Аз ще оставя тази страница празна, макар че всеки речник започва със съдържание. Това най-точно описва моята собствена липса на такова – необятна пустош, празна страница, мечтаеща да бъде запълнена със смисъл, с подредни слова, с чувство за завършеност и порядък.
Борбата със себе си – чувството, което ти казва, че няма смисъл да завършиш и това поредно начинание. защото и то ще се превърне в разочарование. Още си в началото, а вече си готов да се предадеш. Точно както и сега. И в теб започва битка – между всеобщоприетото разбиране, че упорството трява да надделее на всяка цена и нуждата поне за малко да не трябва да рушиш пясъчните кули на съзнанието си.
Вълнение. Но не онова от хубава песен, филм, очакване на любим, а онова усещане на обтегнатост, което не отминава след изпита, срещата с шефа или със смъртната опасност. Вечното хаотично движение на незатихващи, блъскащи се вълни на вътрешния океан от емоции.
Грешка, винаги си в грешка. Когато вземеш решение или оставиш решението на другито, когато правиш нещо и внимаваш да не сбъркаш, но най-вече – когато не правиш нищо, за да не сбъркаш.
Да – най-честият отговор на въпрос, който заслужава „не“. Избягваш конфликт, проявяваш „широка скроеност“, угаждаш, помагаш на околните. А всъщност трупаш.. гняв.
Единствено ти си важен, нали? Само ти имаш право над мислите и емоциите си, над самочувствието и самосъзнанието си. Ти си капитан на собствения си кораб, който сам си сковал дъска по дъска. Само че твоят кораб е разпънал платна в плаващи пясъци, изградени от очаквания, прищевки и мечти на околните…
Живот на скорост, бърз влак, въртележка…и накрая водопад. А ти искаш да слезеш и да повършиш, да поемеш дъх, да си дадеш почивка. После те връхлитат въпроси безспирни:
Защо светът е устроен така? Защо аз съм построен така?
И кому е нужно всичко да е толкова сложно?
Йерархия… проста градация – Всяко тяло запазва състоянието си на покой или на равномерно и праволинейно движение дотогава, докато външна сила не го изведе от това състояние. Или вътрешна?
Катастрофата, която променя всичко. Сблъсъкът на две тела с различна енергия и еднавка мечта – заедно да създадат нещо висше…
Любов, която да сложи край на всички…
Мъки!
Най-накрая хоризонт.
Облекчение…
Пронизващото чувство на увереност, че всичко вече ще е…
Различно!
Съмнения… всичко сме изтъкани от тях. Това са невидимите подводни остри зъбери, през които смело плаваш, докато водите не станат черни и мрачни, размътени от собственото ти вечно чувство за недооцененост.
Тревога! Корабът потъва, спасявай се по единично! Сигурно е за добро, ще дойде нещо по-хубаво, нещо по-красиво и безкрайно.
Устроени сме така, за да бедстваме вечно. Това ни харесва, то си ни е кръвта. Тайно си мечтаем за земетресение, което да разтърси стените, в които сме се оградили по собствено желание, за да намерим смисъл в нещо друго извън тях.
Финал. Всичко има край, след който идва друг край и друг край. Това няма ли край?
Хвърляш се в нещо ново и нямаш търпение с него да преуспееш. А защо нямаш търпение и с него да се провалиш? Не е ли по-добре да сбъркаш от рано, за да продължиш напред. Не, не си утроен така, ти провали не приемаш… но те приемат теб.
Цялост не може да съществува от половинки. Между тях винаги ще има пукнатина, която лесно се превръща в
Черна пропаст.
Шанс, нали? Всичко е шанс, късмет, сличайност, ти си във водовъртеж с вързани очи. Не управляваш съдбата си, не правиш изборите си, не си властелин на чувствата си, всичко е временно и един ден и ти ще изчезнеш.
Щастлив? От кога не си бил щастлив?
Ъъъъм, не знам, а ти?
Юни беше… година не помня…
Ясно! Опитай пак, заслужава си!
