Събудих се рано, но топлината от усещането за теб вече си беше тръгнала, сякаш погълната от студените стени на апартамента ми. Беше събрала одеялото в ъгъла на леглото и ми беше оставила бележка върху него. Сгъната през средата… и празна. Първоначално се натъжих, но мисълта за теб не закъсня и ме изпълни със смисъл. Нахлу в мен, още щом отворих прозореца, за да подишам свежестта на утринния ветрец.
Цветовете на черешата вече ги нямаше. Окапали, вятърът ги беше навял на малки купчинки по терасата. Щом отворих вратата, те леко се надигнаха от порива му и нарисуваха теб пред очите ми… Беше една от онези проветриви сутрини, в които мразовитото чувство на липсата ти се усеща най-силно.
Хареса ми да е хладно и мрачно, тихо и самотно. Тогава споменът пътува по-бързо, сякаш във вакуум. Бялото ти лице е по-ясно на фона на тъмното небе, незаслепено от ярките лъчи, които се мъчат да пробият сивата покривка. Ти ги обръщаш с шала си от облаци и ми се усмихваш, давайки ми още малко време да ти се порадвам. Докато слънцето не изгрее отново… Тогава търся отражението ти в прозорците на колите, в локвичките по улиците, в неизсъхналите капки по листата на дърветата.
Взираш се тайно в мен през прозорците на високите сгради, като през чифт очила. Чувствам се в центъра на огледална стая, в която виждам отражението си в бадемовите ти очи… и съм щастлив. Сядам на земята в самата й среда и сгрявам премръзнала си душа на искриците в погледа ти.
Разхождам се из града и вече не се чувствам така сам. Мъглата от мечти, в която си ме обгърнала, ми прави компания и ме облича в мекото си палто.
А после отново се стъмва и се прибирам в празния си апартамента. Сядам на възглавница на земята, нямам много друго… само празно листче. Вдигам го пред очите си, а там са се появили две думи – “чаках те!”
