Категория: Статии за личните отношения (page 1 of 1)

Не бих казал, че за своите “крехки” 33 години съм имал прекалено бурен и похотлив любовен живот. По-скоро бих се наредил по към дъното на “хранителната верига” на играчите. Въпреки това би ми се искало да споделя своите наблюдения по въпроса за любовта и дали има тя почва у нас в Пловдив. 

Разбира се, преди да започна, трябва да направя една вметка – в любовта (разбирайте секса), както и във всичко друго винаги има някой над теб. Но нека не забравяме, че без тези под теб, любов (разбирайте секс), не може да съществува! Също много важен и основен прийом в нашите географски ширини е, че въпреки че не знаеш как нещо става, да даваш акъл как то се прави! Точно тази е и причината в Пловдив – този древен римски метрополис, публичните оргии да не са просъществували – все ще се намери някой да дава акъл… “не така”, “а така”, “е така ли се прави?!”, “това не отива там”, и т.н. 

Но стига лирически отклонения, сега по същество. Ще започна с една кратка ретроспекция с уговорката, че нямам представа как са се случвали нещата преди новия век. За сметка на това съм слушал доста легенди от “старото поколение” като ми се струва, че май едно време бая са си хойкали! Или поне на приказки.

Спирка едно. Целувки в детската градина. Аб-то на романса! Всеки ги е получавал, всеки ги е давал. Детските градини в Пловдив, освен че са известни с това, че трудно се влиза в тях, придобиват популярност и като места за заплитане на сериозни романтични многоъгълници. Замислете се! Като деца винаги сте имали поне 2 гаджета. Аз лично не съм чувал дете, което да каже, че има само едно. То или няма и е над нещата или има поне две за цвят! Още ме преследват спомените на гонещи ме, за да ми щипят бузите, момичета из двора на детска градина Радост в Съдийския…

След като поставихме солидна основа на любовния живот в детската, непременно стигаме до периода с тръгването на училище. И нещата рязко започват да стават страшни… Още ти се плаче за мама, а вече имаш чисто нова среда, в която трябва да си непресторено cool! А, момчета, всички знаем, че мацките умират за това! И на 6 и на 60!

След 5-ти клас играта загрубява. Започват се рожденните дни до 10 вечерта, бавен блус на Backstreet Boys, а ако родителите не са в къщата – Гумени глави до откат! Към 6-ти, 7-ми клас започва въртенето на шише, а в осми и девети шишето спира да се върти и все повече придобива друго по-главозамайващо приложение. Някъде в този диапазон е и Светият граал на целувките – първята. Марче, извинявай за езика, не знаех как…

Ето именно в тази възраст (разбирайте около 7-ми, 8-ми клас) едно време започвахме да ходим по срещи! И тук е моментът всеки един от вас, който ми е сравнително набор, да признае с ръка на сърцето си, че е бил поне на пет срещи в 6:00 на часовника на Пощата с напълно непознат/а, които му/й е пратил размазана снимка в miRC, на която се виждат още 5 човека с предизвикателството – “Отгатни кой/коя съм аз?”! Признайте си де, кой съм аз да ви съдя?! Бих искал да изтръгна и още едно признание от вас. Колко пъти ви се е случвало да се скриете някъде в Градската и да изпратите някой ваш приятел да отиде до Пощата с думите: “брат, иди да видиш тая става ли, да знам дали има смисъл да ходя!” ? Въпросът е риторичен.

Кацаме смело на следващата стъпка в йерархията на любовния ни апогей! “Натискането” в Градската, по тепета, на Гребната на онази прикрита пейка (всички я знаете) и общо взето навсякъде, където “почти никой няма” или “то вече се стъмни”. Ех, сякаш беше вчера… 

На тази възраст вече повечето от нас бяхме откачили телефона от жицата, а с това изглежда загубихме и връзката помежду си. Стана ни по-лесно да се откриваме навсякъде и същевременно спряхме да се търсим за каквото и да е. Вече имахме смс-и, защо ми беше да ходя с колелото до тях в Кичука, за да й пожелавам лека нощ, като можех да й драсна един хайку-тип смс за лека нощ? Вие били ли сте в Кичука посред нощ? Именно!

Към 17-18 годишна възраст нещата придобиват космически размери, защото изведнъж вече не беше вече готино да водиш гаджето си на сладкарница “Стената” или по парковете. Време беше за барове и дискотеки! И сякаш тук романтиката на детското, невинното и сакралното изчезва, отстъпвайки място на вихрушката на купона и безсънието.

На 18-19 има един период, в който момчетата рязко спряхме да се интересува от жени. Защо? Появи се втората ни страст – колите! Шофьорски курсове, левия завой на Сточна гара, какво значи тоя триъгълен знак… все теми, които за кратко изместиха “мерака” от сцената. Не след дълго обаче колата се превърна в още едно ”място”, на което можехме да водим гаджето. И то предлагаше неограничени възможности, особено за по-гъвкавите. Колко звезди сме преброили само над Марково в онези отбивки…

Университет! Съвсем ново ловно поле! Амазонки от Хасково, Харманли и Любимец (зоната XXL) взеха за жертва немалко горди пловдивски “играчи”. Ходенето на лекции (разбирайте игрането на белот в Пожарната до ПУ-то), се превърна в съвсем ново преживяване. Както всеки един студент знае – да отидеш на лекции е първата стъпка към ретро чалга парти в Secrets (къщата на тайните)! Аз лично си признавам, че за мен това място наистина си остана едно голямо неизживяно тайнство, за което често съжалявам в самотните вечери, четейки Буковски. 

Неусетно минават 5 години (а ако учите в Техническия – 15) и вече сте “зрял” и “образован” човек, който не може да заспива преди 3 сутринта, дори и това, което има да прави вечер, е да гледа образователни видеа за сезонната миграция на вомбата, опитвайки се разбере дали това животинче е мече или по-скоро хамстер.  

Капана! Ето го, случи се! Появи се в живота ни на 24-25 годишна възраст! Съвсем ново и различно, едва ли не европейско място, където е позволено да си различен, креативен, въодушевен, да се обличаш странно, да говориш на английско-български ниво А2 и да пиеш шотове с чужденци от Медицинския университет до сутрин в No Sense! Мацките изведнъж станаха впечатляващо стройни вегетарианки, които носеха очила за разкош, гледаха лабрадор и пиеха джинджифилова бира на ароматни свещи в поза лотос. Е, признавам си, слабост са ми… И тук някъде ми се струва, че повечето от нас открихме един различен свят – бяхме уловени в капана на светът на вечния тийн! И така до 32. 

Любовният живот на този етап е нещо съвсем възвишено и одухотворено. Да си single в края на второто десетилетие на настоящия век е символ на сила, свобода, независимост от нищо и никого (защото ако нищо не зависи от теб, си истински независим), повод за гордост и душевна сила! Да, трябва все още да преживяваш въпросите от роднини по Коледа “ти няма ли вече да се жениш, бе?”, но вътрешно се успокояваш, защото си чувал, че “след 30 винаги е рано”. Самотата не е самотност, не е бреме, а избор, призвание и повод за самоизтъкване. Заря!

А какво е любовният свят/светът на срещите днес? Честно казано не знам… защото не чувам вече хората да ходят по срещи. Тя ходят на бизнес вечери, на събирания с приятели, на кино с един/а познат/а, на разходка в планината с колежката, на ски с любовницата, на хотел с приятеля с привилегии. Какво са срещите ли? Може би една романтична отживелица, която спешно трябва да бъде възродена, ако искаме да запазим детското очарование на това да “срещнеш една нова и великолепна душа”!

Живеем в странно, предизвикателно и щуро време, ще се съгласите. Ако не се съгласите, значи живеете във ваш илюзорен свят, в който е вечно лято и вместо ябълки, по дърветата растат кюфтета. Ако е така, искрено ви завиждам и ако има начин да се присъединя към тази ваша Страна на чудесата, моля потърсете ме веднага! Има кюфтета за всички!

За да подкрепя теорията си за същината на времето, в което живеем ще изтъкна няколко неща. От една страна имаме факта че е 2021-ва година, 21-ви век, технологиите са толкова напреднали, че да можем да изпращаме спокойно хора на екскурзии до Марс и Луната. От друга – ние мъжете все така не можем да си изпържим две яйца, без да свършиш в Инфекциозна болница с хранително натравяне. Ползваме смартфони, за да си пуснем парното вкъщи от разстояние, преди да се приберем от работа, а същевременно не можем да запалим огън в гората, за да стоплим премръзналото гадже, което сме завели да гледа звездите над Хижа Здравец…един път ще изневериш на “Netflix and chill” и то… к’во ще стане…

Много от навиците и порядките ни вече не са същите. Даже, ако трябва да съм честен, според мен няма и да се върнат към обичайното си русло. Това се дължи не само на напредъка на технологиите (и “назадъка” на умствения ни потенциал), забързаното ежедневие (лелите в рейса, които ти лашкат чанти със зарзават в коляното), стресът на работното място (особено ако си кондуктор в рейс, пълен с лели), цената на горивата (да се разбира алкохола), инфлацията (тва па кво е?), гео-политическата обстановка в страната (тва па кво е? х 2), дупките по пътя (Боко?), липсата на паркоместа пред блока (тук сме намерили решение – вдигаме чистачките и всичко си идва на мястото!), завишените цени на бунгалата в Поморие (недай си Боже), мухата в пилешката супа на обяд (по-истинска от пилето), ГМО-то в корнишоните (по-безвкусни от мухата в супата) и други такива важни обстоятелства. Не, отгоре на всичко имаме и пандемия. Е, смело мога да го кажа… е*аха й майката на тая държава.

Най-вече страдам от факта, че пандемията посегна на най-ценното ни. Единственият смисъл на съществуването и осигуряването на бъдещето ни на тази Зема – свалките! “Заграждането” е основна движеща сила, не само за половия ни живот, но и за самочувствието ни във всяко едно естество. Замислете се! Като ни върже, започваме да гледаме по друг начин на света. Внезапно вярваме, че можем всичко – “тоя изпит 100% ще го взема, аз тая забъркана мадама разгадах, интегралния уравнения ли няма да реша?!”, “ей ся на работа като вземат да ми дават повече пари с тоя моя чар…”, “100% ще мина на тоя зелен светофар, съдбата ме обича, аз съм еб*ти пича”, “като се прибера вкъщи, мама със сигурност ще е сготвила, като гледам как ме обичат всички жени…”.

В днешно време, за съжаление (някой път и за радост), сме принудени да спазваме социална дистанция (която би трябвало да се нарича “асоциална дистанция”) и да си стоим вкъщи (което в крайна сметка доста от нас предпочитат). Сами разбирате, че с всички тези мерки е малко трудно да осъществим истински визуален, камо ли физически контакт, които са доста важни предпоставки една свалка да се счита за инициирана и съответно на някакъв етап- успешна. 

Поради тези причини сме принудени да търсим алтернативни методи. И за да онагледя, ще дам ето този пример, където творческият гений е на завидно ниво:

Тук има всичко – подход, драма, обрат, кавалерство, упорство, героизъм… Само ако бях една жена…

Разбира се всичко трябва да си има граници, които не следва да се прекрачват. Все пак не е нужно да дълбаем нови дъна. Винаги трябва да браним с гордост достойнството си:

Тук лирическият герой се е борил със зъби и нокти, както си личи и все пак има доблестта да признае поражението си. В думите му ясно се чете жертвоготовност, устрем, енергия, желание за победа… Всяко едно негово “здравей” е една буквално изтръгване на собственото му сърце от гръдния кош и безмилостното му постъпване с крак. Ако Джейн Остин не беше написала „Гордост и предразсъдъци“ досега, то този монолог определено би я подтикнал към подобен сюжет… Каква съкрушеност, но същевременно гордост и желание за ново начало, се чете в това “Нищо, има и други!”

И за да имаме и “злодей” в иначе положителната дотук историята, ще дам и следния пример:

Да започнем анализа от заветното – “zdr, kp, bebce”. Тук е толкова наблъскано (като кръстовището на Сточна гара) с ключови думи, че дори алгоритъмът на Google би се възмутил!

1) Zdr – за хората от поколението, родени преди 90-та година, ще поясня, че zdr съответства на благозвучното “здравей”. Ако обаче “здравей” е малка гумена лодчица в морето, то Zdr е Evergreen корабът, заседнал в Суецкия канал. Zdr не е признак на липса на възпитание или елементарно познание на българския език. Zdr е становище на власт, то е позиция на играч, то е хвърляне на мрежата, залагане на стръвта, заявка, че обектът на желанието няма друг избор, освен да отвърне подобаващо на този поздрав.

2) kp – не, бабо, kp не е Комунистическа партия, а “к’во правиш”. Това е риторичен въпрос, зададен в стил Джоуи:

Тук задаващият въпроса няма никакво намерение да разбере какво реално прави или как се чувства отсрещната страна. Целта далеч не е така прозаична. “kp” е изпълнено с толкова неотразим и неустоим чар и сексапил, че всяка една жена, получила този въпрос, няма друг избор, освен внезапно да забременее с близнаци. 

3) И за финал имаме “bepce”, което аз лично не съм 100% убеден как се чете, но едва ли това е от значение. “Bepce”, освен като име на магазин за бебешки дрехи, звучи най-малкото равносилно на далеч по-отвеяни обръщения като “Моя пътеводна светлина”, “Луна в небето ми”, “Звезда в небосвода ми” и т.н. 

Тази комуникация достига своя апогей с поаната ”Кирилица”, изпратена от ответната страна. От последвалата словесна тирада, става ясно, че “играчът” сякаш леко погрешно изтълкува това като знак, не просто за интерес към особата му, а и като своеобразно признание за богатия му речитатив.

 Убеден съм, че много от вас са ставали я неволни свидетели, я участници, я откровени инициатори на подобни “свалки”. В крайна сметка това е нещо съвсем нормално. Всеки има право да търси своето място под слънцето. Особено във времена като настоящите. Само гледайте под слънцето да сте на 2 метра разстояние един от друг. Особено във времена като настоящите.

Нека си признаем, няма нищо лошо в това да си искаш вниманието. Всеки обича да го получава, независимо дали ще е от кварталния магазинер, който постоянно те пита “не искаш ли и една краставица за тия домати” или от небрежно готиния колега, който всички жени в офиса харесват. Свалките са по-стари от света и истината е, че в тях няма правила. Ако нещо сработи, то колкото и нелепо и шантаво да е било, явно си е заслужавало.

И все пак, бих искал да споделя малко от свой опит. Най-важният и основен принцип, на който ме е научил животът и бих искал да предам на поколенията е – “Ако засече пищова, важното е да се държиш пичовски”. А това неимоверно ще се случи. Другият съвет, който бих могъл да дам е, че “Всеки преди да може, не е можел”. Бъдете спокойни, ще дойде вашият звезден миг. Така, че играчи – дерзайте, а вие момичета – бъдете малко по-благосклонни, криза е все пак.

А, и пичове – пишете на Кирилица, според мен е самотна!

Е тази тема цели направо в десетката! Въпросът дали е възможно приятелството между мъж и жена е по-стар и по-обсъждан дори от вечния за кокошката или яйцето. И също като дилемата дали кокошката произлиза преди яйцето или обратното и по темата дали съществува приятелство (в истинския смисъл на думата) между двата пола, са водени множество разпалени и безсмислени спорове в двата полюса. Поради това особено силно сходство между двата въпроса, излиза , че един вид те са здраво и неразривно свързани един с друг… колкото и странно да звучи към момента това.

За да подсилим връзката между тях, бихме могли по неведомите пътища на високо интелектуален и почти научен анализ да достигнем до едно странно заключение. Колкото и обидно и кофти да звучи, жената често бива оприличавана на кокошката. Следователно за мъжа остава ролята на яйцето. Именно чрез тази алегория ще успеем да отговорим на въпроса – кое произлиза първо – яйцето или кокошката, а както стана ясно, отговорът на този въпрос ни е необходим, за да преценим дали е възможно приятелството между мъже и жени… не знам как се стигна дотук, но към момента ми изглежда безкрайно логично.

И за да задълбаем още повече в антропологичното естество на въпроса, както всички знаем, библейски нещата са отдавна ясни и доказани – жената е създадена от реброто на мъжа. А според горното заключение, щом мъжът е яйцето, то по пътя на логиката достигаме до твърдението (вече доказано и от Библията), че яйцето е преди кокошката! Наука!

След като решихме вечния въпрос, нека продължим с изследването на следващия. Възможно ли е приятелството между кокошка и яйце? Т.е между жена и мъж. Библейски погледнато – мъжът и жената са част от едно цяло, следователно отношенията между тях са далеч по-комплексни и силни. Приятелство е слаба дума за подобна божествена връзка. Анималистически погледнато, би следвало да стигнем до същото заключение – надали кокошката гледа на яйцето като на “просто приятел”.

От друга страна, нека помислим над още една много важна тема, която ще избистри същността на това “приятелство”. Колко пъти сме чували фразата “нека си останем само приятели”? Нека анализираме и последиците от това “приятелство” – триене на номерата, блокиране във фейсбук, избягване по улиците (макар и на двама ни пъпа да ни е хвърлен в Капана), отклоняване на поглед щом се срещнем в Мола и най-лошото – единият от двама ни ще трябва да спре да ходи в петък във Фарго… Това някак не ми звучи като “истинско приятелство”, а на вас?

И все пак – нека зададем отново въпроса, без да вземаме предвид железните досега аргументи. Възможно ли е приятелството между мъже и жени? За целта ще създадем два варианта на стандартен въпросник, с помощта на който сами ще можете да направите заключенията:

Въпросник за мъже:

1) Кога за последно сте чоплили семки с Ред Бул на тепето с жена?

а) вчера (friendzone)
б) никога (логично)
в) не чопля семки (сигурно нямаш приятели)

2) Когато цъкате мач с аверите, има ли в отбора ви жена?

а) да (в женската А група ли се състезавате?)
б) да, слагаме я на врата (вие сте “истински мъже”)
в) не играя мач с аверите (какво правиш с живота си тогава?!)

3) Обичам да излизам с жени по клюкарниците на центъра, за да храня “женското си начало”.

а) не, на диета съм
б) кое?
в) без коментар (е кажи де, не се прави!)

4) Имам приятелка жена, която ми говори на “бате”:

а) да, от София е (значи не ти е приятелка, тя говори така и на майка си)
б) не (нормално, тва търпи ли се?!)
в) понякога (понякога ти говори на “бате” или понякога сте приятели?)

Въпросник за жени:

1) Кога за последно сте пили бяло вино с плодове и сирена на някоя бъчва в Капана с мъж?

а) вчера (friendzone… и как я понасяте тая комбинация сладко и солено…)
б) никога (логично)
в) не пия бяло вино (ако той пие, значи поддържа “женското си начало”)

2) Когато ходите с Микрата на йога ритрийт във Велинград, има ли в колата с вас мъж на задната седалка?

а) да (Носи ли колан? А превръзки?)
б) да, инструктора (единствения шанс тук отговорът да е “ДА”…)
в) не ходя на йога ритрийт (какво правиш с живота си тогава?!)

3) Обичам да излизам с мъже по клюкарниците на центъра, за да храня “мъжкото си начало”.

а) не, на Лунна диета съм
б) да (ами и те го правят по същата причина)
в) не ти влиза в работата, той си има приятелка (една жена никога не е “без коментар…”)

4) Имам приятел мъж, която ми говори на “маце”:

а) да, от София е (значи не ти е приятел, той говори така и на майка си)
б) понякога (понякога ти говори на “маце” или понякога сте приятели?)
в) да, ние сме приятели с привилегии (ееее, най-после някой да си признае…)

За финал, нека подходим сериозно по темата. Отношенията между хората са изключително сложни, комплексни и заплетени. Съществуват всякакви вариации и квалификации. Съответно няма никакъв проблем да съществува съвсем истинско и чистосърдечно приятелство между мъж и жена.

Запомнете само едно. На света има много опасни места, но най- страшното от тях е френдзоната! 

Романтиката е една безкрайно интересна и същевременно тривиална тема, която поражда противоречие с цялото си същество. Това се дължи най-вече на факта, че всеки човек има различно възприятие и усещане за нея. Колкото хора, толкова и мнения. А проблемът идва оттам, че почти всеки смята себе си за голям романтик, което следователно безсъмнено значи – невероятен любовник.

И така стигаме до едно основно разбиране, около което се обединяват доста хора – романтиката е неразривно свързана със секса! Тя е користен акт, който в същината си се свежда до едно първично и животинско намерение. Една примамлива и изкусителна измама, направена с такт, премереност и дори на моменти себеотрицание, но със задни мисли. Дали е така всъщност – предстои да анализираме.

Чоплейки темата, следва първо да си зададем въпроса – правили ли сме наскоро истински романтичен жест?

За да можем да дадем искрен и категоричен отговор, ще трябва да вникнем в това що е то “истински романтичен жест”, като за целта ще използваме конкретен нагледен пример. Помните ли лелята, която обикаля и до ден днешен всички заведения в Пловдив и продава рози? Тази същата, която никога не довършва изречението “Роза за дамата…”, защото някак светкавично преценя, че няма да си купим нищо от нея. Имам чувството, че тази жена направо ни отгледа от невръстни тийнейджъри по баровете… Е, купуването на роза от нея категорично не би могло да бъде категоризирано като “истински романтичен жест”.

Основна причина за това, е че най-големият противник на романтиката е баналността – розовата, шоколадова, плюшена, романтика на сърчица. Не оспорвам факта, че върши работа в определени ситуации, да, но в днешно време бодлите на розата са се превърнали в символ на намерение за “бодване”. Именно това, за жалост, прави подаряването на роза в заведение леко отчаян и крайно плосък акт на показно мъжество.

В тази връзка, бих си позволил да отправя един съвет – следващият път купете едни чорапки с котешки ушични от Митко, когото всеки истински пловдивчанин познава.  Един подобен жест би представлявал не само подкрепа на малкия бизнес в родния град, но и би демонстрирал истинска загриженост, която задължително ще провокира почти детско умиление и разнеженост у насрещната страна. А и нали знаете – “топли крака… закуска в леглото на сутринта”. Нещо такова беше…

Следващият въпрос, който трябва да изникне в съзнанието ни е – целели ли сме нещо конкретно с романтичния жест? Всъщност под “нещо конкретно” винаги следва да се разбира само едно.

Ако целта ви, подарявайки шоколадово яйце е да сглобите играчката заедно, да й изберете име, да я снимате на някой камък в Стария град за инстаграм с хаштаг #appreciatethelittlethings #couplesgoals и #plovediv, поздравление – вие сте истински романтик!

От друга страна, ако купувате бутилка скъпо вино, пиете го на залез на Гребната, говорите си за театър, изкуство, култура и други сложни теми, докато не ви набъбне езика, смръкне и се освободи затънтената “любовна” пейка… благодаря за участието – от вас романтик не става, но пък сте истински играч!

И за да обобщим – романтиката не е игра. Или ако е игра, то по-скоро ако теглим чертата, би следвало от нея по-често да губим – усилие, нерви, време, пари. Тя изисква старание, изобретателност, жертвоготовност, липса на срам и доза лудост. Изисква да загърбим егото си и да направим нещо, което дълбоко в себе си подозираме, че би могло да се окаже безсмислено, рисковано, неползотворно за нас, обречено на неуспех и леко щуро. В замяна печелим чиста енергия, създаваме нови връзки в мозъка си, учим се на креативност и преодоляваме бариери, които често сами си поставяме. Романтиката е за смелите, извисените и красивите души.Правете я с мисъл и идея! Предизвиквайте себе си и подарявайте емоция на отсрещния, защото романтиката е яка работа, майна!

Ще започна с една игра на думи – soul без mate е като мит без кренвирш!

Във Вселената няма загуба на енергия. Всичко се движи, всичко се променя. Случват се лоши неща за баланс на добрините и обратното. За всеки край има начало, за всеки залез има изгрев, за всеки отлив има прилив, за черното има бяло, за бирата има пържени картофки и т.н. Всичко е баланс в невидима, мислена, гигантска везна. Всъщност, като се замисля, само една несправедливост съществува във Вселената ни – за пет работни дни има едва два почивни…

Подкрепям тезата, че когато си в носталгично, минорно или меланхолично настроение, колкото и да не ти се вярва, стига само за миг да отклониш втренчеността си в това колко си зле и колко тъпо се чувстваш, за да усетиш как внезапно нещо някъде започва да си търси място и пасва дълбоко в теб. Това движение, тази промяна, е стъпка към по-голяма такава. Крачка към своеобразна метаморфоза. Катализаторът на тази метаморфоза, динамото на тази енергия е душата. Всичко това на една мисъл разстояние.

Както казахме във Вселената няма загуба на енергия. Тя е в непрекъснато движение и преминаване от едно състояние в друго. А за да може душата да дава тласък на тялото и ума ни, за да разпери криле съзнанието ни и да преодолее хоризонта, който сами си налагаме, то тя непременно се нуждае от какво? Не, не от мит с кренвирш, а от друга храна – насрещна, сродна енергия. Enter, mate!

И точно сега идва мястото на онази частичката от небесния пъзел, която провокира огромния космически взрив, преобръщащ изцяло и същевременно изграждащ живота ни из основи – материята за нашата антиматерия. Сродната душа. Душа за нашата дума. Искрата за пожарът ни. Кренвиршът за нашия мит.

Тук някъде си задаваме и въпроса – възможно ли е това? Съществува ли човек или друго същество на тази планета, което да успее да задоволи хилядите претенции и изисквания на душата ни? “Искам да е красив, богат, мистериозен, умен, забавен, висок, атлетичен, социален, програмист” (Успех! Особено с последните две…), “Не харесвам сарми”, “Любимият ми цвят е зелено”, “Не ям чесън”, “Не обичам котки”, “Спя с чорапи”, “Сексът и градът ми е любимият сериал”, “Искам да живея в апартамент на трети етаж, южно изложение, ново строителство, 120 квадрата, в централен квартал на Пловдив, далеч от голям булевард, с отстояние от улицата, наблизо да има детска градина, бар, месарница, баничарница и ветеринарен кабинет за чинчилата ми!”. Не знам за вас, но аз лично спрях да чета на “Не харесвам сарми”!

А всъщност дали това са желания на душата? Или са прищевки на уморения от разочарования, стресиран от преработване, провалени връзки, токсични отношения с околните и потиснат от социален натиск ум? Когато се разровим в себе си, дълбоко в себе си, действително това ли са нещата, за които истински компеем? Да, със 120 квадрата, в централен квартал на Пловдив наистина ще имате повечко място за еготата си, а и най-вероятно две спални, което е голям плюс, защото на кого му е притрябвало да си ляга до човек, който спи с чорапите?! Всъщност не се ли свежда смисълът и целта на живота ни до една проста надежда – да споделим щастието?

Споделяне. Това за мен е най-голямата и изконна нужда на всяка душа. Да разгърне цялото си същество и страст, да разкрие своите най-тъмни и потайни кътчета на друга себеподобна, истинска и пламтяща душа. Душа, която също така е обсебена и погълната във водовъртежа на бурното настояще, за да могат двете да бъдат заедно в едно перфектно бъдеще. Да изплуват на повърхността, да протегнат ръце и да достигнат недосегаемото, възвишеното и изпълващо щастие на съвместността. Ето това искаме! А не просто да споделим кренвирша си с някоя кифла… Мит ли? Такава е реалността.

Това, което ще разказа не се квалифицира изцяло и стандартно като романтична история. По-скоро леко поучителна и любопитно странна случка, която цели да покаже, че отношенията между двама души не винаги влизат в някакви рамки. А и не трябва.

Бях на 17 години, а я на 16. Тя пееше в момичешки хор, на чиито участия често ходих, основно заради нея. На тези събития обикновено присъстваха родителите на момичетата, а ние – приятелите им, стояхме леко встрани в някой ъгъл, без да демонстрираме явно кой с кого е. Основно защото повечето родители не знаеха за нашето съществуване.

Веднъж на хора им предстоеше пътуваше извън страната. Разбира се се тръгваше рано- рано сутринта, когато почти не ти се живее. Аз, заедно с другите родители и момчетата – приятели, изпращахме момичетата. Бях решил да й дам една моя плюшена играчка, която обичах много като дете, за да си мисли за мен, докато не сме заедно… Колко типично… Тя обаче отказа да я вземе?! Бях супер изненадан, най-вече от довода й – “не мога да я взема, това е голяма отговорност, а и на теб ти е любима…”. По-скоро ми е била любима… преди 15 години.

Настоявах, настоявах, но така и тя не пожела да я вземе. Пожелах тя да ми даде нещо нейно, за да осъществим поне някакъв ритуал по изпращане. Нещото, което тя избра да ми даде бяха контактните й лещи (имаше резервни). Колко нетипично… Не знам дали сте носили или имате информация как се съхраняват контактни лещи… Е, съхраняват се в някаква си течност. За да симулирам подобна среда и да ги запазя за по-дълго, тя ми даде съвет да ги сложа на езика си… Фифлейки си взех довиждане с нея, прегръщахме се (целувките с език бяха невъзможни), изпратих я на рейса и поех обратно към вкъщи. Прибрах се. Дълго мислих в какво да съхраня лещите. Намерих кутийка от лента за фотоапарат, налях в нея вода и сложих вътре лещите.

След време, разбира се, се разделихме, а аз тотално бях забравил за лещите. Докато един ден след близо 2 години не ги намерих в шкафа си. Посмях се малко и си помислих къде ли се е дянала любимата ми детска плюшена играчка.