Светлината с бързи крачки си отива,
Нощ настъпва, полупрозрачна, тъмно сива.
В сянката й тиха последен лъч трепти,
Плахо в нея градът потъва, готов да заспи.
Тишина зазвънява в мрачните стъклени фасади,
Светулки танцуват по прозорците на жилищните сгради.
В далечината чувства се самотен монотонен лъх,
Същият в мен нахлува с всеки следващ дъх.
От прозореца си наблюдавам този протяжен нощен ритуал,
Осем вечери подред не съм ял, нито спал…
По улиците скитат забързани, празни палта.
Без значение са техните съдби, души и имена.
Еднакво потопени в мрак, забравени са от света,
Кръстосват без посока и цел, завладени от суета.
В едно от тях уморено сгушена си ти,
Отдавна слязла е усмивката от бадемовите ти очи.
Косата скрила си си в топъл шал,
Не чуваш гласа на моята далечна печал.
Стъпките ти свирят ноти по гладките павета,
Няма те вече нощ девета…
