Обичахме всичко, което по някакъв начин задоволява сетивата. Бяхме страстни любители на виното. Тя на бялото, аз – на розето. В него и в себе си откривахме опияняваща истината. Искреността сякаш беше единственото постоянство, на което държахме и следвахме. Само колко откровености си споделяхме след няколко глътки… Как бляскаха очите й, като сияйни кристални чаши… Усмивката й звънтеше в ума ми като наздравица.
Обичахме и пица. Често отскачахме до Санремо и сядахме в някое малко ресторантче край брега. Тя си поръчваше маргарита, аз държах да има скариди. Въпреки това изяждах нейната, а тя моята. Без логика, без планове. На това се градеше и щастието ни.
След вечеря, напът за Авиньон, спирах колата в някоя отбивка край морския път. Лягахме на капака на колата, пиехме, говорихме, взирахме се в ясното небе. Пренасях се в любим си свят. Там, където въображението е моята най- могъща и завладяваща сила, а щастието е нищо повече от това, което се случва точно в момента. Щастието е постоянно да вали, за да не напускаме леглото, щастието е да се взирам във вселената затворена между ключиците й… То е там , където шумът на вятъра не пречи на мислите ми, за да остане само една- ТЯ.
