Твоята липса е постоянно наличие на мисли за теб…
Категория: Двадесет кратки приказки (page 1 of 2)
Раздел от Личен блог – Constant.in.nothinG, посветен на двадесет кратки истории за „нея“. Текстовете са писани преди повече отдесет години и са в памет на една несподелена любов,
Самотата може да бъде бездънна, черна пропаст или сенчеста, тиха горска пътека.
Мека светлина. Мелодия от китара. Гласът й шепне тъжна песен.
Вчера цъфнали цветовете, днес са отвяти от ветровете що за съдба …
Последен шанс… Прекарах доста време в свят, който изградих от подредени думи и разхвърляни мисли. Сънувах и мечтах. Сънувах, че мечтая по-смело от всякога. Сънувах, че реализирам мечти. Мои ли бяха или чужди?! Живях в град на копнежи и на спомени за случило се. А може би на илюзии, че нещо някога ще се случи. […]
Реших да се откъсна от Франция за кратко. Търсих отчаяно вдъхновението, което беше отмито като лятото, потънало в юлските порои. Реших да заменя мъглата на Рона с облаци от дим в амстердамските барове. Успешно. От сутрин до вечер обикалях окичените с цветя мостчета на малките канали, заклещили в мрежата си пулсиращото сърце на градчето. Бързо […]
Имаше три дни в година, през които Авиньон опустяваше. Всички местни заминаваха за съседното градче за винарската изложба. Тогава ние изживяваме тихите си моменти на места, които обикновено бяха пренаселени от хора. Можехме да се насладим на истинското спокойно очарование на града. То беше само за нас. Изкачвахме се до най-високата камбанария. Наблюдавахме безтегловната самота, която […]
За седемнадесети пореден път се събуждах в 3 през нощта. Нямах представа в какъв момент съм отворил очи. Дали е минало или настояще. Що за настояще беше това. Седнах на ръба на леглото, сякаш на прага между два свята. Вгледах се през прозореца в ясното нощно небе над Авиньон. В блещукащите звезди разпознах лицето й, […]
Един следобед се разхождах из кварчалчета, сгушени край Рона и откривах улички, по които никога не бях минавал досега. С риск да се загубя се впусках смело из тесните им криволичещи лабиринти, над които висяха малки тераси, окичени с многоцветни саксии. Така правех и с важните решения в живота си – взимах ги с лека […]
Често пътувах назад във времето чрез спомените си, докато тя беше заета с участия в околните градчета край Авиньон. Това бяха вечери, обречени на безпаметност. Оставах си вкъщи. Разглеждах снимки, слушах стари плочи и гледах филми за стотен път. Съществувах в застой, незабележимо и просто. В очакване на нещо значимо и съдбоносно да се случи. […]
Колкото и да мразехме рутината, имахме си и нашите малки ритуали. Нейните се състояха основно в това да танцува по най-тънката си рокля, докато аз се опитвах да се концентрирам над репетиране на някое драматично произведение на Клаудио Арау. Задачата беше нелека, защото гледката беше безкрайно разсейваща. В миг ми се струваше така, сякаш под […]
Фатално. Имахме малка лодчица, с която излязохме на разходка по Рона. Свечеряваше се и спряхме на далечния бряг на реката извън града – място където да се скриеш е лесно, да избягаш от мислите си – трудно. Те имат навика да те връхлитат изневиделица в привидно най-спокойните моменти. Запалихме огън, легнахме на одеяло. Показа се […]
Макар да се бях зарекъл, че надеждата ще е моята водеща сила, тази злополучна сряда даде началото на най-изпитателната и тежка седмица в живота ми. Апартаментът ми беше също толкова пуст, разхвърлян и мрачен като мислите и чувствата ми. Стъпвах върху разпилените в миг на несдържана слабост стари снимки и смачкани листове с разхвърляни по […]
Съществувах и дишах само за срядите. От 12:32 до 12:35 часа по обед. Толкова продължаваха срещите ни – мигновени 3 минути. Колкото да си кажем здравей, да се погледнем за кратко в очи, да й дам поредния плик с приказва в него и да ме целуне за довиждане. Обещах, че ще й напиша двадесет приказки […]
Бях на петнадесет години. Живеех с родителите си в Торино. Реших и започнах да пиша. Всеки ден обличах в словосъчетания всичко, което ми дойдеше наум. Учих се да боравя с езика и с думите, за да ги подчиня на въображението си. Имах едничка мечта – да напиша книга, която да преобрази вижданията на хората за всичко, […]
На първата ни среща си бяхме дали обещание някой ден да се видим отново – “случайно”. Денят беше сряда. Часът 12:32. Мястото – площадът пред Папския дворец в Авиньон. Това беше единственият миг в живота ми, който запомних завинаги. Имах усещането, че съм го изживял преди дори да бъда роден. Нямах нужда от снимката й, […]
Преди да съществува тя, ненавиждах снимането. За мен снимката представляваше откъс от изкуствена, преправена, моментна емоция, целяща да запамети миг, съществувал стотна от секундата, впоследствие отминал и завинаги забравен. Двуизмерна хартиена скулптура. Фотографията беше извинението, което ме освобождаваше от отговорността да помня. Щраквах това, което провокираше въображението ми, но бях сигурен, че то няма да остане […]
Обичахме всичко, което по някакъв начин задоволява сетивата. Бяхме страстни любители на виното. Тя на бялото, аз – на розето. В него и в себе си откривахме опияняваща истината. Искреността сякаш беше единственото постоянство, на което държахме и следвахме. Само колко откровености си споделяхме след няколко глътки… Как бляскаха очите й, като сияйни кристални чаши… […]
Често пътувахме, но никога не бяхме заедно в странстванията си. Не си и разказвахме какво се е случило по време на кратките ни приключения. Тя обожаваше Тенерифе, а аз често отскачах до Италия. Само толкова знаехме и ни беше достатъчно. Тя винаги ми носеше малки сувенирчета за спомен. Сякаш можех да я забравя… Поставях ги […]
И за двама ни сънят беше омразно тягостно и протяжно изживяване. Считахме го за пропиляно време, прекарано в нефизическо пространство, в което бяхме обречени вечно да се търсим. През останалото време живеехме на нашата приказна малка планета. Защо ни беше да се губим в света на мечти и сънища, щом те вече бяха се превърнали […]
