Като бях малък вярвах, че съществуват две луни. Как иначе да си обясня това, че виждах Луна над къщата ни и Луна, когато ходих на гости у леля си на другия край на града? Мислих, че те са различни и се разбират помежду си да ми се явяват, за да мога винаги да намирам пътя си. Знаех, че щом Луната е над мен, мога да съм спокоен, че съм на правилното място.
Един ден пътувахме за Казанлък с родителите ми. Отивахме на гости на баба ми. Бях много изплашен, защото си мислих, че нито една от двете луни няма да дойде с мен. Как щяха да изминат всичкото това разстояние, без да се изгубят по пътя? През цялото време валеше и звукът от стърженето на чистачките по предния прозорец на колата ме плашеше. Винаги ме беше страх да погледна към тях. Все пак събрах смелост и през пръсти надзърнах. Те чистеха прозореца от едрите капки дъжд, а на мрачното небе зад тях Луна наистина нямаше! Изплаших се още повече. Чувствах се загубен. Исках да се върнем. Не исках да губя луните си…
Най-после пристигнахме у баба ми, а дъждът беше спрял. Изтичах на терасата на шестия етаж и тя беше там… Луната! Три ли са?! Отидох развълнуван в хола при баща ми и му разказах за откритието си. Той се засмя и ми обясни “истината” за Луната. Само за една.
После пораснах и загубих броя на пътите, в които съм виждал Луната в различни краища на света. Явно бях реших, че са прекалено много, за да пилея време да ги броя и забравих колко специална е тази гледка. Докато един ден не отидох в далечна страна, където всичко ми се струваше ново, различно, особено забележително и романтично. Причината беше ТЯ.
И ето, че отново Луната ми се яви – бяла, чиста и голяма застана пред мен. Никакви чистачки не можеха да ме уплашат или да ми попречат да я видя. Върнах се на своята Луна, както Малкият принц на планетата си. Завърнаха се въображението и страстта ми… Замислих се дали Луната не ме отведе тук след толкова много време? Тази, която видях за пръв път над къщата ни като дете.
ТЯ отново ме научи да броя. Започнах от едно.
Благодаря ти, че ми върна Луната…
