Ако би могла да четеш мисли,
чии мисли би прочела?
В чий сън би нахлулал без покана?
Чии мечти би преровила като овехтял албум?
Всъщност… защо ти е да разлистваш мисли чужди,
щом знаеш наизуст, че ще откриеш себе си в тях.
Вечно властваща и господстваща. Тиранична.
Несбъдната мечта. Капан за сънища.
От твоя свят никой просто така не си тръгва.
Там всички се лутат и крият като страхливи сенки.
Разгонени и пронизвани от препускащите край тях твои мисли.
В ъглите на съзнанието ти призрачните сенки будуват,
Черупки от прекършени, опразнени души.
Чакат с надежда сладката избавителна присъда…
Забравата!
Аз пък бих опитал да прочета твоите мисли.
Да разгадая мистерията на лабиринтите им.
Да потърся в тях ключ или пряка пътека…
И ако срещна себе си в някое тясно, тихо и мрачно кътче,
Окован в мрежата ти от неврони,
Премръзнал и глух,
Ще вдъхна душа и кураж на привидението си,
За да може то със сетни сили да изкрещи:
Пусни ме да си тръгна от теб!
