Листата пак са натежали от дъжд. Капките притискат цветовете и оставят пролетта на пауза. На лицето ти отново е изрисувана усмивката на слънцето, изтриваща белега на дългата зима. Очите ти ми напомнят за пълни езера – далечни и дълбоко замислени. Мъглата на отминалото време обгръща сияйността им и ги прави тайнствени и непознати. С мисъл се боря и летя през нея. Внезапно тя се разсейва и разкрива пред мен синьото на спомена, гмуркам се надълбоко в очите ти и откривам най- тайните им кътчета. Ти си кристал, ти си спокойна, тиха вода, без нито вълничка от напрежение и безпокойство. Спиш под ледник, който пробивам с топлината на сърцето си.
Колко време мина? Не помня… Беше ли се вгледала някога истински в мен? Макар и за миг, без да искаш? Беше ли плувала в моите езера? Разтопи ли моя непробиваем ледник на страх от непознатото? Вслуша ли се в музиката на въображението ми?
Да! Ти успя! Засвири на забравената китара, която бях захвърлил в килера с надпис „забранени чувства и мисли“. Изкара оттам и отдавна изгубената страст по тайнството. Накара ме непрестанно да мисля за теб и лицето ти, което ми липсва сякаш нищо друго не съществува.
Объркват ли те думите ми? Остави ги да минат през теб. Усмихвай им се и ги забравяй за момент. А когато се почувстваш като празно езеро, се сети за тях, спомни си и дълбоко в теб ще изплува стоплящото чувство. Като горещ водовъртеж по ледените ти вълни – някой мисли и мечтае за теб, някой разцепва облаците на скучното ежедневно плаване по течението. Прогонва дъжда, показва ти пролетта, отваря очите ти й изтърсва капките от клепачите ти, като от натежали млади листа. И ти отново цъфтиш, енергична и слънчева.
А аз все така те гоня бясно. Плувам в ледените води, гмуркам се до дъното на съзнанието ти и пиша името си на черна дъска с черен текстмаркер. За да го видиш само, когато си готова да кажеш на черното бяло… черно на бяло…бяло, прозрачно, като мисълта ми за теб!
