С теб сме на сцена. Играем по тъжно-скучен сценарий.
Аз стоя и те гледам как седнала пред огледало сресваш косата си. На светлината на прожекторите лицето ти е още по-бяло и искрящо, едва различимо. Добре, че го познавам до най-дребния детайл и щриха. Не смея да те доближа. Не мога да те погледна директно, за да не изгориш зениците ми. Търся ъгълче на огледалото, в която да намеря образа ти образен.
Скучно, нали?
Чакаш телефона да звънне, а след това да излезеш и да остана сам на сцената, с мълчанието си. Ъгълчето на огледалото ще остане пусто. Благославям всяка секунда, която минава без звън.
Не ме виждаш – по сценарий и по принцип… Стоиш си кротко и съсредоточено, играеш ролята си.Толкова си перфектна, нямаш нужда от дубъл. Слагаш очилата си и ставаш, за да се огледаш от глава до пети. А аз притеснено си търся място, за да седна. Тръгваш към най-омразния за мен – телефона.
В следващата сцена, трябва да скоча от стола си и да препреча пътя ти. Прожекторът пробива дупка в тила ми, но някак си се изправям. Заставам пред теб и плахо едвам продумвам:
-Здравей! Ти… ти… за телефона ли?
–Да, за телефона. – отговаряш.
-Но той още не е иззвънял… – опитвам се да ти попреча аз.
–Е аз ще се обадя тогава! – срязваш ме ти…
–Недей! – правя последен отчаян опит…
-Защо?! – леко слисано ме питаш.
И тук по сценарий (а не по принцип) трябва да има целувка. Хващам те през кръста, гледам те в очи, ъгълчето на огледалото е празно, косата ти е перфектно сресана, надигнала си се на пръсти. Телефонът звъни. Докато успея да се огледам, ти вече си излязла. Завесата пада…
Утре пак сме на репетиции. Изиграхме го идеално. А аз ненавиждам ролята си и този проклет, обречен сценарий…
Тъжно нали?
