В едно далечно селце имало една малка къщичка, близо до огледално езеро. В нея живеело момиче, толкова красиво, че отражението му се губило в прозрачните води. Всяка сутрин тя се будила рано, разхождала се из пъстрата гора, беряла си боровинки и билки за чай. Сядала на малката си веранда и рисувала каквото виждат очите й. Всичко, което описвала четката й оживявало и ставало още по- красиво от реалността. Мечтаела да надзърне до далечния край на езерото, но така и не стигала с поглед дотам. Рисувала го по въображение, представяла си какъв ли фантастичен свят съществува заключен там.
После влизала в кристалните води на езерото и плувала, докато ръцете й вече не я държали. Плувала толкова дълго, че й се струвало, че водата в езерото така се загрявала, че не можела с пръст да се докосне. После присядала на малкото кейче и се вглеждала, чакайки да се появи образа й. Той така и не се избистрял пред очите й. От далечата страна на езерото едва се различавало пламъчето на огън. Гледала дълго и си мислила:
– Сигурно съм направена от кристал. Сигурно не съм видима за никого, щом самото ми отражение се крие от мен. Навярно един ден ще се срещна с огъня, който живее на другия край на езерото. Той ще ме докосне и ще разтопи прозрачната ми обвивка. Тогава той ще остане завинаги при мен.
На другия край на гората, на отсрещния бряг на езерото, също в малка къща, живеело момче, малко по-голямо по възраст от кристалното момиче. То се събуждало и излизало всяка сутрин един час след нея, за да обикаля по същите горски пътечки, по които тя била минала по-рано. Така и никога не се срещнали.
Уморен, следобед лягал да поспи и сънувал един и същи сън, Влизал в езерото, но водата била толкова гореща, че той се разтапял и ставал част от нея, понасяйки се по течението й. То го отвеждало до далечния край на езерото, където срещал нея, седнала на дъсчения кей, загледана във водите. Била удивително красива. Толкова красива, че безкрайно му се искало да я докосне, за да се увери че е истинска, но нямал ръце, с които да го направи. Вместо това безтегловно се носел по повърхността на водата и се взирал в нея, а тя гледала право него, без да може да го различи истински. Разтопеното му сърце преливало, поглъщайки цялото езеро и превръщайки го в две огромни очи, гледащи нейните.
После се събуждал. Кожата му горяла с ясен жълт пламък, а всичко до което се докоснел – изпепелявал. Приближил се до езерото, пресягал се да отпие от водата, за да потуши огъня в себе си, а тя завирала.
– Някой ден ще намеря кристал, ще го докосна, ще ме охлади и ще остане завинаги при мен! – казвал си той.
Един ден над езерото се разразила ужасяваща буря, малко след като момичето било излязло от водата, а момчето се било пресегнало да отпие. Станало вцепеняващо студено и езерото замръзнало. Кристалната й кожа се пропуквала, а неговият огън бавно гаснел…
Успяла да различи в далечината малкото пламъче и затичала по ледената кора на езерото право към него. Приближавала се, а огънят ставал все по- голям в очите й. Вече била толкова близо. Успяла да различи човешкия му облик, той нейния също. Впуснала се право в прегръдките му. Стоплила се, а той изгаснал. Бурята спряла и. над езерото се разнесла мъгла. След като тя се разсеяла, на брега нямало никого. Само две прегърнати отражения във водата!
