Често пътувахме, но никога не бяхме заедно в странстванията си. Не си и разказвахме какво се е случило по време на кратките ни приключения. Тя обожаваше Тенерифе, а аз често отскачах до Италия. Само толкова знаехме и ни беше достатъчно.
Тя винаги ми носеше малки сувенирчета за спомен. Сякаш можех да я забравя… Поставях ги във витрината – тъжни трофеи на миговете, в които е била далече от мен. Тя донасяше нова вещ, а аз постоянно губих по частица от нещо свое в поредното малко италианско градче, което посещавах. Често това беше парченце от сърцето ми.
С пътуванията си и двамата бягахме от всеобхватното чувство, което витаеше и завладяваше Авиньон. Може би понякога дори го намирахме един в друг. Но където и да отиде човек, навсякъде взима себе си за придружител. И двамата го знаехме, но въпреки всичко не се примирявахме. Усещане, което за другиго би донесло комфорт, щастие, усмивка, здрав сън. Не и за нас. На нас ни създаваше чувство на тревога, остра нужда от разнообразие и желание да побегнем. Това чувство беше спокойствието…
