Категория: Двадесет кратки приказки (page 1 of 2)

Край Рона миришеше на най-любимия ми аромат – люляк. Дори през зимата се долавяше невидимото му ухание – беше се пропило навсякъде, сякаш дори в кожата на малкото минувачи, сгушено бродещи край реката. С жена ми винаги разхождахме Симон- френския ни булдог, по един и същи маршрут и всеки път присядахме на обичайното място. Може би единственото еднообразие, с което някак бях свикнал. Седяхме дълго, а тя все рисуваше- винаги моста отсреща. После късаше листа и казваше: „Никога повече! Защо ти е мост?! По- добре се носи по течението!“ На следващия ден започваше отново, следвайки собствения си съвет.

През две вечери бяхме заети в затънтения и често препълнен с хора кабаре бар. Аз свирих свои импровизирани композиции, а тя ми акомпанираше със съвършеното си пеене. Когато бяхме свободни, бяхме в плен на времето “за нас”. Две редуващи се през вечер измерения, в които не можехме един без друг. Два свята, в които бяхме значими и истински. В първия – център на чуждото внимание, а във втория- център на собствената ни съвършена Вселена. Защото когато обичаш, всичко се върти около едно-едничко “нас”. Аз живеех за следващата нощ. Милеех за втория свят и препусках нетърпеливо към него. Там, където тя слагаше плоча на грамофона и сядаше тихо до мен, подаваше ми чаша вино и нежно си тананикаше. Единствен свят, в който целият й глас и същество бяха мой. Цялото ми въображение и сила – нейни!

И за двама ни сънят беше омразно тягостно и протяжно изживяване. Считахме го за пропиляно време, прекарано в нефизическо пространство, в което бяхме обречени вечно да се търсим. През останалото време живеехме на нашата приказна малка планета. Защо ни беше да се губим в света на мечти и сънища, щом те вече бяха се превърнали в наша реалност. 
Тя често се будеше. Може би от нетърпение да дойде сутринта или от течението от отворените врати на терасата. Обличаше моя тениска и ме намираше там около 5 сутринта, загледан в перките на вятърните генератори на отсрещния хълм. Обикновено не говорихме. Тя просто ме прегръщаше през кръста и застивахме ведно. Този път, обаче, ме попита за какво мисля. Казах й: 
– Как да бъда като него… толкова е тъмно, а той винаги намира правилния път, а аз все се лутам и те търся в мрака на съня. 
– Като кого?- попита ме тя.
– Като вятъра!

Често пътувахме, но никога не бяхме заедно в странстванията си. Не си и разказвахме какво се е случило по време на кратките ни приключения. Тя обожаваше Тенерифе, а аз често отскачах до Италия. Само толкова знаехме и ни беше достатъчно. 

Тя винаги ми носеше малки сувенирчета за спомен. Сякаш можех да я забравя… Поставях ги във витрината – тъжни трофеи на миговете, в които е била далече от мен. Тя донасяше нова вещ, а аз постоянно губих по частица от нещо свое в поредното малко италианско градче, което посещавах. Често това беше парченце от сърцето ми.

С пътуванията си и двамата бягахме от всеобхватното чувство, което витаеше и завладяваше Авиньон. Може би понякога дори го намирахме един в друг. Но където и да отиде човек, навсякъде взима себе си за придружител. И двамата го знаехме, но въпреки всичко не се примирявахме. Усещане, което за другиго би донесло комфорт, щастие, усмивка, здрав сън. Не и за нас. На нас ни създаваше чувство на тревога, остра нужда от разнообразие и желание да побегнем. Това чувство беше спокойствието…

Обичахме всичко, което по някакъв начин задоволява сетивата. Бяхме страстни любители на виното. Тя на бялото, аз – на розето. В него и в себе си откривахме опияняваща истината. Искреността сякаш беше единственото постоянство, на което държахме и следвахме. Само колко откровености си споделяхме след няколко глътки… Как бляскаха очите й, като сияйни кристални чаши… Усмивката й звънтеше в ума ми като наздравица.

Обичахме и пица. Често отскачахме до Санремо и сядахме в някое малко ресторантче край брега. Тя си поръчваше маргарита, аз държах да има скариди. Въпреки това изяждах нейната, а тя моята. Без логика, без планове. На това се градеше и щастието ни.

След вечеря, напът за Авиньон, спирах колата в някоя отбивка край морския път. Лягахме на капака на колата, пиехме, говорихме, взирахме се в ясното небе. Пренасях се в любим си свят. Там, където въображението е моята най- могъща и завладяваща сила, а щастието е нищо повече от това, което се случва точно в момента. Щастието е постоянно да вали, за да не напускаме леглото, щастието е да се взирам във вселената затворена между ключиците й… То е там , където шумът на вятъра не пречи на мислите ми, за да остане само една- ТЯ.

Преди да съществува тя, ненавиждах снимането. За мен снимката представляваше откъс от изкуствена, преправена, моментна емоция, целяща да запамети миг, съществувал стотна от секундата, впоследствие отминал и завинаги забравен. Двуизмерна хартиена скулптура.

Фотографията беше извинението, което ме освобождаваше от отговорността да помня. Щраквах това, което провокираше въображението ми, но бях сигурен, че то няма да остане дълго в мен. Забравях всичко и всеки моментално. Снимах изгрев и залез, уверен, че на следващия ден ще ги има отново. А всъщност какво ми даваше тази сигурност?!

С времето спрях да мисля и мразя и обективът започна да обича. Заобича всякакви образи – случайни, различни, тъжни, весели, въпросително замечтани, учудващо безизразни, дълбоко вглъбени в меланхоличен блян. 

Един обикновен ден разпилях всички портрети на пода в стария си апартамент, приличащ на опустяла галерия- пет метров таван, едно легло, две лампи, няколко статива, огромни прозорци и много много празно място. Точно като в сърцето ми.

Подът ме погледна с хиляди очи. Всички така еднакви, въпреки застиналата вечна емоция. Бях забравил всеки един чифт от тях. Внезапно усетих развълнувано чувство. Сякаш някой от някъде те наблюдава, все едно си най-съвършената картина. Две очи се взираха в мен различно – с надежда, с обещание за бъдеще. Погледнах ги и си спомних – мястото, името, вълнението, усмивката, какво ми каза тя:
– Добре, снимай ме, днес косата ми е особено хубава!
Беше тя. Щеше да е тя – жена ми.

На първата ни среща си бяхме дали обещание някой ден да се видим отново – “случайно”. 

Денят беше сряда. Часът 12:32. Мястото – площадът пред Папския дворец в Авиньон. Това беше единственият миг в живота ми, който запомних завинаги. Имах усещането, че съм го изживял преди дори да бъда роден. Нямах нужда от снимката й, за да съм сигурен. Тя беше там. Стоеше на същото място, с усмивката си и с „особено хубавата си коса“. Виждах я точно там – така ясно и запечатано… във въображението ми.

Всяка сряда, точно в 12:32 бях пред двореца. Заставах пред счупената плочка, на която тя за малко не загуби токчето си, преди да я снимам. На това се дължеше уловената така искрена усмивка. Обземаше ме надежда.  Сякаш някъде в съзнанието ми се нареждаше космически пъзел. Оглеждах се във всички посоки. Липсваше само едно парченце от пъзела. Не я виждах. Тръгвах си и настъпваше безветрено спокойствие- ненавиждах го… вече 2 месеца.

Един ден закъснявах. Бързах, ядосвах се на себе си. Защо ми беше да се бръсна днес.?! След като се оженихме го правих все по- рядко. Пет загубени минути. Пет минути които щяха да ми попречат да изживея отново мига на почти пълно щастие, на безкрайна надежда.

Тя беше там – истинска! Стъпила на същата плочка. Този път на равни обувки. Бях сигурен- косата й винаги е „особено хубава“. Изправих се пред нея. Взех ръката и в своята. Погледнах часовника й… преместих малката стрелка 5 минути напред.
– До следващата сряда!

Бях на петнадесет години. Живеех с родителите си в Торино. Реших и започнах да пиша. Всеки ден обличах в словосъчетания всичко, което ми дойдеше наум. Учих се да боравя с езика и с думите, за да ги подчиня на въображението си.  
Имах едничка мечта – да напиша книга, която да преобрази вижданията на хората за всичко, което ги заобикаля. Биваше ме обаче в кратките текстове – силни думи, къси изречения. Въздействащи и вълнуващи, но само за момент. Такъв бях и в отношенията си с хората – кратък и мимолетен. 

Обичах да пиша. Всяка нова дума и нов ред ми носеха нова емоция. Така живеех. В очакване на следващата страница. Беше ми лесно. Умеех да вървя напред последователно, без да се връщам, без да редактирам. Скоро открих, че в живота това е невъзможно. Затова и бягах от реалния свят в света на думите, където бях силен и властващ. Изреченията и абзаците бяха мои покорни.

По-късно дойде тя. Загубих контрол над всичко. Загубих силата си да влияя на думите и да владея разсъдъка си. Скъсах страниците и започнах отначало. Заех се да редактирам живота си, да властвам над момента, да преследвам мечтата си- да пиша история – собствената ни история. Тази която щеше да промени целия наш свят.

Съществувах и дишах само за срядите. От 12:32 до 12:35 часа по обед. Толкова продължаваха срещите ни – мигновени 3 минути. Колкото да си кажем здравей, да се погледнем за кратко в очи, да й дам поредния плик с приказва в него и да ме целуне за довиждане. Обещах, че ще й напиша двадесет приказки – по една за всяка наша среща. Обещах й, че след като прочете последната, ще се влюби безкрайно в мен. Днес беше ред на единадесетата. В 12:35 пликът още беше в ръцете ми.

Този път тя не дойде. Реших да посветя и запазя тази история за себе си. Тя не разказваше за тъга и разочарование, а за надежда. Това, от което имах нужда и аз в момента. Защото докато има надежда, ще има и малко любов.

Имах още десет шанса за заветната цел. Но кой ги брои?! Предстояха ни още десет кратки срещи. Но кой ги брои?! Още тридесет минути, десет пъти „здравей“, десет погледа, десет плика, десет целувки, безброй емоции. Но кой ги брои?!

В Авиньон пак валеше. Аз пак гледах снимката й и пишех наново единадесетата приказка, сякаш за да върна времето назад. Надежда и дано… малко любов!

Макар да се бях зарекъл, че надеждата ще е моята водеща сила, тази злополучна сряда даде началото на най-изпитателната и тежка седмица в живота ми. Апартаментът ми беше също толкова пуст, разхвърлян и мрачен като мислите и чувствата ми. Стъпвах върху разпилените в миг на несдържана слабост стари снимки и смачкани листове с разхвърляни по тях думи. Счупени грамофонни плочи лежаха наоколо – жертви на неспособността ми да бъда сам. Намерих фотоапарата в коша за пране. Прозрях в него усещане за забрава и чувство, че не е на мястото си. Същото важеше и за брата му по съдба – сърцето в гърдите ми.

Изпивам 2 чаши от виното, което по- късно щеше да стане любимото й. Вратите на терасата са отворени. Пердетата пропускат вятър, вещаеш дъжд. Крушката е изгоряла. Заспивам на дивана. Цигарата още догаря в пепелника, ухае на череша и самота. Не помня преди да съм пушил. Не помня и себе си преди да срещна нея. Сънувам нещо странно. Странното е нормално за мой сън. Вече цяла седмица.

На следващия ден по обяд отивам на площада. Сряда е. Отново я няма. Вместо нея, на мястото на обичайната ни среща, виждам старец да продава цветя. Привиква ме към себе си:
– Тя обожава люляк,- и ми подава цяла кошница.
В нея откривам бележка с адрес. Не казвам нищо. Тръгвам. Знам накъде отивам, защото вече съм бил там. Това щеше да е домът ни.

Фатално. Имахме малка лодчица, с която излязохме на разходка по Рона. Свечеряваше се и спряхме на далечния бряг на реката извън града – място където да се скриеш е лесно, да избягаш от мислите си – трудно. Те имат навика да те връхлитат изневиделица в привидно най-спокойните моменти. Запалихме огън, легнахме на одеяло. Показа се луната, изпихме първата чаша вино. Тогава тя ми го каза… Каза, че я е страх да не си тръгна. Отплавах по течението на река от мъката й. 

Не разбрах откъде така внезапно изникна това съмнение. Исках да си тръгне откъдето е дошло и да вземе със себе си появилата се тъга в очите й. Какво имаше предвид тя?! Защо изрече тези думи точно днес. Тринадесети петък от началото на годината. Петък, тринадесети. Фатално. Появи се и първата звезда. 

Мълчахме дълго. Тази вечер явно беше различна. Последва обещание. Нещо което не бях правил преди през живота си, защото никога не ми е хрумвало, че ще имам силата и постоянството да го изпълня. Дълго лежахме притихнали в мрака.

Слънцето се показа чисто ново, сякаш започвахме отначало. Изгрев, който мислех, че така и няма да дойде. Вярвах, че е суеверие да си суеверен. Четиринадесети е. Усмивката още не беше слязла от лицето й. Обещанието беше една единствена дума – “Завинаги!”

Колкото и да мразехме рутината, имахме си и нашите малки ритуали. Нейните се състояха основно в това да танцува по най-тънката си рокля, докато аз се опитвах да се концентрирам над репетиране на някое драматично произведение на Клаудио Арау. Задачата беше нелека, защото гледката беше безкрайно разсейваща. 

В миг ми се струваше така, сякаш под пръстите ми вместо белите клавиши на пианото, прозираше кожата й. Също така бяла и симфонично красива. Вместо музиката, чувах в главата си звънкия и смях. Затръшнах пораженчески капана на пианото и се втурвах към нея “разсърден”.

Моите ритуали бяха по-сдържани. Рядко ставах преди нея сутрините. Когато това се случваше, бързах да изляза, за да отскоча до малката пекарна на ъгъла за любимите й мини кроасанчета с масло и малиново сладко. Аз не закусвах, но обичах да я гледам как яде направо в леглото. Ставаха страхотни снимки. Бях й обещал един ден да направя изложба в градската галерия, озаглавена “Мини кроасани – макси апетит”. Тя се сърдеше, но после се сдобрявахме… благодарение на провалените ми опити за репетиции на пианото. Благодарение на тънката й рокля.

Често пътувах назад във времето чрез спомените си, докато тя беше заета с участия в околните градчета край Авиньон. Това бяха вечери, обречени на безпаметност. 

Оставах си вкъщи. Разглеждах снимки, слушах стари плочи и гледах филми за стотен път. Съществувах в застой, незабележимо и просто. В очакване на нещо значимо и съдбоносно да се случи. Нейното завръщане.

Тя беше причината да загубя способността си да бъда сам.

Един следобед се разхождах из кварчалчета, сгушени край Рона и откривах улички, по които никога не бях минавал досега. С риск да се загубя се впусках смело из тесните им криволичещи лабиринти, над които висяха малки тераси, окичени с многоцветни саксии. Така правех и с важните решения в живота си – взимах ги с лека ръка, рискувайки да изгубя себе си, но да открия нещо ново и забележително. 

Набелязвах места, които ме вдъхновяваха за снимане или просто за губене на време. Стъмваше се. Бях се загубил. А може би бях точно там където трябва. Чух песен на познат глас от близкия бар. Привличаше ме силно. Влязох. Седнах на най- отдалечената маса от сцената, от която се носеше гласът. Ухаеше на нейния парфюм.Тя беше. Пееше някаква френска песен. Ако не се бях влюбил още от първия миг, когато я видях, със сигурност щях да го сторя сега. Не ми беше нужно дори да я поглеждам.

Откъснах цвете от саксията на прозореца. Оставих го върху пианото, докато тя се преобличаше за следващото си изпълнение. Добавих и малка бележка: „Когато случайността е на твоя страна, любовта е неизбежна“.

За седемнадесети пореден път се събуждах в 3 през нощта. Нямах представа в какъв момент съм отворил очи. Дали е минало или настояще. Що за настояще беше това.

Седнах на ръба на леглото, сякаш на прага между два свята. Вгледах се през прозореца в ясното нощно небе над Авиньон. В блещукащите звезди разпознах лицето й, видях площада, часовник да отмерва 12:32, старец продаващ цветя. Видях лодка, смачкан лист, цвете върху пиано, перки на генератор. Почувствах вятъра. Той разнесе парфюма й. Видях я да рисува мост над море от звезди.

Така застинал имах чувството, че краката ми висят над пропаст. Безкрайна бездна в свят, пълен с мъгливи илюзии. Погледнах леглото зад мен. Нямаше я. Нямаше и смисъл да съм буден в свят без нея. Заспах и я срещнах отново. Дали винаги е била просто плод на въображението ми? Или негов затворник? Реалност или реален сън?

Имаше три дни в година, през които Авиньон опустяваше. Всички местни заминаваха за съседното градче за винарската изложба. Тогава ние изживяваме тихите си моменти на места, които обикновено бяха пренаселени от хора. Можехме да се насладим на истинското спокойно очарование на града. То беше само за нас.

Изкачвахме се до най-високата камбанария. Наблюдавахме безтегловната самота, която се ширеше във всички посоки на града. Тя рисуваше, аз снимах. Прескачахме парапета и сядахме на ръба. Държах ръцете си на очите й и й описвах места, за които само бях чел. Вятърът я отвеждаше там. Създавах й мечти. Впоследствие ги сбъдвах.

Нагласяхме часовниците си на 12:32. Три дни стрелките щяха да са спрени, за да не ни се изплъзне мига.

Разхождахме се по безлюдния площад пред двореца както преди. Пресъздавахме секундата преди да се се срещнем и заобичаме.Тя танцуваше пред мен с усмивка. Роклята й съвсем невинно се свличаше, a аз съвсем очевидно губих всичкия си разсъдък. Три дни на чудеса и безгранично щастие минаваха на един дъх.

Реших да се откъсна от Франция за кратко. Търсих отчаяно вдъхновението, което беше отмито като лятото, потънало в юлските порои. Реших да заменя мъглата на Рона с облаци от дим в амстердамските барове. Успешно.

От сутрин до вечер обикалях окичените с цветя мостчета на малките канали, заклещили в мрежата си пулсиращото сърце на градчето. Бързо тя хвана в плен и моето.

Вдъхновението ми се завръщаше. Запознах се с историята на града, разказана от гениите на Рембранд и Ван Гог, с когото научих, че сме родени на една дата. Приличах си с него само по едно – желанието му въпреки всичко да прави само и единствено това, в което самият той смята, че е най- добър. За него- рисуването, за мен – да я обичам.

Препусках с моторчето си по нощните улици на Амстердам, воден само от светулки и от желанието да поемам на големи глътки дъха на града. Направих много снимки. Избрах най- хубавата и й я изпратих, заедно с няколко разхвърляни думи: „Бях тук с теб. Нося те навсякъде със себе си чрез въображението си. Дано приключението ти е харесало!”

Последен шанс… Прекарах доста време в свят, който изградих от подредени думи и разхвърляни мисли. Сънувах и мечтах. Сънувах, че мечтая по-смело от всякога. Сънувах, че реализирам мечти. Мои ли бяха или чужди?! 

Живях в град на копнежи и на спомени за случило се. А може би на илюзии, че нещо някога ще се случи. Град на дъждове и ветрове, на любов и на спокойна тишина. Бях го нарекъл Авиньон. Защо ли?! Може би заради нежния й френски, или заради парфюма й, ухаещ на люляка, който цъфтеше край Рона. Или просто заради желанието си да избягам надалеч. 

Чаках. Слънцето да разсее мъглата и да изпари росата на очакването. А след това градът да изчезне. Да се стопят надеждите и да започне нов ден. Или поне стрелката да се отмести от 12:32 – лицето й да избледнее и да избяга далеч от погледа ми, песента й да спре да звучи в съзнанието ми. Дали не изживявах един и същи ден безброй пъти… Някои хора прекарваха целия си живот по този начин. Разбирам ги напълно.

Затворих пианото, прибрах фотоапарата, захвърлих писалката, смачках последния лист. Въображението ми имаше нужда от почивка. Тя искаше да се завие в него и да заспи. Целунах я за последно по притворените й очи и легнах до нея. Заспах в празното легло…