Тънка мъгла влиза в леко открехнатия прозорец на колата,
Дърветата покрай пътя се редуват едно след друго на равно разстояние,
Еднакво тихи и мрачни, клоните им се пресягат едни към други.
Обречени на самота от дълбоко вкопаните си корени,
Изглеждат като гиганти, подаващи си ръце в страх от самота.
Чернотата зад тях ги притиска все по-близо до пътя,
Заплашва да ги погълне в бездната на забравата си завинаги.
Уплашени, дърветата търсят миг светлина,
Сякаш чакат на стоп с надежда за спасение.
Миг след миг, без спомен, животът им окапва, заедно с листата на есен.
Пламтящи отблясъци от фарове танцуват по влажния път.
Клоните кротко се заклащат в миг на дългоочаквано избавление от мрака.
Колата си проправя път през меката пара, струяща от асфалта,
От радиото се чува бавна музика, примесена с бял шум от губеща се станция
Бял шум цари и в мислите, обсебени от дълъг монотонен път.
Зад всеки завой се разкрива все същата спокойна гледка,
Очите привикват с еднаквия сумрачен пейзаж,
Капки дъжд се разтичат по студения покрив.
Отбивка край пътя. Колата спира. Фаровете изгасват.
Клоните на дърветата свирят, дирижирани от вятъра.
Ти вече спиш на седалка до мен…
