Отворено ли е съзнанието в теб? Или отровено? Във всеки случай е объркано. Дори обърнато. Наопаки на всички представи. В противоречие на здравия разум е това да мислиш, че нищо външно и чуждо не те засяга.
А какво ще кажеш за това, което смяташ за предназначено за теб? Като например пари, щастие, успехи и късмет. Тогава нещата са други, а? Това що се се отнася до теб е център на вселена. То засяга ли те пряко? Разбира се, че да?! А когато е шамар или обидна дума? Тогава внезапно целият свят е срещу теб, нали?
Обяснението в любов, първата целувка. Нима са за теб? Едва ли… Първа за кого? Първа във времето? В чие време? Или първата, която помниш? Първата изобщо някога? Но аз я целунах преди теб, не е ли това първата? Или пък може би някой я е целувал преди мен?! Наистина ли си толкова важен, за да се чувстваш значим? Не е ли задушаващо вниманието или те изпълва с увереност, че не си прост сбор от атоми?
Във всеки случай всеки от нас някога се е чувствал център – на вселена, на внимание, на скандал. Вярвал е, че няма какво да се случи, което да го свали от върха, Или няма какво друго да стане, за да се сгромоляса по-надолу. Но има. Винаги има. Отнася се за всеки. Защото получаваме не това, което заслужаваме, а това, което си взимаме или това, което ни дават. Дали ще си го поискат обратно? Вероятно! Твърде лековерно е да мислим иначе.
Това писмо ли е, или некролог? Кой знае. Мисълта винаги стига до някъде и после умира. Също като притежателя й. Никога нещата не изглеждат завършени, никога не звучат перфектно. Нима само аз съм объркат? И защо само аз да съм такъв? Защо ти не си такъв, защо вие не сте такива? Нали всички сме едни и същи на този свят? Всичко се отнася до мен и в същото време нищо няма значение. Това важи ли за теб? Дали най-важното нещо в живота ти ще има значение след 20 секунди? Едва ли ще разберем, защото сигурно това е смисълът. Да мислим, без да осъзнаваме, да преживяваме, без да помним, да говорим, без да вярваме. Да рушим, без да съграждаме.
Отровно е да не ми пука за теб. Отровно е и обърнатото наопаки. Мислиш, че нещо е важно за теб, а за мен няма никаква стойност. Обърнато, защото същото важи в противоположна посока. Думите „не ме интересува” имат могъща сила. Създават особождаващото усещане за това, че нещо не те засяга. Че не докосва нито сърцето ти, нито ума ти. Но нима е така? Нима това, което казвам е важно само за мен или само аз съм способен да го измисля и изрека. Дали говоря аз, или ти? Дали не говорим всички едновременно чрез мен. Интересува ли те сега?
Дали ако аз спечеля джакпота, а ти спечелиш нов приятел, аз ще бъда по-богат? Или ако аз не спечеля джакпота, а ти загубиш приятел, аз ще съм по-тъжен? Ако съм откровен, а ти лъжеш, кой от двама ни ще страда повече от думите? Ако ти ме удариш, а аз те прегърна, значи ли това че те обичам повече отколкото ти мен?
Какво значение има всичко това за теб! Какво те интересува! Това е просто един миг от всеобщия живот без значение… А ако утре нещо подобно се случи на теб? Ако утре ти катастрофираш, а незнайно точно в този миг аз съм щастлив? Трябва ли да чувствам вина? Ако утре се излекуваш от болест, ще се обидиш ли, ако не празнувам точно в този момент? Този миг, който уж няма стойност за света… а всъщност е част от целокупно самосъзнание, наречено човечност.
Но защо, когато говоря имам чувството, че никой не ме слуша. Не твърдя, че трябва. Може би не бива. Но може би ще ми помогне, ако ме послушаш за разнообразие. Може пък и на теб да помогне. Може и на цялото човечество да помогне. Но как ще го разбереш? Как, като не те интересува? Как, като мислиш, че това, че катастрофирам, не те засяга? Не е ли там причината да не се разбираме? Защото не се интересуваме… не е ли това катастрофата.
Никога няма да разбера колко съм важен или колко малко знача, Оттам идва цялото объркване и целият проблем. Затова на моменти мисля, че всичко е в моя полза и ми помага, а в други, че няма нищо и никого на моя страна. Да не си придавам важност. Да не се подценявам.. Кое е по-правилното? Кое е правилното? Има ли изобщо правилно. Какво ти дреме, нали не се отнася до теб!
Нека всеки знае, че това се отнася до него. Дори да не му пука. Защото аз пиша, това, което и ти си мислиш. Дори да е объркано, отровно и наопаки. Моето съзнание е отворено. Ще влезеш ли? Вземи писалката, твой ред е.
