Последен шанс… Прекарах доста време в свят, който изградих от подредени думи и разхвърляни мисли. Сънувах и мечтах. Сънувах, че мечтая по-смело от всякога. Сънувах, че реализирам мечти. Мои ли бяха или чужди?!
Живях в град на копнежи и на спомени за случило се. А може би на илюзии, че нещо някога ще се случи. Град на дъждове и ветрове, на любов и на спокойна тишина. Бях го нарекъл Авиньон. Защо ли?! Може би заради нежния й френски, или заради парфюма й, ухаещ на люляка, който цъфтеше край Рона. Или просто заради желанието си да избягам надалеч.
Чаках. Слънцето да разсее мъглата и да изпари росата на очакването. А след това градът да изчезне. Да се стопят надеждите и да започне нов ден. Или поне стрелката да се отмести от 12:32 – лицето й да избледнее и да избяга далеч от погледа ми, песента й да спре да звучи в съзнанието ми. Дали не изживявах един и същи ден безброй пъти… Някои хора прекарваха целия си живот по този начин. Разбирам ги напълно.
Затворих пианото, прибрах фотоапарата, захвърлих писалката, смачках последния лист. Въображението ми имаше нужда от почивка. Тя искаше да се завие в него и да заспи. Целунах я за последно по притворените й очи и легнах до нея. Заспах в празното легло…
