Слънцето преваля зад еднаквите покриви,
Стърчащите сгради в далечината придобиват златни багри.
Прозорците им опитват да имитират извънземния цвят на последните лъчи,
Безуспешно…
Времето е застинало за миг, като в картина на живописец.
А ти си сама и вървиш по криволичеща градска пътека,
Излъсканият от хорски стъпки калдъръм също е докоснат от светлината,
Попива я и стопля каменната си сърцевина за последно,
Преди лъчите да заглъхнат, разнесени от хладния вятър на нощта,
Залез…
Сетно премигване на Слънцето и златистият ореол на града изчезва.
Очите ти бързо привикват с липсата на светлина,
Но сърцето ти едва-едва свиква с отсъствието на топлина.
Градът те приема в своите прегръдки като верен любовник,
Единствен!
Засега!
Всички други те напуснаха.
С часове се скиташ безцелно из необятността на града,
Стъпваш леко и бързо по твърдата му каменна кожа,
Него все още не знаеш как да нараниш.
Единствен!
Засега!
Всички други те изстрадаха.
Свиваш зад ъгъла и градът си отдъхва,
Изпуснал те за миг от погледа си.
Появяваш се внезапно и закрачваш по друга улица,
Вливаш се обратно във вените му.
Сърцето му прескача.
Още няколко завоя и си там,
Градът безсилен и уморен спира да те следва…
А ето че ти вече си на моята улица!
Вливаш се обратно във вените ми.
Сърцето ми прескача.