… и така 8 зими. От време навреме само се показваш на прозореца, за да погледнеш вдигна ли съседът вече тая Бурдж Халифа, която строи над теб или още е рано да се каже.

С течение на времето започваш да анализираш етимологията на думата “ремонт”, Влизаш в Уикипедия и четеш “ремонтите вкъщи включват диагностицирането и решаването на проблеми в дома, или свързани с поддръжка на домакинството, за да се избегне появата на подобни проблеми”. И се чудиш – “диагностицирането и решаването на проблеми ВКЪЩИ” или на целия окръг Югоизточна България?! Защото досега каквито и проблеми да имаше, отдавна да са решени…

4. Тъй като стените в новото строителство са дебели колкото оризова хартия и също толкова прозрачни, възприятието за шум е още по-преувеличено.

Всяко едно кихане, кашляне, секнене, истеричен смях, гозоотделяне, шумно плющяне, миене на зъби, мляскане и преживяне, остър синузит и хроничен дюстабан на съседа, живеещ 5 етажа нагоре, се чува и усеща сякаш той е седнал на дивана до вас.

5. Други общи дразнители (неизчерпателен списък):

  • Цепене на дърва в хола или на терасата;
  • Пълнене на банята, че да не водим децата на море, което довежда до наводнение на шест апартамента по-надолу по веригата;
  • Миене на терасата върху току-що изпраните чаршафи;
  • Хвърляне на обелки от краставици и домати, превтасало русенско варено и друг екскремент в сателитната чиния на долния етаж;
  • Заемане на вашето паркомясто в лехата в междублоковото пространство, въпреки че надлежно сте си го заплюли;
  • Тупане на килими с права лопата между 2 и 4;
  • Палене на огън на площадката между етажите, с цел – варене на ракия, лютеница, компоти или друг зарзават;
  • Задръстване на алеята в мазето с няколко двутонни бидона с кисело зеле;
  • Спортно крадене на крушки от входа с цел употребата им за кърпене на чорапи;
  • Приспиване с волюме на мах на екшън сцени от филми на Скорсезе.

… и т.н.

Както стана ясно, имате много основания да квалифицирате съседа си като кофти типче. Това дали той наистина е такъв, оставям на вашата преценка. Аз, от своя страна, държа да завърша с една сентенция – “правете любов, а не кооперации”!

 

 

 

Спортът в Пловдив

Ииии рязко нагазихме в дълбокото!

За всекиго е ясно, че българите сме най-големите разбирачи, по отношение на шофирането, политиката, спорта, секса и киселото зеле. Практиката може да ни куца, основно поради мързел и лежане на стари лаври, но в теорията сме богове. Знаете защо на наши географски ширини вече не се провеждат масови оргии – винаги ще се намери някой семкаджия да дава акъл отстрани. От друга страна е научно доказано, че сме в пъти по-големи сексаджии от лабавите европейци. Как иначе ще обясните наличието на израза “Мен ли ще учиш бе, лепилар? Нит’ си ми на ч*киите, нит’ си ми на е*ането!”.

Преди да се хързулна още повече по тази вулгарна пързалка, по която съм се заспускал, ще спра дотук. Все пак, всичко казано досега, със сигурност важи с пълна сила и за родния Пловдив. Тук дори си имаме още по-силно оправдание да не предприемаме никакви действия в нито едно от гореизброените направления. Заети сме да бичим айлячец и ни е твърде напрягащо да се доказваме пред когото и да било.

За да застъпим все пак темата за спорта, ще започнем с изброяване на най-популярните местни съоръженията, с които разполага град Пловдив:

1) Зала Колодрума

надслов: “Нещата не са такива, каквито изглеждат!”;
предимства: съвременна, добре осветена, с хубава акустика за пиратки;
капацитет: …да?!;
подходяща за: Ноев ковчег и концерти на Пайнер;
може ли да се чоплят семки: да, стига присъстващите да имат зъби.

Въпреки безспорните си качества, не се оставяйте наименованието на този обект да ви навежда на грешни асоциации. Единствените колела, които залата е виждала в кратката си история, са тези на инвалидните колички, по време на ежегодната сбирка на бялото братствто или някой симпозиум на “червените бабички”. Ето това са едни добре усвоени евро пари.

2) Гребен канал Пловдив

надслов: “През деня трябва да се почива, за да може вечерта да се спи!”;
предимства: не много съвременен, но единствен по рода си;
капацитет: целият град, щом пекне слънце;
подходящ за: местния спорт, наречен айлякобичене;
може ли да се чоплят семки: да, дори шараните във водата с това се занимават през по-голямата част от живота си.

Съоръжението е подходящо за провеждане на световни и европейски първенства по гребане, които телевизията отразява около месец след приключването им. През останалото време се използва за кибик по пейките, въртене в кръг, ядене на казанлъшки понички и събиране на витамин Д. Ужким има Зоологическа градина, за която се носят легенди, че някога е съществувала извън въображението ни.

3) Стадионите

3.1 Градежа, Строежа, Копнежа (ФК Ботев Пловдив)

надслов: “Рим не е построен за един ден!”
предимства: предстои да се изградят;
капацитет: минало време;
подходящ за: да се разходиш до Трепачите;
може ли да се чоплят семки: предстои да се установи.

3.2 Лаута (ФК Локомотив Пловдив)

надслов: “Тука има трибуна Бесика, тука няма трибуна Бесика!”;
предимства: чист въздух, наблизо има екваториална гора;
капацитет:  варира, в зависимост от броя трибуни, което е винаги неизвестна величина;
подходящ за: преди мач да се отбиеш до Аграрния университе, за да завършиш едно бързо висше образование;
може ли да се чоплят семки: разбира се! Така се отраснали най-върлите почитатели.

3.3 стадион Пловдив

надслов: “Най-добрият стадион, в България, който така и не станА!”;
предимства: никога не се знае, знае ли се;
капацитет: от минус до плюс безкрайност;
подходящ за: голямо гнездо на беловежди дроздове;
може ли да се чоплят семки: да, така ще е изхранват дроздовете.

3.4 Стадион Тодор Диев (ФК Спартак Пловдив)

надслов: “Обграден от улиците Македония и Даме Груев, това е късче от България, с което всеки картофопроизводител следва да се гордее!”;
предимства: гарата е близо, винаги може да си тръгнеш на полувремето;
капацитет: ще се караме ли за неща от преди 20 години?!;
подходящ за: пикник на открито;
може ли да се чоплят семки: еми да… какъв пикник ще е иначе?!

3.5 Стадионът на Ца-Ца, ФК Марица

надслов: “Удоволствие е да се намираш в квартал „Захарна фабрика“, където Захарна фабрика няма!”;
предимства: на тихо и спокойно място, на майната си;
капацитет: кое?;
подходящ за: пасище;
може ли да се чоплят семки: и дума да не става! А какъв беше въпросът?

4) Спортни зали

Общо взето те са обединени около усещането за дъжд през зимата и мараня през лятото. Разполагат със свой микроклимат, който обикновено е хипербола на климатичната обстановка извън тях. Спортните зали са съвременните автобуси Икарус от едно време, но без удобните седалки.

Популярни регионални спортове:

1) айлякобичене където падне;
2) спортно ходене по баровете из Капана;
3) заграждане на невръстенячета в No Sense;
4) спортна стрелба – shot-ове в Найлона;
5) scuba diving във Водолаза;
6) надговаряне на “майна”;
7) прескачане на препятствия по потрошените тротоари;
8) претакване на зелето за норматив;
9) тупане на килими на лоста пред входя в 5 сетов мач с Джокович;
10) надпревара за паркоместа пред блока;
11) маратон на “Приятели” в зимните вечери;
12) плуване свободен стил в басейн от извинения на тема “чистотата не зависи от мен”;
13) спринт до Kaufland за мандарини на акция.

Накратно , благодарение на тази всичката тази благодат, освен с чар, красота, интелект, образование, потекло и реноме в обществото, пловдивчани разполагаме и със спортна фигУра. Господ е българин и по-конкретно – майна”!

 

Коледа и Нова година в Пловдив

Сякаш току-що бяхме започнали да се надъхваме за новогодишната резолюция да свалим осмянката за морето т’ва лято и ей на, че пак дойде време за най-досадния въпрос в историята на човечеството… Какво ще правиш за Нова година?

Няма шега… От един момент насам времето си минава като “голямата любов” на тийнейджъри – 2 седмици и отгръщаме нова страница. И като се обърнем назад и се запитаме “к’ви ги свършихме тая година?”, в списъка ще се откроят major highlights като – яхнахме 3-4 вълни, тренирахме “маратонско гласоподаване с препятствия”, задръстихме някой и друг кораб и за голямо съжаление па’ не излезе нов албум на Тони Дачева… Много съдържателна, динамична и емоционална година беше. Пожелавам й да е жива и здрава и на оня свят!

И тъй, след като вече придобихме празнично настроение с тези положителни слова, нека направим нещо като преход през времевата линия на празниците и начините да си изкараме “забавно” на тях.

1) Пазаруването!

Всичко започва с хо-хо-ходене до КауфланК (както му казваше баба ми) за пълни ремаркета с мандарини. Това е една свята традиция, която много добре охарактеризира същината на коледно-новогодишните празници в нашите географски ширини. Надали има нещо по-весело и сплотяващо тълпа с непознати хора, от блъскащи колички, пълни с пуйки, банани, орехи, стар чесън и сЕжук. Какъв невероятен карамбол на коледния дух! Целувките под имел са за слабаците. Друго си е да си спретнеш един “Крал на ринга” под висящите табели с промоции.

2) Преяждането!

След като “отстреляме” изтръпнатала Баградска пуйка, замръзнала от 20 години във фризера, сядаме сладко-сладко да я ядем. Богопомазаните пък натискат на домашно прасенце, свежо опърлено пред блока, върху останалата от разтурения гараж ламарина. И те така не ставаме от масата поне четири дни. Деца припадат, майки пищят, бащи сменят осми потник и слагат панталони за бременни, но яденето не секва…

Коледно хайку

Тиквеник, сланина и два банана,
само още една сарма
и ще постигна Нирвана.

3) Препиването!

За всеки е ясно, че при нас това е национален спорт. Колко можеш да изпиеш е правопропорционално на това, колко ти е голям (важи и за жени). Най-голямата сцена за проява на този талант са именно предстоящите празнични дни. Това си е направо своеобразна Олимпиада. Вино с Лимонада. Слабите англичани имат Boxing day, ние имаме Вино-in-a-Box-от-сутрин-day. Всеки знае, че една хубава Коледа задължително свършва в Изтрезвителното. Ако отговорът на “какво получи за Коледа?” не е “3 промила”, значи си се провалил като гражданин на родината ни.

4) Събирането с родата!

Общо взето предишната точка служи за предпоставка и оправдание на настоящата. Единственият начин, да преживееш без много психически увреждания въпроси като “ти няма ли да се жениш вече?”, “какво стана с магистратурата?”, “аз на твоите години можех да сглобя и разглобя Вартбург, а ти сега какво работиш? Компютри…”, е да се напиеш безпаметно. След като е известно, че роднините не си ги избираш, то поне можеш да вземеш едно добро решение и да направиш всичко възможно да блокираш енергията им, изпивайки няколко шота домашнярка още преди да е разрязана пуйката.

5) Новата година!

И така неусетно в игри и закачки идва големият ден! Едни 8 часа до 8 дена, в зависимост от нивото на неадекватност, които минават под руслото на предишните четири точки, повдигнати на квадрат. Честването на Нова година в България и в частност в Пловдив, а в още по-голяма частност – в Кичука, минават под надслов – тестване на The Big Bang Theory. Дали ако хвърлим достатъчно на брой пиратки в един и същ момент, ще успеем да пресъздадем Сътворението? Дали всичко около нас (и най-вече колата на съседа, който отново ни е спрял на мястото, поради което хвърляме пиратките върху капака й), ще се превърне в антиматерия и отново в чисто нова материя? Ще успеем ли така най-после да създадем един нов свят, нов строй и нов ред, над който ще господстваме и в който ще ядем сарми и ще пием вино по пижама в полумрака на апокалиптична мъгла, обгръщаща руините на рухналия покварен обществен мир? Надали… но не пречи да опитаме.

Весели празници и помнете – ако не напълнеете по Коледа, ще имате чисто нова година, за да си наваксате!

 

тъпничка му лелина

жичка му лелина

птичка му лелина

жмичка му лелина

тревичка му лелина

кокичка му лелина

воденичка му лелина

всичка му лелина

бричка му лелина

сричка му лелина

чичка му лелина

лъжичка му лелина

тръбичка му лелина

брадичка му лелина

вратичка му лелина

самичка му лелина

едничка му лелина

свещичка му лелина

светичка му лелина

игричка му лелина

количка му лелина

поличка му лелина

душичка му лелина

шегичка му лелина

торбичка му лелина

паничка му лелина

гимастичка  му лелина

историчка му лелина

романтичка му лелина

козметичка му лелина

съученичка му лелина

шизофреничка му лелина

работохоличка му лелина

политичка му лелина

социалистичка му лелина

свиничка му лелина

болшевичка му лелина

годеничка му лелина

фонетичка му лелина

холеричка му лелина

звездичка му лелина

медичка му лелина

метличка му лелина

пчеличка му лелина

осичка му лелина

рекичка му лелина

ресничка му лелина

стреличка му лелина

сегичка му лелина

сестричка  му лелина

алкохоличка му лелина

шейничка му лелина

зоотехничка му лелина

теоретичка му лелина

патетичка  му лелина

хиперточничка  му лелина

хомеопатичка  му лелина

хипохондричка  му лелина

солничка му лелина

вдовичка му лелина

горчичка му лелина

коричка му лелина

косичка му лелина

мокричка му лелина

овчичка му лелина

орличка му лелина

осмичка му лелина

шестичка му лелина

епичка му лелина

единичка му лелина

трошичка му лелина

жричка му лелина

върволичка му лелина

дяволичка му лелина

хубосничка  му лелина

паричка му лелина

склеротичка му лелина

драматичка му лелина

драматургичка му лелина

химичка му лелина

физичка му лелина

бозичка му лелина

игличка му лелина

боичка му лелина

трагичка му лелина

мекичка му лелина

сеизмичка му лелина

католичка му лелина

меланхоличка му лелина

стоичка му лелина

филологичка му лелина

синтактичка му лелина

граматичка му лелина

платоничка му лелина

анархичка  му лелина

антропологичка му лелина

критичка му лелина

схолистичка му лелина

ексцетричка му лелина

скептичка му лелина

хедонистичка му лелина

емпиричка му лелина

рационалистичка му лелина

ирационалистичка му лелина

кибернетичка му лелина

електричка му лелина

енергетичка му лелина

психоаналитичка му лелина

хуманистичка му лелина

аналогичка му лелина

егоцентричка му лелина

феноменологичка му лелина

екологичка му лелина

аналгетичка му лелина

ефервесцентичка му лелина

монохроматичка му лелина

кавичка му лелина

геометричка му лелина

астрономичка му лелина

лигвистичка му лелина

педагогичка му лелина

политологичка му лелина

социологичка му лелина

археологичка му лелина

теологичка му лелина

балистичка му лелина

биотехнологичка му лелина

геомеханичка му лелина

радиотехничка му лелина

къртичка му лелина

ръкавичка му лелина

 

Касае ли ме промяната на пловдивския климат?

Днес избрах да нагазя в една тема, която със сигурност не е по умствените ми и личностни способности. Въпреки това съм убеден, както всеки един човек, докосвал се някога до интернет, че имам право на мнение и още повече- на право да го изразя! Истина е, че капацитетът ми няма да стигне да изкажа това, което темата изисква, но пък ще е напълно достатъчен, за да го направя точно по начина, по който искам и мога – дебилно. Нямам търпение… Е, нека започваме!

Както всеки един научен труд, така и този лежи на следната структура:

– ВъпросЪТ – ядката на темата;
– Индукция – разглеждане на общия случай;
– Дедукция – разглеждане на частния случай ;
– Умозаключение – авторска интерпретация и финални “окуражителни” слова,

Въпросът 

Съществува ли т.нар “climate change” или по нашему – “мръсно зажегване”?

Индукция 

Разсъждавайки от обща перспектива – на кого му пука? Светът е достатъчно сложен, смотан, злобен и мрачен, че да се прехласваме по някакво си “глобално затопляне”. В крайна сметка хората са го казали – “от топло и от мързел никой не е умрял”.

Дедукция

Разсъждавайки от собствена перспектива – нека погледнем наща си кочинка. Защо ни е да мислим тъй глобално и “интернационално”?! В крайна сметка “обикновен човек съм си”, сложните неща като “промените в климата” са за големите мозъци. На мен ми е важно да не ми пипат олиото, тоалетната хартия, краставиците и да върнат “Мелодия на годината”.

Умозаключение

Предупреждавам! За да има все пак някаква стойност всичко казано до сега, тази част ще е дълга и изпълнена с умерено дебилни, но практични съвети, за това как да предотвратим пичовски края на нашето съществуване генерално и в частност, като не кой знае колко важна последица – затриването на Земята.

Така! Решението на всеки проблем, започва с това да осъзнаем първо, че той съществува, второ, с разбиране че ние сме част от него и трето – с това да не си кажем “майната му, аз така съм си добре, вълната от цунамито няма да стигне до третия етаж, съседите да му мислят! А и колата така или иначе постоянно е на стенд за ремонт, тъй че няма да ръждяса… повече”.

Съзнавайки, че е трудно да превъзмогнеш себе си и много лесно да стигнеш до третия извод, съм приготвил няколко съвета, които можем да следваме ако все пак решим да повярваме на онези от американските филми, които се разкарват с табелите “The end is near!”:

1) Отървете се от шкафчето с найлонови торбички!

Пределно ясно ми е, че всеки го има, не се скатавайте, а ми се осъзнавайте. 21-ви век сме! Вземете по една бабина платняна торба и премъквайте с нея зарзавата от Кауфланд. Не е нужно с всяко ходете “да видя к’во е на акция” да баталясваме по един делфин! Има и модерни хипстърски торбички в Капана, ако стилът ви е толкова важен. Ако сложите и две бутилки олио в нея, ще направите лустротата на цялостното преживяване още по-голяма. Не е кой знае какво. Никой не ни моли да върнем мрежестите торбички за дини все пак… чак такава жертва не мисля, че е необходима за опазването на тоя свят от сигурна гибел.

2) Откажете се от сламката в бара!

Тук много рискувам да прозвуча като някой Марк, който пие само джинджифилова- безглутенова-веган-био-органик-бира, има лабрадор, с татуировка на дърво на прасеца и мен-бън, но ви уверявам… Лабрадорите не харесват татуировки!

И все пак, не е толкова трудно да се откажем от този “лукс”… Едно време като малки искахме да пием от чашата или директно от шишето, за да изглеждаме по-зрели, а сега се натискаме да смучем от това фалическо подобие! Ако бях психолог щях да търся проблеми със семейната среда в ранно детство, но уви… Ще кажете “има и хартиен вариант на сламките”. Бе, то и дилдото е гумен вариант на ****, но в крайна сметка предназначението му е едно и също!

3) Да слезем поне за миг от колата!

Не мога да споря тук… определено е голям гъзарлък да отскочиш с колата до кварталната кръчма, която е на 200 метра от вас (обикновено в Тракия, че там рядко и трудно се излиза от квартала). Особено през зимата. Защото, както знаете, зимата в Пловдив е люта. Най-вече май месец. Надали е заради “глобалното затопляне” обаче…

Още по-голямо густо е да си оставиш которника да работи, докато си хапваш свинските уши в масло. Друго си е после да си се качиш в колата и да не трябва да минаваш през цялата тая галимация да въртиш ключове, та да я палиш… направо да вземеш два кремъка и да накладеш огън в пещерата, а?

4) Да спрем да ги горим тия гуми зимъска!

Може би най-скъпата цена, която трябва да платим, за да излезем най-после от Плейстоцена! Наистина не знам какво повече да добавя тук. Смятам, че горе-долу идеята е ясна?!

5) Кат’ цяло да пазим природата, макар и това да не ни е в природата!

Тук се включва въздържание откъм:

– хвърляне на боклука през терасата – признак за върхова позиция в хранителната верига;
– заравяне на фасове в пясъка – за да може после детето ви да ги намери и изяде;
– засилване на отпадъци в реката – реката, на която обикновено сте отишли, за да избягате от “мръсния град” и да изядете по едно татарско кюфте на дървени въглища, които в крайна сметка сте забравили и вместо това сте използвали гума;
– замятане на всякакви найлонки в планината – никога през живота си не съм виждал еделвайс, но за сметка на това съм намирал опаковки от вафла Боровец на най-непристъпните места в наща рОдина;
– генерално съществуване като боклук.

И така, за да завърша с “окуражителни” думи, както обещах в началото, горещо съветвам да следвате тези и много други съвети, които можете да получите от много по-умни, начетени, грамотни, но не толкова красиви като мен хора, за да пребъдем в “Ерата на мизерията и тъпнята”!

За финал- едно признание. Ще излъжа ако кажа, че никога аз самият не съм постъпвал като боклук. Съзнавам обаче отговорността, която нося не само към социума, но и към нашата планета, поради което всеки ден си давам обет да бъда по-добър, по-отговорен, по-дисциплиниран и по- решителен! Също така си обещавам, че ще спра да занимавам хората с моите глупости, но уви не мога да бъда чак такъв светец… Със здраве и помнете “мястото на боклуците е… на дюнерите на Халите в 6:30 сутрин, по светло, след Secrets”!

Времето в Пловдив

За да продължим с темата, която засегнах в последния ненужно дълъг материал, а именно – промените в климата, днес ще разкостя още един горещ въпрос – времето в Пловдив. Рязко вдигаме градуса, така че вадете слънцезащитно и сядайте пред монитора… не, не е това, което си мислите! Скрий си ехидната усмивчица, Емо Чолаков, това няма да е една от твоите извратени прогнози за времето!

Първата бомба, която ще хвърля в тази статия е астрономическа – на всеки 60 секунди в Африка, в Пловдив минава по 1 минута. Проблемите започват да ни връхлитат един след друг обаче, когато установим, че това далеч не е последният парел, който можем да открием между горещия континент и родния ни град.

Като един Минчо Празников wannabe, нека се гмурнем в маранята от знания и разгледаме с какви сезони разполагаме в Пловдив и какви особености имат те. Всеобщото мнение е, че в нашия ареал, климатът е два типа според годишните времена – “ба гадния студ” и “ба мръсната жега”. 

Ба гадния студ

В интерес на истината, не е нужно да съм синоптик, за да не съм съвсем съгласен с тази квалификацията на зимата в Пловдив. Всъщност смятам, че по-скоро сезонът “ба мръсната жега” ни е изнежил и направил топлокръвни игуани, затова и така трудно понасяме трите дни зима, които винаги ни изненадват тук. А по Бай-Тошово к’ва зима имаше… дълга зима… голяма зима… като я разтръскаш, малки зими падаха от нея… А после к’во дойде, „Виденовата зима”… т’ва зима ли е?! Жалка история… лиготии!

Вярно, щом дойде тридневната зима, настъпва същинска повсеместна паника и апокалипсис. Булевардите се задръстват (като никога), улиците опустяват (като за последен епизод на “Ергенът”), хората осверипяват (а иначе са толкова хрисмими), започва се масово зареждане с провизии (обикновено тоалетна хартия, която служи за мумификация и изолация от студа), градският транспорт спира (а през другото време, когато е “тръгнал” е само, за да те подмине докато чакаш на спирката вече час и половина), майки плачат, деца се тръшкат… изобщо градът потъва в непрогледен смог на забрава. Обикновено този смог всъщност е пушек от горене на гуми.

И така неусетно “ба гадния студ” приключва, хората заживяват отново с надеждата за по-добри, мирни и благодатни времена, в които да водим едно спокойно и блажено съществуване. И тогава долитат комарите, които като маринките от Start Craft-а са се нахерцили на малария, за да са по-жестоки и кръвожадни.

Ба мръсната жега

Ииии “да бъде смърт”… “смърт присъда да бъде”! Надали има нещо по-епично от пловдивското лято. Всеки един греховник може да живее спокойно, знаейки че адските огньове са просто един прохладен ден през Август в Пловдив.

И тук отново се връщаме към паралелите с Африка, за които загатнах по-рано. Ето няколко доказателства, че малко по малко Пловдив се превръща в “люлката на човечеството”:

1) Подобно на Сахара, която е най-дългата пешеходна зона в света, центърът на Пловдив е най-дългата пешеходна зона в Европа. Температурните рекорди също са близки на тези две екзотични дестинации. Тръгвайки от Новотела, преминавайки през пешеходния мост, малката главна, Джумаята, баш Центъра и Пощата, човек няма търпение да се добере до оазиса, наречен Градска градина, където да утоли жаждата си на някоя от неработещите чешми.

2) Екваториалните гори. Още един пункт, по който се изравняваме с братята африканци. Вечнозелените гори са известни с това, че са дом на 2/3 от всички живи организми на планетата. Парк Лаута, от своя страна пък, е дом на 2/3 от всички безсмъртни комари на Земята.

3) Нилската водоплавка… ако не сте имали удоволствието да се сблъскате с този мутирал скарабей, силно ви препоръчвам да не го правите. Коритото на река Марица постепенно започва да се превръща във все по-благоприятна среда за отглеждането на този терминатор на хлебарките. В Африка дори стартира подписка за прекръстването на нилската водоплавка на “мариченска водоплавка”. Засега и двете страни са на мнението- “много е хубава, вземи я ти”.

4) Както в Африка, така и в Пловдив, леопардовата щампа е признак на потекло, изящество, загадъчност и заплаха за беззащитния бозайник, наречен “обикновен пловдивски пичага”

В заключение, не бих казал, че се радваме на особено голямо климатично разнообразие тук, но пък за сметка на това с всяка изминала година става все по-предизвикателно да посрещаме и изпращаме двата сезона. Общо взето “ба гадния студ” и “ба мръсната жега” се редува един подир друг, а времето си лети с и без прогноза. И както казва Богдана Карадочева, която няма слаба песен (сигурно защото знам само една) – “остаряваме бавно, неусетно почти. Много видимо аз, по невидимо ти. Вече май наближавам 35, а все още мечтая да си взема някъде пó на прохладно един тънък мезонет.”

 

Имотите в Пловдив

Ся, пределно ясно ми е, че всеки един от нас си мечтае като порасне да стане длъжник. Даже съм сигурен, че ако отново върнат “Кой е по по най” с Къци, детенцето, което дълго се чудеше какво предочита да стане – батман или дилър, днес положително би решило да стане именно длъжник. 

Добрата новина е, че в днешно време този блян е съвсем лесно осъществим. Единственото необходимо за постигането му е вземането на едно съдбоносно решение – да си купиш „апартамент“. По възможност гаден, за да усетиш разтърсващата тръпка на това да си истински длъжник.

Толкова е прекрасно да си длъжник! Замислете се. Защо ти е да се тормозиш за преходни неща като работа, здраве, семейство, любов и мечти, когато всички те се изпаряват в мига, щом на вратленцето ти стъпи чичко съдия изпълнител.

Надали точно в такъв момент би те трогнало особено, че гаджето, с което сте решили да си купите двустаен курник на комуникативно място (демек до някоя комуна или комунал), те зарязва, а кредитът, който сте теглили (демек ти), ще пристяга шията ти само още някакви си 48 години.

Всяка болка и тъга изчезва в мига, в който някоя тьотка – секретарка в офис на ЧСИ, ти звънне, за да те извести с равен глас на говорител на БДЖ, че ако не си платиш вноската до миналия ден, ще останеш само по парфюм. Закана, която в други времена би породила съвсем различен тип емоции.

Няма по-хубаво чувство от това, да вечеряш солети и instant noodles, мислейки как апартаментът, в който така или иначе “живееш”, за който плащаш сметки, ремонтираш и т.н, в едно не толкова далечно бъдеще има шанс и да стане твой! Правейки съвсем проста сметка, проумяваш, че това ще се случи само, ако се окаже, че си потомък на Дънкън Маклауд. Въпреки всичко продължаваш напред и обичаш всяка една минута от приключението, наречено “да бъдеш длъжник”.

И за да не ви бява много много, ще спретна един стегнат списък на помощните средства, с които можете лесно да се доберете до съкровената мечта. Ето и типовете имоти, за които можете да се венчаете в град Пловдив:

1) Курникът

Характеристики:

Съоръжение с височина до 1.8 м, без прозорци, с ролетна врата, сифон в центъра на помещението и задна стаичка, която би следвало да се ползва за люпилня от носачките, но всъщност е кухня. За лукс се счита в същото време на пребиваване, в курникът да няма паркирана кола.

Същност:

По същество това стайче наподобява и в действителност представлява курник, но има съвсем различен статут – one room apartment in the center of the city. Най-вече ако за “center of the city” се има предвид центъра на Маноле.

Предназначение:

Обикновено подобен тип имоти са рядка и ценна находка за студенти, които планират да учат в някое от многото MIT-та в град Пловдив.

2) Гаражът

Характеристики:

Едно към едно с тези на “Курникът”, но вместо с ролетна врата, разполага с истинска такава. За лукс се счита наличието на прозорец.

Същност:

На пръв поглед, този имот има вид едновременно на гараж и плод-зеленчук под блока и е твърде вероятно преди време да е изпълнявал именно някоя от тези функции. Или и двете едновременно. В тази връзка, не бъдете сигурни, че докато сте на работа, наемодателят/продавачът ви все още не ползва помещението за подобни цели.

Предназначение:

За хора, които държат да не късат връзката си със земята и искат да са в близост или направо под нея.

3) Едностайният

Характеристики:

Иначе наричан – полустайният.

Същност:

Обширно простраство от 22 кв/м без общите площи, което служи идеално за аквариум за не много едри риби. Усещането за подводие се засилва от непрестанните течове, мухъл и водорасли, с които ще водите едно мирно и хармонично съжителство.

Предназначение:

Прекасно за млада двойка… трихогастери.

4) Двустайният

Характеристики:

Моля не се оставяйте наименованието на този имот да ви заблуди за броя стаи в него. Това е по-скоро препоръчителен максимум, който в 2% от случаите е действителност.

Същност:

Иглу, изградено от едно до две помещения, като в повечето случаи второто служи за кухня или тоалетна. Всъщност… нека не издиряваме все пак. Сдобили сте се с апартамент. Явно храната, съответно кухнята, не ви е приоритет. А щом няма храна, няма голяма нужда и от тоалетна, така че спокойно можете да ползвате второто помещение за гардероб.

Предназначение:

Обикновено се отдава под наем на брокерска агенция, която цели да създава у клиентите си усещане за завист, заради простора, в които едни са привилегировани да работят, а други само могат да си мечтаят да живеят!

5) Тристайният

Характеристики:

Пак ка’ам, нека наименованието не ви бърка…три е много съкрално, духовно и библейско число. Също толкова духовен, демек невидим, е и тристайният апартамент.

Същност:

Наличие на две отделни стаи В легла (да не се бърка с обратното – легла в стаи) и трета “стая”, в която има диван. В кашон… Неразопакован… ако се побираш – влез и го рАзпъни, кат си много отворен!

Предназначение:

Перфектно за съжителство на 4 до 5 отделни домакинства на кооперативни начала.

6) Мезонетът

Характеристики:

Гараж връз гараж.

Същност:

Две помещения с външна стълба или въже за катерене, с което се достига от едното до другото. Обикновено долното представлява гараж, а горното – гълъбарник.

Предназначение:

Идеално за паркиране на пръскачка за лозето и отглеждане на пазарджишки високолет гълъб.

7) Лофтът:

Характеристики:

Чуждица, която ви съветвам да гугълнете и видите на снимки, защото това е единственият начин да разберете що е то.

Същност:

Съдейки по снимките – нещо голямо, в което сякаш може и двама човека да съумеят да водят сравнително нормално съществуване, без да съжителстват с четири поколения.

По нашата действителност – едностаен с мазе.

Предназначение:

Идеално за хора, които обичат и държат да имат зимнина.

И след като бегло нахвърлих видовете имоти, за които можем да си изхарчим парите, които нямаме, бих искал да приключа ведро, какъвто беше и дъхът на този материал досега. За целта, ето една сентенция – човек колкото и зле да живее, рано или късно тегли кредит.