Животът е сцена, душата е стих, умът е сценарий. Да живееш е да играеш на сцената, да рецитираш любимия си стих и да импровизираш по най-сложния и кратък сценарий. Всичко това получава смисъл и е обединено от любовта, всичко то се развива между стените й. Ако я няма, сцената ще бъде мрачна, лишена от светлината на ярките прожектори на страстта. Ако тя не съществува, стихът ще се разпръсне из необятността на откритото пространство, без да докосне сърцето, носен без посока и цел към мрака на забравата. Ако няма любов, сценарият ще се превърне в хаотични редове – без смисъл, без разум, без пълнота. Прости думи – без трепет, без свян, без сладост, без плам. Ако го няма този театър, човек ще бъде лишен от най-силната си стихия – да обича.
Да си влюбен те прави главния герой. Ако обичаш, то си значим. Ти си добрият, този, който трябва да спечели, този, който ще бъде обсипан от рози, този, който ще бъде целунат от съдбата накрая на сценария. Не е нужно да си перфектен. Не трябва да имаш талант. Необходимо е единствено да имаш открито сърце. Това е входният билет за незабравимото изживяване.
Да чуеш думите „обичам те” е като да получиш най-мечтаната роля. В мига, в който стъпиш на подиума, сродната ти душа е цялата публика, всичката светлина, безкрайното време, целият ти живот. Целувката на любимия те обсипва с най-прекрасните и благоуханни цветя. Моментът спира, няма място за антракт.
Любовта вдъхновява. Прави от всекиго виртуоз на своята собствена сцена, повелител на магията и пленителността. Тя аплодира смелите, мечтателите. Да обичаш е най-истинското превъплъщение. Да бъдеш обичан те въодушевява, дава криле на въображението да пишеш редовете на най-бленуваните мигове. Любовта, както и театърът, е фантазия. Ако не я виждаш, създай я. Изгради я от основи. Нарисувай я с четката на мечтите, върху платното на сърцето си. И в пустошта има място за театър. Неговата магия идва точно когато настъпи отчаянието.
Но няма място за самота, няма нужда от страх от нея. Любовта е проектирана така, че винаги да озарява на най-правилното място, в най-затънтените кътчета, да издига на пиедестал забравения, да осветява пътя на загубения. Вдъхва надежда и сила, дава глас да надвикаш прибоя на вълните на мълчанието.
Изкуство е да моделираш любовта, да я пречупваш през съзнанието си, да бъдеш главен архитект на сърцето си. Казват, че изкуството е самотно занимание. Може би е така, защото да обичаш любимия е толкова силно, колкото да обичаш себе си. Защото ние сме едно цяло, ние сме аз, а аз съм целият свят, когато обичам.
Идва и момент, в който човек трябва да слезе от сцената. Да секнат аплаузите, да стихне шумът, да замръкне усмивката. Хубавото на неизвестността е, че не знаеш зад коя страна на спуснатата завеса се намираш. Дали току – що си изиграл ролята на живота си, или това е било просто репетиция, за най-бляскавото ти представление. Защото всеки има право на своя миг слава, всеки ще бъде погален от топлината на ярката светлина и ще изпита напрегнатия трепет на сърцето. Длъжен е да опита. Любовта е за всички. За нея няма жури, няма критика, няма вярно и грешно, а има различни начини да обичаш и да бъдеш обичан. Всеки начин е специален и еднакво верен. Безгрешен би бил, този, който не е обичал, който не се е осмелил да поеме предизвикателството на прожекторите.
Любовта няма граници, тя се простира отвъд хоризонта. Някъде там сцената свършва. Някъде там животът угасва. Но завесата никога не пада, защото стихът продължава да отеква, а сценарият винаги ще се помни. Животът е пиеса за двама. Душата е пълна, когато е в двустишие. Любовта е театър!
