С теб сме на сцена. Играем по тъжно-скучен сценарий. 

Аз стоя и те гледам как седнала пред огледало сресваш косата си. На светлината на прожекторите лицето ти е още по-бяло и искрящо, едва различимо. Добре, че го познавам до най-дребния детайл и щриха. Не смея да те доближа. Не мога да те погледна директно, за да не изгориш зениците ми. Търся ъгълче на огледалото, в която да намеря образа ти образен.

Скучно, нали?

Чакаш телефона да звънне, а след това да излезеш и да остана сам на сцената, с мълчанието си. Ъгълчето на огледалото ще остане пусто. Благославям всяка секунда, която минава без звън. 

Не ме виждаш – по сценарий и по принцип… Стоиш си кротко и съсредоточено, играеш ролята си.Толкова си перфектна, нямаш нужда от дубъл. Слагаш очилата си и ставаш, за да се огледаш от глава до пети. А аз притеснено си търся място, за да седна. Тръгваш към най-омразния за мен – телефона. 

В следващата сцена, трябва да скоча от стола си и да препреча пътя ти. Прожекторът пробива дупка в тила ми, но някак си се изправям. Заставам пред теб и плахо едвам продумвам: 

-Здравей! Ти… ти… за телефона ли?

Да, за телефона.
отговаряш.

-Но той още не е иззвънял… – опитвам се да ти попреча аз.

Е аз ще се обадя тогава! срязваш ме ти…

Недей!правя последен отчаян опит…

-Защо?!леко слисано ме питаш.

И тук по сценарий (а не по принцип) трябва да има целувка. Хващам те през кръста, гледам те в очи, ъгълчето на огледалото е празно, косата ти е перфектно сресана, надигнала си се на пръсти. Телефонът звъни. Докато успея да се огледам, ти вече си излязла. Завесата пада…

Утре пак сме на репетиции. Изиграхме го идеално. А аз ненавиждам ролята си и този проклет, обречен сценарий… 

Тъжно нали?

Хареса ли ви? Ако желаете можете да ме подкрепите в Patreon!
Become a patron at Patreon!