Искам да ти напиша най-хубавите си думи,
Ще ми отнеме цяла нощ или цяла вечност…
А може и никога да не успея.
Думи – с посока и цел, разгъват платна в мен.
Гласът ти е попътен вятър. Моя последна надежда.
Мечтая поне за миг да акостират на брега на твоите мисли.
Една моя безкрайност е твоя обикновена, тиха вечер.
А може и никога да не прочетеш думите на глас,
Думи – утихват, секват и пресъхват.
Гласът ти е безветрие. От него вече спомен няма в мен.
Вечно бързаш, а все изоставаш и гаснеш.
Тичаш, както сънят бяга от теб, но едвам помръдваш,
Все мислиш и планираш, но никога за мен.
Дишаш с цяло същество, а едва-едва живееш.
В сянката му. На чужд бряг.
Говориш. А дали те слуша? Или не…
Горя бавно, не бързам, за да изчезна.
Стоя кротко, а светът ти прелита край мен,
Вече не мечтая, за да не срещна в някоя мечта отново теб.
Един лек твой повей и ще живея вечно.
Под слънцето ти. На твоя бряг с разбилите се в скалите ти мои думи.
Пиша. А ти четеш ли? Или не…