Категория: Хайку – част 1 (page 1 of 1)

Изгубен във виното, не забелязах, че се спуска здрач,
Листата падаха и се трупаха върху раменете ми.
Полупиян, ставам и вървя по лунната пътека.
Птиците са си отишли, хората също са малко.

Ветрове преминават
през сенчестата горичка
тръгвам на път
дрехата ми се вее
от аромат на цветове.

Луна във водата
подскача
и се оттича.

Есенен залез
рев на елен
отеква над полетата.

Есенна вечер:
„Не е ли време…“, дойде тя и ме попита,
„…да запаля фенера на верандата?“

Обгърнат от тъмнина
ще се прислоня
под клоните на дърво.
Самотни цвета –
бъдете ми компания тази вечер.

И да бяха дните по-дълги
все тъмнината ще дойде
не ще напусне този свят.
По пътя на сянката зад хълмовете
ще видя луна.

Не се усеща
по песента на цикадата,
че скоро тя ще изчезне от този свят.

След време
ще бъдеш само призрак,
но точно в този миг
как само хапят плътта ти…
ветровете на есента.

Шум отеква в мен
от внезапен зимен порой
в този отплаващ свят.

Щом веят есенните ветрове
всяко листо
става съпричастно.

Луна пробива
облачни завеси
и разпръсква сенки.

Сред стръковете ечемик
стара лисица
крие опашката си.

Лъчи от ярко слънце
избледняват в здрач
падат цветовете на черешата.

Ледени води –
чайка внезапно
се гмурва.

Ситен зимен дъжд:
нагоре по пътя идва
чадър.

Вледеняващ студ:
утринна скреж
дърва в камината пращят.

Зимна сивота
висне над света
сърна плахо потрепва…

Есенен вятър:
сянката на планина
потръпване.