Есенен вятър: сянката на планина потръпване.
Категория: Хайку – част 1 (page 1 of 1)
Тази секция от блога принадлежи на произведения в стихотворна форма, без рима, с доста разпилени и не особено подредени думи и мисли. Част първа.
Зимна сивота висне над света сърна плахо потрепва…
Вледеняващ студ: утринна скреж дърва в камината пращят.
Ситен зимен дъжд: нагоре по пътя идва чадър.
Ледени води – чайка внезапно се гмурва.
Лъчи от ярко слънце избледняват в здрач падат цветовете на черешата.
Сред стръковете ечемик стара лисица крие опашката си.
Луна пробива облачни завеси и разпръсква сенки.
Щом веят есенните ветрове всяко листо става съпричастно.
Шум отеква в мен от внезапен зимен порой в този отплаващ свят.
След време ще бъдеш само призрак, но точно в този миг как само хапят плътта ти… ветровете на есента.
Не се усеща по песента на цикадата, че скоро тя ще изчезне от този свят.
И да бяха дните по-дълги все тъмнината ще дойде не ще напусне този свят. По пътя на сянката зад хълмовете ще видя луна.
Обгърнат от тъмнина ще се прислоня под клоните на дърво. Самотни цвета – бъдете ми компания тази вечер.
Есенна вечер: „Не е ли време…“, дойде тя и ме попита, „…да запаля фенера на верандата?“
Есенен залез рев на елен отеква над полетата.
Луна във водата подскача и се оттича.
Ветрове преминават през сенчестата горичка тръгвам на път дрехата ми се вее от аромат на цветове.
Изгубен във виното, не забелязах, че се спуска здрач, Листата падаха и се трупаха върху раменете ми. Полупиян, ставам и вървя по лунната пътека. Птиците са си отишли, хората също са малко.
