Здравей, как си? Аз съм добре. Днес ти пиша това писмо, за да ти разкажа как започна моята лятна ваканция. Ти си най-добрият ми приятел и искам да знаеш всичко за мен … и най- вече за нея.
Училището свърши! Излязох на двора, усетих жаркото слънце да предсказва лятото. Разкопчах горното копче на ризата си, захвърлих раницата във въздуха и се впуснах да бягам надалеч от училищния двор – право в сърцето на ваканцията.
Видях я на излизане от двора да разговаря с приятелите си. Дали обсъждаха коя до кой далечен град ще пътува? От кой хубав магазин ще си купи нова рокля, с която ще кара всяко едно момиче да завижда на първия учебен ден в началото на есен? Едва ли нея всичко това я интересуваше. Тя не беше такава, не беше като тях. Погледна ме, докато минавах край тях и ми се усмихна. Аз направих същото и затичах още по- бързо.
Стигнах до голямата бреза край реката, покатерих се, приседнах в клоните и започнах да кроя планове. Смятах точно колко шоколадови десертчета ще изям, колко късни филми в киното ще изгледам, колко пъти ще се къпя в реката, колко пъти ще ме шамарят, че се прибирам късно и кален и точно колко цветя ще й откъсна от двора на съседната къща.
На следващата сутрин се събудих много рано и излязох веднага, без да закуся или да взема участие в сутрешната покъщна суета. Слънцето едва беше се вдигнало, а аз вече хвърлях камъчета по прозореца й. Тя се показа след кратко. Слисано и сънено ме попита какво правя навън толкова рано. Казах й да облече нещо удобно и да слиза възможно най- бързо, защото ще я водя на разходка покрай реката. След точно три минути вече ме държеше за ръка по рокля на точици и червените й кецове препускаха по росните пътечки.
Качихме се на старата бреза, за да разгледаме градчето от върха й. Проследявахме пресягащите й се клони, които с листата си достигаха всеки край, всяка къща, всяко магазинче, от което сме си купували сладкиши, всеки двор от който са ни гонили, задето берем ябълки. После се къпахме в реката, направо с дрехите, а след това сядахме на слънчевата поляна, за да се изсушим, докато хапвахме сандвичи.
Поехме надолу по реката, за да чуем жабешката симфония в бавната част на течението й. Тя ги слушаше и се смееше без спир. А после ядохме боровинки. Аз ги мачках и рисувах с червени пръсти по лицето й.
Внезапно времето започна да се разваля. Погледнахме скупчените облачета над главите ни. След кратко заваля. Впуснахме се направо през гората, бягайки, заобикаляйки капчиците, които набираха сила. След време заобикалянето им стана невъзможно, а листата на дърветата също не бяха достатъчен щит от хладния летен дъжд. Улових я за ръка и я поведох през гъстите клонки, докато не стигнахме до едно огромно дърво с кухина по средата. Успяхме да се промъкнем вътре и сгушени, треперещи, смеещи се и щастливи, изчаквахме да отмине дъжда. Тя си сгряваше ръцете на топлия ми боровинков дъх (все й бяха студени), а аз се опитвах да различа очите й в тъмнината. Извадих кибритче, трудно успях да го запаля, но най-накрая то грейна като светулка в тъмна студена пещера, за да освети лицето й. Видях очите й, мократа й коса, която ухаеше на цъфнало дърво и пролетни цветя. Попитах я дали мога да я целуна. Тя просто стоеше и ме гледаше, докато светулката гаснеше. Различих устните й точно, преди клечката да бъде изгасена от капка дъжд, стекла се от нослето й… и я целунах! Усетих боровинките, топлото лято, вляло се в съществото й, ябълките, който крадяхме, хладната река и горещото слънце, меда от кошера на дядо й, сладкишчетата, които й купувах. После тя стана и избяга, извън дървото дъждът беше спрял. Засмя се и видях как точиците й игриво се отдалечават в зеленината.
На следващата сутрин баба й се събуди много рано, още преди да е станало време да замеси тестото за мекиците. Беше чула странно потракване. Сякаш някой замеряше прозореца на внучка й с малки камъчета.
Така започна моето лято, приятелю и се надявам никога да не свърши. Ако ли пък не, то имам още 212 камъчета за хвърляне, 63 сладкишчета за изяждане, 42 ябълки, 2430 боровинки, 38 сандвича и пълна кутийка кибрит!
